Робърт Маккамън
Лебедова песен (61)

61

— Ето го! — Глори посочи към един посивял хамбар, полускрит между дърветата. Две други постройки се бяха срутили, а от едната се подаваше строшен тухлен комин. — Арън намери това място преди известно време — каза жената на Джош, който вървеше след нея заедно с Муле. — Никой не живее тук. — Тя посочи към пътеката, която минаваше между разрушените сгради и продължаваше навътре в гората. — Ямата не е много далеч.

Ямата, доколкото беше разбрал гигантът, представляваше гробището на тази общност — изкоп, в който бяха хвърлени стотици тела през годините.

— Джаксън казваше по нещо за мъртвите — сподели Глори. — След като него вече го няма, просто хвърлят труповете вътре и ги забравят. — Погледна го. — Суон за малко да се присъедини към тях. Какво е правила навън посред нощ?

— Не знам. — Момичето беше изпаднало в безсъзнание, след като го отнесоха в бараката. Джош и Глори бяха почистили ръцете й и ги бяха превързали с парчета плат. Усещаха треската й, която направо струеше от нея. Оставиха Арън и Ръсти да я гледат, докато Джош изпълняваше обещанието си да намери укритие за Муле, но направо се побъркваше от тревога. Как щеше да се оправи Суон без лекарства, добра храна и дори чиста вода? Тялото й беше толкова изтощено, че треската можеше да я убие. Спомни си последните й думи, преди да припадне:

— Джош… ослепях.

Той стисна ръце в юмруци. „Защити детето — помисли си. — Браво на мен. Адски добре се справих, а?“

Джош нямаше представа защо Суон беше излязла от бараката миналата вечер, но очевидно беше ровила в твърдата земя. За щастие, Муле беше разбрал, че е в опасност, иначе днес щяха да отнасят тялото й до…

Не. Не трябваше да мисли за това. Тя щеше да се прави. Знаеше го. Минаха покрай ръждясалите останки на кола, която беше останала без врати, гуми, двигател и капак, и Глори отвори вратата на хамбара. Вътре беше тъмно и студено, но поне беше завет. Не след дълго очите на Джош привикнаха с мрака. Вътре имаше две кошари с малко слама на земята и нощви, в които можеше да разтопи сняг за Муле. На стените бяха закачени въжета и поводи, но нямаше прозорци, през които да се промъкне някое животно. Мястото изглеждаше достатъчно безопасно за коня и поне щеше да е на закрито. Джош видя някаква купчина с боклуци в другия край на хамбара и отиде да я провери. Намери няколко счупени стола, лампа без крушка и кабел, малка косачка за трева и кълбо бодлива тел. Едно проядено от мишки синьо одеяло покриваше още боклуци и той го вдигна, за да провери какво има под него.

— Глори — повика нежно жената. — Ела да погледнеш.

Тя отиде при него. Джош прокара пръсти по пукнатия кинескоп на телевизор.

— От доста време не съм виждал едно от тези — каза изпълнен с носталгия той. — Предполагам, че рейтингите доста са паднали напоследък, а? — Натисна бутона за включване и изключване и завъртя копчето за смяна на каналите, но то остана в ръката му.

— Няма никаква полза от него — отвърна Глори. — Като всичко останало.

Телевизорът беше оставен на някакво бюро с ролки върху него. Джош го вдигна, обърна го и му махна задния капак, за да разкрие кинескопа и джунглата от кабели вътре. Почувства се глупав като пещерняк, който наднича в някаква вълшебна кутия, някога представлявала лукс — не, какъв ти лукс, по-скоро необходимост — за милиони американски домове. Без електричество телевизорът беше безполезен като камък… дори по-малко, защото камъкът можеше да се използва да убиваш гризачи за яхния.

Джош го остави настрани заедно с другите боклуци. Щеше да е нужен някой много по-умен от него човек, за да накара електричеството да потече отново по жиците и да съживи устройствата, които показваха движещи се и говорещи картини. Наведе се и намери кутия със стари дървени свещници. В друга кутия имаше прашни бутилки. На пода бяха разпръснати листове хартия и той вдигна един от тях. Беше обява, на която пишеше с избледнели червени букви: „Търг на антики! На битпазара на град Джеферсън! Събота, 5 юни! Елате рано и останете до късно!“. Отвори ръка и остави листа да падне на пода. Той се приземи с въздишка върху останалите си събратя с остарели новини.

