Робърт Маккамън
Лебедова песен (16)

16

— Госпожо, определено не бих пил това, ако бях на ваше място.

Сестра Крийп се стресна от гласа и вдигна глава от локвата с черна вода, над която беше приклекнала.

На няколко метра от нея стоеше нисък, закръглен мъж, облечен в парцаливо и изгорено палто от норка. Под парцалите се виждаше червена копринена пижама. Освен черните обувки с остри върхове, тънките му като на пиле крака бяха голи. Кръглото му, приличащо на луна лице беше обгорено на малки кратери и цялата му коса беше опърлена, с изключение на сивите му бакенбарди и веждите. Кожата му беше подпухнала, огромният му нос и челюстта му бяха издути, сякаш се опитваше да задържи дъха си, а сините нишки от спуканите му кръвоносни съдове бяха изпъкнали. В двата прореза, които представляваха очните му кухини, постоянно се стрелкаха две тъмнокафяви очи — те се местеха от Сестра Крийп към калната локва и обратно.

— Тази отврат е отровна — каза мъжът, като произнесе последната дума утровна. — Убива те на място.

Клошарката остана наведена над локвата като звяр, който пази изворчето си с вода. Беше си намерила укритие от проливния дъжд в купето на едно такси и се опита да спи в него през дългата и противна нощ, но няколкото й минути сън бяха изпълнени с халюцинации за създанието с топящото се лице в киното. Веднага след като черното небе просветля до цвета на речна тиня, Сестра Крийп напусна укритието си — през цялото време се опитваше да не обръща внимание на трупа на предната седалка — и тръгна да търси храна и вода. Дъждът беше намалял до ръмеж и от време на време изсипваше остри като иглички капки, но времето ставаше по-студено. Имаше чувството, че е началото на ноември и трепереше в подгизналите си дрипи. Локвата дъждовна вода под лицето й миришеше на пепел и сяра, но клошарката беше толкова дехидратирана и жадна, че беше на път да си потопи лицето в нея и да отвори уста.

— Един водопровод се е спукал ей там и пръска като гейзер — каза мъжът и посочи в посока, която Сестра Крийп смяташе, че е север. — Прилича на Олд Фейтфул^[1].

Клошарката се отдръпна от заразената вода. В далечината отекна гръмотевица, която й напомни за преминаващ товарен влак. Нямаше как да види слънцето през ниските облаци с цвят на тиня.

— Намери ли нещо за ядене? — попита го през подутите си устни тя.

— Няколко лучени хлебчета на едно място, което вероятно е било пекарна. Не можах да ги задържа за дълго. Жена ми казва, че съм световен шампион по повръщане. — Мъжът се хвана за корема с покритата си с мехури ръка. — Имам язва и чувствителен стомах.

Сестра Крийп се изправи. Беше със седем-осем сантиметра по-висока от събеседника си.

— Жадна съм — каза тя. — Ще ме заведеш ли при водата?

Мъжът погледна към небето и наклони глава към звука от гръмотевицата. Изглеждаше някак си нелепо сред руините около него.

— Опитвам се да намеря телефон или полицай — каза той. — Търся цяла вечер. Никога не можеш да намериш тези две неща, когато ти трябват, нали?

— Нещо ужасно се случи — отвърна Сестра Крийп. — Не мисля, че са останали телефони и ченгета.

— Трябва да намеря телефон — настоя мъжът. — Жена ми ще се тревожи за мен! Трябва да й се обадя и да й кажа… че съм… добре. — Гласът го предаде, когато погледът му попадна на два подаващи се изпод купчина смачкана арматура и бетон крака. — О — прошепна той и клошарката видя, че очите му се замъглиха като мъгла на стъклото на прозорец. „Този е много луд“, помисли си тя и тръгна да върви на север, но първо трябваше да изкачи една висока могила от останки.

След няколко минути чу тежкото дишане на пълния човек, който се опитваше да я догони.

— Разбираш ли — каза той, — не съм оттук. От Детройт съм. Имам магазин за обувки в търговски център „Истленд“. Тук съм за конвенцията. Ако жена ми чуе за това по радиото, ще се поболее от притеснение!

Сестра Крийп изсумтя в отговор. Единственото, което я интересуваше в момента, беше да намери вода.

