Самюел Бьорк
Пътувам сама (9)

9

Холгер Мунк не се чувстваше съвсем добре в малката моторна лодка на път от Хитра за едно още по-малко островче по-нататък. Не страдаше от морска болест, не, Холгер Мунк обичаше да пътува по море, но току-що бе разговарял с Микелсон по телефона и най-неочаквано той се държа толкова странно, не с обичайната рязкост, а почти смирено — пожела му късмет, изрази надежда той да направи всичко по силите си. Било важно сега да бъдат сплотени, един куп емоционални щуротии. Много непривично за Микелсон и това въобще не се харесваше на Мунк. Беше съвсем ясно, че нещо се е случило. Само че Микелсон не искаше да го обсъжда с него. Мунк се загърна по-плътно с якето си и опита да си запали цигара, докато лодката спокойно, със задавено бръмчене, навлизаше в устието на фиорда. Управляваше я млад, чорлав мъж, не беше полицай, а някакъв доброволец. Причината да не дойде преди два така и не се изясни, но Мунк не възнамеряваше да го разпитва за нищо. Само го поздрави лаконично на кея. Попита го дали знае къде е островът, а младият чорлав мъж кимна и го посочи. Само на петнайсет минути с лодка оттук. Старият имот на Ригмур. Той живеел там със сина си, но после синът му заминал за Австралия, сигурно заради жена, и Ригмур нямал друг избор, освен да се премести на главния остров, после продали имота на някаква преселничка от изток, сигурно, момиче, никой не знаел подробности за нея, бил я зърнал няколко пъти на път за Филан, красиво момиче, някъде към трийсетте, с дълга черна коса, винаги носела слънчеви очила, там ли отивал той, по важна работа ли?

Последното младият мъж изкрещя, за да надвика бръмченето на мотора, но Холгер, който не бе обелил и дума, откакто дойде на пристана, продължаваше да мълчи. Остави момчето да бръщолеви, а той за трети път се опита да си запали цигарата, засланяйки я с длан от вятъра, ала без успех.

С приближаването към острова изчезна слабото неразположение, предизвикано от разговора с Микелсон. Осъзна, че всъщност скоро ще види Миа. Тя му липсваше. Не я бе виждал почти година. В санаториума. Или лудницата, или както му викат сега. Тя не беше на себе си, почти не успя да проникне в съзнанието й. Бе опитал да се свърже с нея няколко пъти и по телефона, и по имейла, но не получи отговор. Сега, когато видя малкото живописно островче пред себе си, разбра защо. Тя не искаше да се свързват с нея. Искаше да е сама.

— Да изчакам ли, или ще ми се обадиш кога да дойда да те взема? — попита младият чорлав мъж с надеждата да остане да почака и да участва в приключение — това тук не се случваше толкова често.

— Ще ти се обадя — изкозирува Мунк.

Той се обърна и се загледа в къщата. Стоя така известно време, докато слушаше как моторната лодка се изгубва в морето зад него. Мястото бе великолепно. Миа имаше вкус, определено имаше вкус. Беше избрала идеално място, където да се скрие. Лично нейно островче, почти в най-външната част на фиорда. От пристана тръгваше тясна пътека към малка, бяла, идилична къща. Мунк не беше специалист, но къщата изглеждаше, сякаш е построена някъде през петдесетте години, навярно като вила, а по-късно — преустроена за живеене. Миа Крюгер. Щеше да е хубаво да я види.

Спомняше си кога я срещна за първия път. Скоро след създаването на специалния следователски отдел му се обади Магнар Итре, стар колега, понастоящем ректор на полицейската школа. Не бяха говорили с Итре от години, но въпреки това старият му колега не загуби и секунда за празни приказки. Мисля, че намерих някого за теб, обяви той едва ли не с гордост, все едно малко дете показва своя рисунка на родителите си.

— Здравей, Магнар. Отдавна не сме се чували. Какво си намерил?

— Намерих някого за теб. Трябва да се запознаеш с нея.

Итре говореше бързо и Мунк не схвана всички детайли, но историята вкратце бе следната: на втората година от обучението в полицейската школа подлагат студентите на тест, разработен от изследователи от Института по психология към Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Мунк не помнеше клиничното име на теста, но знаеше как протича: на всички студенти показват снимка на жертва на убийство и няколко снимки от местопрестъплението. Задачата им е да се отдадат на свободни асоциации и на базата на снимките да кажат какво са забелязали, какво мислят. Представят теста като напълно неформален, почти като малка игра, та студентите да не чувстват принуда и да не знаят, че с тях се случва нещо важно.

— Не знам колко пъти сме провеждали този тест, но никога не сме виждали такъв резултат. Момичето е много особено — бе обяснил Итре, все така горд и въодушевен.

Холгер Мунк се срещна с нея в едно кафене, неофициална среща извън участъка. Миа Крюгер. Само на двайсет и няколко, облечена в бял пуловер и тесен черен панталон, с черна, малко накриво подстригана коса, а очите й — никога не бе виждал по-ясни сини очи. Веднага му допадна. Имаше нещо в начина, по който се движеше и говореше. Как само реагираше погледът й на зададените въпроси! Сякаш разбираше, че той я изпитва, но все пак отговаряше любезно, с блясък в очите, мислиш ме за глупава или какво?

Няколко седмици по-късно я взе от школата, със съгласието на Итре, който с гордост уреди всички документи. Нямаше никаква причина да продължава да седи в учебната аудитория. Момичето вече бе достатъчно обучено.

Мунк се усмихна на себе си и се изкачи към къщата.

— Ехо? Миа?

Почука на вратата и направи няколко предпазливи крачки в коридора. Изведнъж осъзна, че макар да бяха работили заедно в продължение на много години и в някакъв смисъл да бяха близки приятели, той никога не бе стъпвал в дома й. Веднага се почувства натрапник и за момент остана в коридора, преди да направи още няколко колебливи крачки навътре. Почука на още една полуотворена врата и влезе във всекидневната. Стаята бе пестеливо обзаведена: маса, стар диван, няколко дървени стола, камина в единия ъгъл. Всичко изглеждаше някак странно, сякаш не бе дом, а по-скоро място за временно пребиваване — никакви снимки, никакви лични вещи, никъде.

Дали пък не бе разбрал погрешно? И тя не е тук? Вероятно е останала само за кратко, после си е тръгнала, скрила се е на друго място?

— Ехо? Миа?

Мунк продължи към кухнята и изпита своеобразно облекчение. На плота под един от прозорците стоеше кафе машина, една от онези модерни, черни кафе машини, каквито обикновено се виждат по кафенетата, не в къщите на хората. Подсмихна се дяволито. Сега знаеше, че е дошъл на правилното място. Миа Крюгер нямаше много пороци, но ако не можеше без нещо, това бе хубавото кафе. Не помнеше колко пъти бе помирисвала кафето му в офиса и бе сбърчвала нос. Как пиеш тази помия, не ти ли се повдига?

Мунк се доближи до плота и докосна блестящата машина. Беше студена. Известно време не е била употребявана. Това можеше и нищо да не означава. Навярно все още се намираше наблизо. Наистина обаче нещо не се връзваше. Не знаеше съвсем точно какво, но имаше нещо. Не устоя на изкушението и започна да оглежда шкафовете и чекмеджетата.

— Ехо? Миа? Тук ли си?