— Джош? Какво е това?

Глори беше сложила ръка върху бюрото с ролките. Тя намери малка манивела и когато я завъртя, се разнесе дрънченето на верига върху ръждясали зъбни колела. Ролките се завъртяха също толкова болезнено, колкото старци, които се въртяха насън. Няколко гумени подложки бяха задействани от манивелата. Те се притиснаха за кратко в ролките и след това се върнаха в първоначалната си позиция. Джош видя, че някакъв малък метален поднос е прикрепен в другия край на бюрото. Той вдигна няколко от обявите от пода и ги сложи в него.

— Продължавай да въртиш манивелата — каза той и двамата видяха как ролките и подложките започнаха да придърпват по един лист хартия на всеки оборот, вкарваха ги в един отвор във вътрешността на машината и ги пращаха във втори поднос в другия край. Джош намери плъзгащ се панел, бутна го назад и видя механизъм от още ролки, метални подноси и някакви засъхнали повърхности, които представляваха мастилени тампони.

— Намерихме си печатарска машина — каза той. — Какво ще кажеш? Явно е стара, но е в много добро състояние. — Докосна шкафа на машината, който беше от дъб. — Това е било нечие хоби. Определено ще е чиста загуба, ако я оставим да си стои тук и да гние.

— Какво значение има дали ще гние тук, или някъде другаде? — изсумтя Глори. — Много странно съвпадение!

— Кое?

— Преди да умре… Джаксън искаше да пусне вестник — просто лист хартия, който да раздава наоколо. Казваше, че ако имаме градски вестник, ще накараме хората да се почувстват като общност. Сещаш се, ще се интересуваме повече от другите, а няма просто да се изолираме от тях. Той дори не знаеше, че това нещо е тук. Разбира се, това беше просто една от мечтите му. — Тя прокара ръка по дъба до тази на Джош. — Имаше много мечти, които умряха с него. — Ръката й докосна неговата и бързо се отдръпна.

Настъпи неловка тишина. Гигантът все още чувстваше топлината на ръката й върху своята.

— Сигурно е бил много добър човек — каза той.

— Такъв беше. Имаше добро сърце, здрав гръб и не се страхуваше да си изцапа ръцете. Преди да се запозная с Джаксън, животът ми беше много труден. Изпълнен с лоши мъже и много пиячка. Оправям се сама още от тринадесетгодишна. — Глори се усмихна едва. — Момичето порасна бързо. Е, Джаксън не се страхуваше да си изцапа ръцете с мен, защото със сигурност щях да съм мъртва, ако не ми беше помогнал. Ами ти? Имаш ли съпруга?

— Да. Всъщност е бивша. И двама сина.

Глори завъртя манивелата и се загледа във въртящите се ролки.

— Какво се случи с тях?

— Бяха в Южна Алабама. Искам да кажа когато паднаха бомбите. — Той си пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. — В Мобайл. Там има военноморска база. Ядрени подводници и всякакви кораби. Или поне имаше такава база. — Загледа се в Муле, който ядеше сламата от земята. — Може би все още са живи. Може би не са. Аз… предполагам, че не е правилно да си го мисля, но… надявам се да са умрели на седемнадесети юли. Надявам се да са умрели, докато са гледали телевизия, докато са яли сладолед или са се припичали на плажа. — Погледът му срещна този на Глори. — Надявам се да са умрели бързо. Лошо ли е да го желая?

— Не. Желанието ти е благородно — отвърна шивачката. Този път ръката й докосна неговата и не я дръпна. Тя дигна другата си ръка и нежно побутна черната ски маска. — Как изглеждаш под това нещо?

— Преди бях грозен. Сега съм направо отвратителен.

Глори докосна твърдата сива кожа, която беше затворила дясното му око.

— Това нещо боли ли?

— Понякога пари. Понякога така ме сърби, че едва издържам. А понякога… — Джош млъкна.

— Понякога какво?

Той се поколеба, защото щеше да й каже нещо, което не беше споделял нито на Суон, нито на Ръсти.