— Казвам се Уиско — представи се мъжът. — Артър Уиско. Арти за по-кратко. Трябва да намеря телефон! Разбираш ли, изгубих си портфейла, дрехите и всяко друго проклето нещо! Аз и няколко от момчетата останахме до късно вечерта преди случилото се. Оповръщах цялото място на сутринта. Пропуснах първите си две бизнес срещи и останах в леглото. Бях се завил през глава и изведнъж се появи някаква ужасна светлина, разнесе се невероятен тътен и леглото ми падна през пода! Мамка му, целият хотел започна да се разпада на парчета и аз пропаднах отново през една дупка в лобито. Озовах се в мазето, без да напускам дори леглото си! Излязох от там само за да открия, че хотелът го няма. — Арти се разкикоти като луд. — Господи, целият квартал го нямаше!

— Много квартали ги сполетя същата съдба.

— Аха. Трябва да ти кажа, че си нарязах краката доста сериозно. Какво ще кажеш за това? Аз, Арти Уиско, останах без обувки на краката! Трябваше да взема обувките на един… — Мъжът млъкна отново. Почти се бяха изкачили до върха на могилата от останки. — Копелетата са прекалено малки — продължи той. — А краката ми са надути. Казвам ти, обувките са много важни! Какво щяха да правят хората без тях? Така, да видим маратонките, които носиш. Евтини са и няма да издържат много дълго…

Сестра Крийп се обърна към него.

— Ще млъкнеш ли? — попита го тя и продължи да се изкачва. Арти издържа, без да говори, около четиридесет секунди.

— Жена ми каза, че не трябва да идвам тук. Предупреди ме, че ще съжалявам за изхарчените пари. Не съм богат човек. Но си казах, мамка му, веднъж в годината е! Веднъж в годината е в Голямата ябълка^[2]…

— Всичко е унищожено! — развика се насреща му Сестра Крийп. — Луд глупак! Огледай се наоколо.

Арти застина на място, вторачи се в нея и когато отново отвори уста, сухото му изпънато лице беше на път да се разкъса.

— Моля те — прошепна той. — Моля те, недей да…

„Човекът се държи на косъм“, осъзна клошарката. Нямаше нужда да реже този косъм. Тя поклати глава. Най-важното беше да не падне духом. Всичко беше унищожено, но все още имаше избор: можеше да седне тук сред руините и да чака смъртта, или да потърси вода.

— Съжалявам — извини се Сестра Крийп. — Не спах много добре миналата вечер.

Цветът бавно започна да се завръща на лицето на Арти.

— Става студено — отбеляза той. — Ето! Мога да си видя дъха. — Издиша призрачен въздух. — Вземи, нуждаеш се от това повече от мен. — Арти свали палтото си от норка. — Слушай, ако жена ми разбере, че съм носил норка, няма да ме остави на мира! — Сестра Крийп отказа палтото, което мъжът й предложи, но той настоя. — Хей, не се тревожи! Има още много там, откъдето взех това. — Най-накрая, само за да продължат напред, тя му позволи да я наметне с опърпаното палто и прокара ръка по опърлената норка. — Жена ми казва, че мога да съм голям джентълмен, когато поискам — продължи продавачът на обувки. — Хей, какво се е случило с врата ти?

Сестра Крийп докосна мястото.

— Някой ми отне нещо, което ми принадлежеше — отвърна тя, след което придърпа по-плътно на раменете си палтото от норка, за да се предпази от студа, и продължи да се катери. За първи път носеше подобен лукс. В момента, в който стигна на върха, й се прииска да изкрещи: „Чуйте ме, всички вие бедни, мъртви грешници! Обърнете се в гробовете си и ме вижте каква дама съм!“.

Накъдето и да погледнеха, виждаха единствено опустошение. Сестра Крийп заслиза от другата страна на могилата. Арти Уиско вървеше зад нея. Той продължаваше да бръщолеви за Детройт, за обувки и за желанието му да намери телефон, но тя го беше изключила.

— Покажи ми къде е водата — нареди му, когато стигнаха долу. Арти се заоглежда около минута, сякаш се опитваше да реши кой автобус да хване.

— Насам — отговори най-накрая той. Наложи се отново да се закатерят по нелек терен, съставен от останки от сгради, смачкани коли и изкривена арматура. Имаше толкова много трупове в различни степени на обезобразяване, че Сестра Крийп спря и потръпна, когато настъпи един от тях.

