Робърт Маккамън
Лебедова песен (21)

21

— Вода… Моля… Дайте ми малко вода…

Джош отвори очи. Гласът на Дарлийн отслабваше. Той се изправи и запълзя към мястото, на което беше наредил всички изровени консерви. Бяха десетки, като много от тях бяха смачкани и течаха, но съдържанието им беше добро. Последното им хранене се състоеше от печен боб, прокаран със зеленчуков сок. Отварянето на консервите се беше превърнало в доста лесно начинание, след като намери отвертка. В пръстта откри още лопата със счупена глава, кирка и парчета от рафтовете с провизии. Джош беше наредил всичко в ъгъла — инструментите и големите и малките консерви — с всеотдайността на мишка.

Намери зеленчуковия сок и запълзя към Дарлийн. Усилието го изпоти и отново го изтощи. Миризмата от нужника, който беше изкопал в другия край на мазето, също не помагаше особено.

Протегна се в мрака и докосна ръката на Суон. Тя беше прегърнала главата на майка си.

— Ето. — Джош наклони консервата към устата на Дарлийн, която пи шумно за момент и после бутна ръката му.

— Вода — замоли се тя. — Моля те… дай ми малко вода.

— Съжалявам. Нямаме.

— Мамка му — измърмори жената. — Изгарям.

Джош нежно сложи ръка на челото й. Имаше чувството, че е докоснал скара. Треската й беше много по-лоша от неговата. Недалеч от тях Поу-Поу също се държеше и на интервали от време бълнуваше за гофъри, изгубените ключове за пикапа му и някаква жена на име Голди.

— Блейкман — изграчи Дарлийн. — Трябва да… трябва да стигнем до Блейкман. Суон, скъпа? Не се тревожи, ще отидем там.

— Да, госпожо — отвърна тихо детето и Джош усети всичко в гласа й: то знаеше, че майка му е на прага на смъртта.

— Веднага след като ни изкарат оттук, тръгваме. Господи, в момента виждам лицето на татенцето пред очите си! — Дарлийн се засмя и дробовете й забълбукаха. — О, как само ще му изскочат комбалите!

— Много ще се зарадва да ни види, нали? — попита Суон.

— Разбира се! Проклятие, ще ми се… да дойдат и да ни извадят от тук! Кога ще дойдат?

— Скоро, мамо.

Детето е пораснало с десет години от взрива насам, помисли си Джош.

— Аз… сънувах Блейкман — каза Дарлийн. — Двете с теб бяхме… вървяхме и оглеждахме старите къщи… бяха точно пред нас, от другата страна на полето. И слънцето… слънцето печеше толкова силно. О, какъв хубав ден беше. Погледнах над полето и видях татенцето на верандата… Той ми махаше да отидем при него. Вече не ме… не ме мразеше. И изведнъж… мама също излезе от къщата, застана на верандата до него… и двамата се хванаха за ръце. Мама се провикна: „Дарлийн! Дарлийн! Чакаме те, дете! Прибирай се у дома, веднага!“ — Жената млъкна и за миг се чуваше единствено влажният звук от дишането й. — Ние… ние тръгнахме през полето, но мама каза: „Не, скъпа! Само ти. Само ти. Не взимай момиченцето. Само ти.“ Но аз не исках да отивам без моя ангел, страхувах се. Но мама каза: „Момиченцето трябва да продължи! Трябва да продължи по своя дълъг път.“ О… как ми се искаше да прекося това поле… Много го исках… но… не можех. — Дарлийн намери ръката на Суон. — Искам да се прибера у дома, скъпа.

— Всичко е наред — прошепна детето и погали подгизналите от пот остатъци от косата на майка си. — Обичам те, мамо. Толкова много те обичам.

— О… прецаках всичко. — Един хлип заседна в гърлото на Дарлийн. — Прецаках всичко… абсолютно всичко, до което се докоснах. О, Господи… кой ще бди над моя ангел? Страхувам се… Много се страхувам… — Жената захлипа неудържимо. Суон прегърна по-силно главата й и й зашепна:

— Шшшш, мамо. Тук съм. До теб съм.

