Самюел Бьорк
Пътувам сама (47)

47

Миа Крюгер бе пияна, но не можеше да заспи. Пи прекалено много. Не пи достатъчно. Хотелската й стая изглеждаше по-студена и още по-безлична от обикновено. Чистите чаршафи, преди — верен приятел, сега й бяха враг. Наела бе стая в хотел, защото не й напомняше за нищо познато, но сега домът й липсваше. Дом. Нещо привично. Нещо сигурно. Нещо, което да й е по мярка. Навярно Микелсон има право. Изглежда се налага да отиде на психолог. Да влезе в болница. Дълго бе стояла на ръба. После се посъвзе, придоби позитивна нагласа, почувства се силна, но сега пак се спускаше надолу по спиралата.

Тялото й се въртеше в голямото легло. Длъжна е да се държи. Не биваше да пие. Не биваше, разбира се. Никой не бива. Нима не се е устремила натам? Нима не се е доближила до мястото, което обитаваше преди? Зад привидностите. Нейната специалност. Да вижда нещата, които другите не виждаха. Не се напрягай. Само си почивай. Отиди някъде. Скрий се на някой остров. Оттегли се от света. Беше си свършила работата. Но не. Реалността трябваше да почука на вратата й. Злото непременно трябваше да я обезпокои. Колите трябваше да заемат мястото на чайките. Уличните светлини и неоновите лампи изместиха звездите. Стана чувствителна. Кожата й бе почти прозрачна. А преди беше толкова твърда. Не биваше да пие. Изобщо не биваше да пие. Никой не бива да пие.

Миа тръгна боса по пода и намери панталона си на един стол. Хапчетата още си стояха в джоба. Взе едно, отиде до прозореца и го глътна с малко вода. Седна и се загледа в светлините от трафика, наблюдава ги, докато вече не различаваше откъде идват цветовете. После се заклатушка към студеното легло и положи глава върху възглавницата.

Тъкмо заспа и телефонът иззвъня. Направи всичко възможно да не му обърне внимание. Да си почива. Все едно нищо не е било. Телефонът пак иззвъня. Престана да звъни. Никой не искаше да говори с нея. Оловнотежкото й тяло лежеше върху белия чаршаф. На третото позвъняване не издържа.

— Миа на телефона.

Беше Мунк.

— Колко е часът? — промърмори тя.

— Пет — уведоми я началникът й.

— Какво има?

— Намерили са момичетата.

— Какво?

— Ще те взема от хотела. Ще бъдеш ли готова след десет минути? Имаме дълъг път.

— По дяволите. — Миа чу собствения си глас. — Идвам.