Стигнаха до върха и Арти посочи:

— Ето го. — Долу в долината от останки имаше фонтан, който извираше направо от една пукнатина в бетона. На небето на изток се образуваше плетеница от червени светкавици, които се стрелкаха през облаците, последвани от глухи и разтърсващи експлозии.

Спуснаха се в долината и продължиха напред през купища от предмети, които само допреди два дена можеха да се определят като съкровищата на цивилизацията: изгорели картини, които все още бяха в позлатените си рамки, полустопени телевизори и стереоуредби, деформирани сребърни и златни купи, чаши, ножове, вилици, свещници, касетофони, кофички за шампанско, парчета от безценни керамични съдове, антични вази, статуи в стил арт деко, африкански скулптури и кристал „Уотърфорд“.

Отново просветна светкавица, този път беше по-близо и червеното й сияние освети хиляди разпръснати в останките наоколо бижута — огърлици, гривни, пръстени и копчета за ръкавели. Една табела стърчеше от руините… Сестра Крийп едва не се разсмя, но се страхуваше, че ако го направи, ще продължи да се смее, докато мозъкът й не експлодира. На табелата пишеше „Пето авеню“.

— Виждаш ли? — Арти държеше няколко палта от норка в двете си ръце. — Казах ти, че има още! — Беше затънал до коленете в овъглени дрехи: пелерини от леопардова кожа, хермелинови роби, палта от тюлен. Избра най-добрата одежда, която успя да намери, и болезнено се намъкна в нея.

Сестра Крийп се спря, за да прерови една купчина от кожени чанти и куфарчета. Намери една огромна чанта с хубава здрава презрамка и я преметна през рамо. Вече не се чувстваше толкова гола. Погледна черната фасада на сградата, от която бяха издухани кожените стоки, и разпозна останките от табела, на която пишеше „ГУЧИ“. Това определено беше най-добрата чанта, която някога беше имала.

Почти бяха стигнали до гейзера, когато удари поредната светкавица и накара предметите по земята да заблестят като въглени жарава. Сестра Крийп се спря, наведе се и взе един от тях. Той представляваше парче стъкло с размера на юмрука й, което се беше стопило на буца и сега в него можеха да се видят малки скъпоценни камъни — рубини, които светеха в тъмночервено в мрачината. Тя се огледа наоколо и забеляза, че навсякъде има подобни буци, които се бяха разтопили в странни форми от горещината, сякаш създадени от стъклодухач маниак. Не беше останало нищо от сградата пред нея, освен част от зелена мраморна стена. Погледна към руините на сградите отляво и присви очи заради сумрака. На една арка от очукан мрамор пишеше: „ТИ АНИ“.

„Тифани“, сети се Сестра Крийп. И… ако това наистина беше „Тифани“… то тогава стоеше точно пред…

— О, не — прошепна тя и от очите й потекоха сълзи. — О, не… о, не…

Стоеше пред вълшебното си място — пред магазина за изделия от стъкло „Стюбен“ — и всичко, което беше останало от красивите съкровища, бяха безформените буци в краката й. Мястото, пред чиито витрини със стъклени скулптури идваше да мечтае, беше изтръгнато из основи и разкъсано. Гледката на тази руина и споменът какво представляваше доскоро я изнервиха също толкова много, колкото ако някой беше затръшнал вратата на рая под носа й.

Сестра Крийп стоеше, без да помръдне, и само сълзите й се стичаха по покритите й с мехури бузи.

— Виж какво намерих! — провикна се Арти и вдигна един деформиран октагон от стъкло, пълен с диаманти, рубини и сапфири. — Някога виждала ли си подобно нещо? Гледай! Пълно е с тях! — Той се разрови в останките и извади пълни шепи с разтопено стъкло, в което имаше скъпоценни камъни. — Хей! — Разсмя се като магаре. — Богати сме, госпожа! Какво ще си купим първо? — Без да спира да се смее, Арти хвърли стъклата във въздуха. — Каквото ти душа иска, госпожа! — провикна се той. — Ще ти купя каквото ти душа иска!