Джош ги остави сами. Отиде в своя ъгъл и се сви в него в опит да избяга.

Нямаше представа колко време беше минало — може би часове — когато чу шум близо до себе си. Изправи се.

— Господине? — гласът на Суон беше слаб и наранен. — Мисля, че… мама се прибра у дома.

В този момент детето се пречупи и започна да плаче и да стене едновременно.

Джош уви ръце около него и то го прегърна през врата и продължи да плаче. Той почувства ударите на сърцето му и му се прииска да крещи и да беснее. Ако някой от гордите глупаци, които бяха натиснали онези бутони, беше наблизо, щеше да му счупи врата като кибритена клечка. Мисълта за милионите хора, които лежаха мъртви навън, тормозеше съзнанието му, както го тормозеха въпросите колко голяма е вселената или колко милиарда звезди светеха на небето. Точно сега обаче беше останал само с това малко момиченце, което хлипаше в ръцете му. То никога вече нямаше да гледа на света по същия начин както преди. Нямаше значение какво щеше да се случи с тях от сега нататък, Суон завинаги щеше да бъде белязана от този момент… Джош знаеше, че същото се отнася и за него. Защото беше едно да знае, че някъде там може да има милиони безлични трупа, но съвсем друго беше една жена, която само допреди малко беше дишала, говорила и чието име беше Дарлийн, да лежи мъртва в пръстта на по-малко от три метра от него.

Трябваше да я зарови в същата тази пръст. Трябваше да използва кирката и счупената лопата и коленичил да изкопае гроб. Трябваше да я зарови надълбоко, за да не пълзят върху нея в мрака.

Усети сълзите на Суон върху рамото си. Посегна към главата й, за да я погали по косата, но пръстите му намериха единствено мехури и изгорена четина.

В този момент Джош се замоли на Бог, ако двамата умрат, детето да бъде първо, за да не остане само с мъртвите.

То се късаше да плаче. Накрая изхленчи за последно и се отпусна на рамото му.

— Суон? Искам да седнеш тук и да не мърдаш известно време. Ще го направиш ли?

В началото детето не отговори… но след малко кимна.

Джош го бутна настрани и взе кирката и лопатата. Реши да изкопае дупката колкото се може по-далеч от ъгъла, в който седеше то в момента, и започна да гребе с ръце купчината от царевични стъбла, счупени стъкла и дървени трески.

Дясната му ръка се натъкна на нещо метално в пръстта. Първоначално си помисли, че е поредната консерва, която да добави към останалите, но това тук беше различно — приличаше на малък цилиндър. Вдигна го с две ръце и прокара пръсти по него.

Не беше консерва, осъзна Джош. Не беше консерва.

Мили боже… О, Господи!

Беше фенерче и тежеше достатъчно, за да предположи, че има батерии.

Намери с палеца си плъзгащия бутон, от който се включваше, но не посмя да го натисне, не и преди да затвори очи и да прошепне:

— Моля те, моля те. Нека работи. Моля те.

Пое си дълбоко въздух и плъзна малкия бутон.

Нищо не се промени, не почувства светлина от другата страна на затворените си клепачи.

Джош отвори очи и беше посрещнат от мрак. Фенерчето беше безполезно.

За момент имаше чувството, че ще избухне в смях, но лицето му бързо се изкриви от гняв и извика:

— Майка му стара!

Изви ръка назад, за да метне фенерчето в стената и да го пръсне на парчета.

От лекото разклащане обаче, миг преди да го хвърли, то произведе слаб жълт лъч. За Джош този лъч беше най-силната и прекрасна светлина във вселената. Той го замая, докато не потрепери и не изгасна. Гигантът разтресе енергично фенерчето. Светлината заигра своята дяволска игра, като постоянно се появяваше и изчезваше. Той внимателно бръкна с два пръста през счупеното пластмасово прозорче към малката крушка. С треперещи пръсти я завъртя нежно по посока на часовниковата стрелка.

Този път светлината не си отиде. Беше слаба, да, но беше светлина.

Джош склони глава и заплака.