— Понякога — отговори тихичко той — имам чувството, че… лицето ми се променя. Сякаш костите ми се движат. И ме боли адски много.

— Може би се лекуваш.

Джош съумя да се усмихне едва.

— Точно от това имам нужда, от малко оптимизъм. Благодаря ти, но мисля, че въобще няма шанс да се излекувам. Тези образувания са твърди като бетон.

— Суон има най-лошите, които съм виждала. Имам чувството, че едва си поема въздух. А сега с тази лоша треска… — Глори млъкна, защото гигантът тръгна към вратата. — Двамата с нея сте преживели много, нали? — попита го тя.

Той спря.

— Да. Ако тя умре, нямам представа какво ще… — Млъкна навреме, наведе глава и след малко я вдигна отново. — Суон няма да умре — каза уверено гигантът. — Няма. Хайде, по-добре да се връщаме.

— Джош? Почакай… става ли?

— Какво има?

Глори завъртя манивелата на печатарската машина и потърка с пръсти гладкия дъб.

— Прав си за това нещо. Срамота е просто да си стои тук и да гние.

— Както сама каза, няма никакво значение дали ще гние тук, или някъде другаде.

— По-добре ще е да е в бараката ми.

— В бараката ти? За какво ти е това нещо? То е безполезно!

— Сега да. Но може би няма винаги да е така. Джаксън беше прав. Възможно е да стане чудо, ако Мерис Рест разполага с вестник… О, не като онези, които хората получаваха в дворовете си всеки следобед, но може би просто лист хартия, който да съобщава на жителите кой се е родил, кой е умрял, кой има излишни дрехи за раздаване и кой се нуждае от такива. Точно сега хората, които живеят от двете страни на коя да е алея, са непознати, но един лист хартия като този може да сплоти целия град.

— Мисля, че повечето жители на Мерис Рест са по-заинтересовани от намирането на храна, с която да преживеят още един ден, не си ли съгласна?

— Да. Засега. Джаксън беше умен човек, Джош. Ако знаеше, че това нещо гние тук сред боклуците, веднага щеше да го пренесе на гръб до дома ни. Не казвам, че знам как да пиша или нещо подобно — по дяволите, та аз не мога да говоря правилно — но това може да е първата крачка към превръщането на Мерис Рест отново в истински град.

— Какво ще използваш за хартия? — попита гигантът. — Ами мастило?

— Ето ти хартия. — Глори вдигна няколко обяви. — А и съм правила боя от пръст и боя за обувки. Мога да намеря начин да правя мастило.

Джош имаше намерение да се възпротиви отново, но осъзна, че жената беше въодушевена — очите й грееха и искрата в тях я подмлади с пет години. „Тази жена си намери предизвикателство“, помисли си той. Щеше да се опита да превърне мечтата на Джаксън в действителност.

— Помогни ми — каза му Глори. — Моля те.

Вече беше взела решение.

— Добре — отвърна Джош. — Ти хвани другия край. Това нещо ще е тежко.

Две мухи излетяха от печатарската машина и се завъртяха около главата на гиганта. Трета стоеше неподвижно върху телевизора, а четвърта бръмчеше под покрива на хамбара.

Печатарската машина беше по-лека, отколкото изглеждаше и изкарването й от хамбара беше сравнително лесно. Оставиха я отвън и Джош се върна, за да погали Муле.

Конят цвилеше нервно, ходеше напред-назад и около кошарата. Гигантът погали ноздрите му, за да го успокои. Беше виждал Суон да прави така много пъти. Напълни нощвите със сняг и го зави със синьото одеяло, за да му е топло. Една муха кацна на ръката му и допирът й го ужили, сякаш беше оса.

— Проклятие! — ядоса се Джош и замахна да я убие с другата ръка. Под нея остана потрепваща зелено-сива маса, но продължаваше да го жили и той я избърса на панталоните си. — Тук ще си добре — увери изнервения кон и погали врата му. — Ще дойда да те проверя по-късно, какво ще кажеш? — Докато затваряше и заключваше вратата на хамбара се надяваше, че постъпва правилно, като оставя Муле тук сам. Но поне това място — каквото и да беше — щеше да го предпази от студа и рисовете. С мухите обаче трябваше да се оправя сам.

Глори и Джош понесоха печатарската машина надолу по пътя.