Нова светкавица проблесна, залази по небето и Сестра Крийп видя как цялата останала част от стената на магазина за изделия от стъкло „Стюбен“ заблестя в зашеметяваща експлозия от цветове: рубинено червено, изумрудено зелено, сапфирено среднощно синьо, опушен топаз и диамантено бяло. Приближи се до стената под съпровода на хрущящите под краката й останки, протегна се и я докосна. Тя беше пълна със скъпоценни камъни. Клошарката осъзна, че съкровищата на „Тифани“, „Фортунов“ и „Картие“ бяха разпилени от сградите, в които се намираха, бяха пометени от фантастичния ураган от скъпоценни камъни, бушувал на Пето авеню… и накрая се бяха слели с разтопените стъклени скулптури от вълшебното място.

Стотиците скъпоценни камъни в обгорената зелена мраморна стена задържаха светлината за няколко секунди, след което сиянието помръкна като изгасена многоцветна лампа.

„Ах, какво разхищение — помисли си Сестра Крийп. — Ах, какво ужасно, отвратително разхищение…“

Тя отстъпи назад. Очите й пареха от сълзите, а единият й крак се хлъзна върху едно стъкло. Падна по дупе и остана така, без да има желание да се изправи отново.

— Добре ли си? — Арти тръгна внимателно към нея. — Нарани ли се, госпожа?

Сестра Крийп не му отговори. Беше изморена и се чувстваше премазана, затова реши да остане точно тук в руините на вълшебното място и да си почине малко.

— Няма ли да станеш? Водата е ей там.

— Остави ме на мира — отвърна му равнодушно тя. — Махай се.

— Да се махам? Госпожа… къде, по дяволите, да отида?

— Не ми пука. Не ми дреме. Ама хич… не ми… дреме. — Вдигна шепа стопено стъкло и пепел и ги остави да паднат между пръстите й. Какъв беше смисълът да продължава напред? Дребният човечец беше прав. Нямаше къде да отиде. Всичко беше унищожено, опожарено и опустошено. — Няма надежда — прошепна Сестра Крийп и зарови ръка надълбоко в пепелта до нея. — Няма надежда.

Пръстите й напипаха още разтопено стъкло. Тя го извади, за да види в какъв боклук се бяха превърнали мечтите й.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Арти.

Сестра Крийп държеше в ръката си подобен на поничка стъклен пръстен с дупка в средата, която беше около петнадесет сантиметра. Самият пръстен беше дебел около пет сантиметра и около осемнадесет сантиметра в диаметър. В горната му част, на неравни интервали стърчаха пет стъклени шипа: единият беше тънък като ледена висулка, вторият беше широк колкото острие на нож, третият беше изкривен като кука, а останалите два бяха просто грозни. Хванати в капана на стъклото бяха стотици тъмни елипси и квадрати в различни размери. Дълбоко вътре в пръстена се преплитаха странни паяжинови нишки.

— Това е боклук — промърмори Сестра Крийп с намерението да хвърли намереното обратно в купчината с боклуци, когато просветна нова светкавица.

Стъкленият пръстен изведнъж експлодира в пламенна светлина и за момент клошарката си помисли, че е избухнал в пламъци в ръката й. Тя изпищя и го пусна на земята, а Арти извика „Господи!“.

Светлината изгасна.

Ръката на Сестра Крийп трепереше. Тя огледа добре дланта и пръстите си, за да се увери, че не са изгорени. Не усети никаква топлина, когато се появи ослепителният пламък светлина. Все още го виждаше, беше се запечатал в главата й.

Пресегна се към пръстена, но бързо издърпа ръка. Арти се приближи и се наведе на няколко крачки от нея.

Сестра Крийп докосна с пръсти стъклото и отново дръпна ръка. То беше гладко и й напомняше за студено кадифе. Отново го докосна с пръсти, този път за по-дълго, след което го сграбчи с ръка и го вдигна от пепелта.

Стъкленият пръстен остана тъмен.

Тя се вторачи в него и сърцето й затуптя по-бързо.

Дълбоко в стъкления кръг се появи пурпурен блясък.

Той започна да расте като пламък и да се разпространява и в други точки от пръстена, да пулсира, и да пулсира, и да става все по-силен и по-ярък с всяка изминала секунда.

