Самюел Бьорк
Пътувам сама (88)

88

За втори път в рамките на по-малко от час Холгер Мунк седеше в колата с бинокъл и екипа на „Делта“, готов да проникне в сграда, този път в правилната. Със сигурност. Едно момиче я бе видяло. Марион. Излизала тичешком точно от тази къща. Само за да я хванат пак. Карен Нилун. Момичето познаваше местността и знаеше за какво говори, вече нямаше никакво съмнение. И докато Мунк имаше усещането, че грешат със старата съборетина, която бяха обсадили преди малко, сега всичко изглеждаше съвсем истинско. Старата, червена постройка бе позанемарена, но видимо обитаема. От прозорците излизаше някак прекалено слаба светлина, сякаш са покрити с фолио, та да не се вижда какво има вътре. Лек дим се вдигаше бавно от тухлен комин на покрива. Идилична селска къщичка. Отвън. Но всички, застанали в готовност пред нея, знаеха, че отвътре нещата стоят по съвсем различен начин. Карен Нилун се намираше вътре. Беше убила четири шестгодишни момичета. Беше съсипала живота на невинни родители, баби и дядовци, сестри и братя, приятелки, съседи и им бе причинила ужасна болка, която никога нямаше да премине. Подмамила беше Мунк да вярва, че може би го очаква любов. Той усети надигащата се в гърдите му омраза, челото му гореше, ръцете му се потяха, но се опита да запази спокойствие. Да действа професионално. Тя държеше Марион в плен. Марион е жива. Във всеки случай е била жива преди по-малко от час. Холгер Мунк не смееше да мисли дали Миа е вътре и какво й се е случило.

Налагаше се да действат бързо, но не прекалено бързо. Изискваше се да преценят ситуацията, да разположат всички екипи. Мунк хвърли бегъл поглед надолу по пътя, където преди малко бяха спрели три линейки със загасени светлини, за да не всяват смут. Къри седеше неспокойно на задната седалка и удряше пистолета в бедрото си. Ким Колсьо, в обичайната си поза на истукан, се намираше на предната седалка, вперил поглед във вратата, през която скоро щяха да влязат.

— „Делта 1“, тук „9“, отговорете.

— „9“, тук „Делта 1“, на позиция сме. Край.

— „Делта 2“, тук „9“, отговорете.

— „9“, тук „Делта 2“, трябват ни няколко минути. Край.

— „Делта 2“, тук „9“, прието, чакаме. Край.

— Какво става, по дяволите? — попита Къри нетърпеливо от задната седалка.

— Изчакваме — отговори Мунк лаконично.

— Какво чакаме? Миа е вътре, мамка му.

Гологлавият полицай вече губеше самообладание, барабанеше с пръсти по крака си и бе присвил очи, изпълнени с ярост.

— Чакаме „Делта 2“ да заемат позиция — обясни Мунк възможно най-сдържано.

— Успокой се, Къри — обади се Ким, все така неподвижен на предната седалка.

— Да му се не види — чу се неочаквано отзад.

Всичко се случи толкова бързо, че Мунк не успя да реагира. Къри вече беше отворил задната врата и вървеше към къщата.

Мунк слезе бързо от колата, а Ким го последва с бясна скорост. Искаше да извика, но не рискува да изплаши Карен.

По дяволите.

Набра максимално поносимата за тежкото му тяло скорост. Носеше се по чакъления път, през дворната врата, по каменните плочки и миг преди да стигне до стълбите, Къри завъртя дръжката на вратата и връхлетя в къщата.

И после сякаш всичко мина на забавен кадър. Мунк съзря изненаданите очи на Карен и в този момент се чу изстрел. Хванаха я неподготвена. Очевидно изобщо не беше очаквала това, но русорижата жена все пак успя да обърна цевта към Къри, който се хвърли настрани, когато пушката гръмна.

Дали го уцели?

Къри, проклет идиот!

Тя стоеше, обърната право към него все така не забавен кадър. Стискаше толкова силно оръжието, че кокалчетата на ръцете й съвсем бяха побелели. Сякаш отвори уста, за да каже нещо, когато пръстът й докосна спусъка, но пред очите на Холгер Мунк сцената вече не се разиграваше нереално бавно.

Той насочи оръжието си и стреля два пъти. Веднъж. В шията. Още веднъж. Право в сърцето. Карен Нилун се олюля, падна назад и остана безжизнена на пода, а бликналата кръв мудно се стичаше по гърдите и ръцете й.

И тогава забеляза Миа. Седеше завързана за един стол до стената. С тиксо на устата. Абокат на ръката й, свързан със статив.

О, не.

О, не, по дяволите, не, не, не.

Холгер Мунк остана парализиран пред безжизнената си колежка; не забелязваше как всички нахлуват зад гърба му. Ким. Екипът на „Делта“. Лекарят. Екипът за спешна помощ. Стоеше безмълвен и наблюдаваше хората, които изглеждаха отдалечени на десетки километри от него: отвързаха колежката му от стола и я изнесоха към линейката. Не забеляза кога Къри стана от пода, хвана се за ръката и тръгна, като го подкрепяха надолу по стълбите. Холгер Мунк не можеше да дойде на себе си. Внезапно обаче Ким застана пред него с разтреперана малка фигурка в ръце.

Марион.

Беше жива.

В лошо състояние, но дишаше.

— Линейка — извика Холгер Мунк и помогна на колегата си да свали момиченцето по стълбите.

— Лекар, трябва ни лекар!

И този път линейките не се движеха безшумно. Проглушителен кортеж от сини лампи и сирени потегли от малката селска къща и профуча с бясна скорост през вечерния мрак към Е6.