Един рубин с размерите на нокътя на палеца на Сестра Крийп заблестя в яркочервено, а друг, по-малък, запримига като запалена клечка кибрит. Трети рубин се разгоря като комета, последван от четвърти и пети, които също оживяха, макар и хванати в капана на това студено стъкло. Червеното сияние пулсираше, пулсираше… и клошарката осъзна, че ритъмът му следва ударите на сърцето й.

Още рубини заблестяха, възпламениха се и се разгоряха като въглени. Неочаквано един диамант просветна в кристално синьо-бяло, а един четирикаратов сапфир експлодира в зашеметяващ кобалтовосин огън. Сърцето на Сестра Крийп заби по-бързо и хванатите в капана на стъкления пръстен стотици скъпоценни камъни засветиха в ритъм. Имаше смарагд в хладно зелено, диамант във формата на круша, който блестеше в горещо бяло като нажежена жичка, топаз, пулсиращ в тъмно червеникаво кафяво, както и още десетки рубини, сапфири, диаманти и смарагди, които също засветиха. Светлината потече по паяжината от нишки, които се виеха в стъклото. Тези нишки бяха от благородни метали — злато, сребро и платина — които също се бяха стопили и бяха попаднали в същия капан. Те се възпламениха като цвъртящи фитили и предизвикаха още лилави експлозии на смарагди, топази и аметисти.

Целият стъклен пръстен засия като многоцветен огнен кръг, макар Сестра Крийп да не усещаше горещина под пръстите си. Той беше започнал да пулсира много бързо, както и сърцето й, и бликащите и прекрасни цветове ставаха все по-ярки.

Никога не беше виждала нещо подобно. Никога — дори на витрините на магазините на Пето авеню. В това странно стъклено произведение бяха попаднали скъпоценни камъни с невероятни цветове и чистота, някои от които бяха по повече от пет-шест карата, а други приличаха на невидими прашинки, които въпреки размера си горяха с неудържима енергия. Стъкленият пръстен пулсираше… пулсираше… пулсираше…

— Госпожа? — прошепна Арти, в чиито подути очи се отразяваше светлината. — Може ли… да го поддържа?

Сестра Крийп не искаше да се разделя със скулптурата си, но мъжът я гледаше с такова изумление и копнеж, че не можа да му откаже.

Изгорените му пръсти се увиха около стъклото, което в момента, в който напусна ръцете на клошарката, започна да пулсира в ритъм със сърцето на Арти Уиско. Цветовете също се промениха — появиха се по-тъмносини и по-зелени нюанси, а горещият бял блясък на диаманти и рубини стана малко по-слаб. Арти го погали и кадифената му повърхност му напомни за кожата на съпругата му като млада, когато бяха младоженци и тъкмо започваха съвместния си живот. Замисли се колко много я обичаше и как копнееше за нея. В този миг осъзна, че не е бил прав. Имаше къде да отиде. „У дома — помисли си той. — Трябва да се прибера у дома.“

След няколко минути подаде внимателно стъкления пръстен на Сестра Крийп. Той отново се промени. Клошарката го задържа между пръстите си и се взира известно време в красивите му дълбини.

— У дома — прошепна Арти и Сестра Крийп вдигна поглед. Споменът за меката кожа на съпругата му се беше настанил трайно в съзнанието му. — Трябва да се прибера у дома — каза той с малко по-силен глас, след което примига, сякаш го бяха ударили през лицето и клошарката забеляза сълзите в очите му. — Вече… няма никакви телефони, нали? Няма и полицаи.

— Не — отвърна тя. — Не мисля.

— О. — Продавачът на обувки кимна, погледна я и отново насочи вниманието си към пулсиращите цветове. — Ти… също трябва да се прибереш у дома.

Сестра Крийп се усмихна мрачно.

— Нямам къде да отида.

— Защо не дойдеш с мен тогава?

Тя се засмя.

— Да дойда с теб? Господинчо, не си ли забелязал, че автобусите и такситата не се движат по график днес?

— Имам обувки на краката си. Както и ти. Краката ми все още работят, както и твоите. — Арти отмести поглед от пръстена с огнената светлина и огледа разрушенията наоколо, сякаш за първи път ги виждаше с ясно съзнание. — Мили боже — каза той. — О, мили боже, защо?

— Не мисля, че… Господ има нещо общо с това — отвърна Сестра Крийп. — Спомням си, че… се молих за Грабването и за Деня на Страшния съд… но никога не съм се молила за нещо подобно. Никога.

Арти кимна към стъкления пръстен.

— Трябва да задържиш това нещо, госпожа. Ти го намери, така че си е твое. Може би някой ден ще струва нещо. — Той поклати изумено глава. — Това не е някакъв боклук, госпожа — продължи да настоява. — Нямам представа какво е, но определено не е някакъв боклук. — Неочаквано се изправи и вдигна яката на палтото си от норка. — Виж… надявам се да се справиш, госпожа. — Арти погледна за последно с изпълнени с копнеж очи стъкления пръстен, обърна се и си тръгна.

— Хей! — Сестра Крийп също стана. — Къде си мислиш, че отиваш?

— Вече ти казах — отвърна продавачът на обувки, без да се обръща. — Трябва да се прибера у дома.

— Да не си полудял? Детройт не е на следващата пресечка!

Арти не спря. „Той е полудял! — помисли си клошарката. — По-луд е и от мен!“ Тя прибра стъкления пръстен в новата си чанта „Гучи“. След като махна ръката си от предмета, той спря да пулсира и цветовете угаснаха, сякаш нещото заспа отново, Сестра Крийп тръгна след мъжа.

— Хей! Почакай! Какво ще правиш без храна и вода?

— Предполагам, че ще разбера, когато му дойде времето. Ако не мога да си намеря, ще карам без тях! Какъв друг избор имам, госпожа?

— Никакъв — съгласи се Сестра Крийп.

Арти се спря и я погледна.

— По дяволите, нямам представа дали ще успея да стигна до Детройт. Дори не знам дали ще успея да се измъкна от това проклето бунище! Но това не е моят дом. Ако ще умира, човек трябва да умре, опитвайки се да се прибере при онзи, който обича, не мислиш ли? — Той сви рамене. — Може би ще открия други хора. Може дори да намеря кола. Ако искаш да останеш тук, твоя си работа, но Арти Уиско има обувки на краката и Арти Уиско смята да върви. — Мъжът помаха и тръгна отново.

„Вече не е луд“, помисли си Сестра Крийп.

Заваля студен дъжд от черни и мазни капки. Клошарката отвори чантата си и отново докосна стъкления пръстен с пръст, за да провери какво ще се случи.

Един-единствен сапфир оживя и тя си спомни зашеметяващата синя светлина, която светеше в лицето й. Споменът беше близо — много близо — но преди да успее да го улови, отново й се изплъзна. Той беше нещо, осъзна Сестра Крийп, което още не беше готова да си спомни.

Вдигна пръст и сапфирът потъмня.

„Стъпка по стъпка — каза си наум тя. — Вървиш ли стъпка по стъпка, ще стигнеш до мястото, за което си тръгнала.“

„Ами ако не знаеш накъде си тръгнала?“

— Хей! — извика Сестра Крийп на Арти. — Поне си потърси чадър! И се опитай да намериш чанта като моята, за да можеш да носиш храна и други неща! — „Господи! — помисли си тя. — Този човек няма да изкара и километър!“ Трябваше да тръгне с него, реши го на мига, макар и само да го пази да не се пречука сам.

— Изчакай ме! — провикна се клошарката. Измина няколкото метра до гейзера, образувал се от пукнатия водопровод, и застана под него, за да може водата да отмие прахта, пепелта и кръвта от нея. Отвори уста и пи, докато стомахът й не се напълни и забълбука. Жаждата й веднага беше заменена от глад. Може би щеше да успее да намери нещо за ядене, но можеше и да не намери. Но поне вече не беше жадна. „Стъпка по стъпка — помисли си тя. — Стъпка по стъпка.“

Арти я чакаше. Инстинктите на Сестра Крийп я накараха да събере няколко по-малки парчета стъкло с вградени скъпоценни камъни в тях, уви ги в един раздърпан син шал и ги прибра в чантата си „Гучи“. Огледа руините наоколо, които представляваха истински рай за една бездомна жена. Намери красива музикална кутия, но когато вдигна капака й, сладката мелодия, която се разнесе насред толкова много смърт, я натъжи. Върна предмета обратно върху разрушения бетон.

После тръгна след Арти през студения дъжд и остави руините на вълшебното място зад гърба си.