Самюел Бьорк
Пътувам сама (27)

27

Тобиас Ивершен бе навил будилника за шест часа и се събуди при първото иззвъняване. Бързо се наведе над нощното шкафче и го спря, не искаше пронизителните звуци да събудят другите в къщата. Малкото му братче, Торбен, не си беше вкъщи. Гостуваше с преспиване у съученик. Тобиас се изхлузи от леглото и се облече възможно най-тихо. Отдавна беше подготвил всичко — планирал бе този преход в продължение на няколко дни. Малката раница стоеше готова до леглото. Не знаеше колко време ще остане, но взе малко повече багаж, за всеки случай: двуместна палатка, спален чувал, газов котлон, малко храна, нож, резервни чорапи, един резервен пуловер, ако стане студено, компас, стара карта, намерена в килера. Бе обзет от настроение за експедиции и нямаше търпение да тръгне на път.

През първите дни, след като той и брат му намериха увесеното на дървото в гората момиченце, вкъщи бе малко по-приятно. При майка му и пастрока му идваха много хора, основно полицаи — разпитваха ги и тършуваха из дома им. Родителите му се показаха много любезни, даже почистиха къщата — сега във всекидневната изглеждаше съвсем различно, миришеше хубаво почти през цялото време. Полицаите пък бяха изключително мили. Отнасяха се с него като с герой, определиха действията му като разумни — бил направил всичко, както трябва. Тобиас чак се смути, не бе свикнал на всичките тези хвалби. Полицаите прекараха много дни в къщата. Не през нощта, разбира се, а от ранно утро до късна вечер. Отцепиха района с найлонова лента на бели и червени ивици, полицията стоеше на пост, за да държат настрана любопитните хора. А любопитни имаше в изобилие — и от селото, и от други места. Малко по-надолу по пътя спираха колите на многобройни телевизии, във въздуха кръжаха хеликоптери, надойдоха рояци журналисти и фотографи и мнозина настояваха да говорят с Тобиас. В продължение на няколко дни, след като откриха момичето, телефонът звънеше постоянно и той чу майка си да говори с някого за пари — щели да спечелят солидна сума, стига момчето да дадяло интервю, но от полицията не разрешиха, наложиха забрана и това всъщност само радваше Тобиас. През междучасията съучениците му се държаха с него по различен начин. Повечето, предимно момичета, казваха, че било много яко, и той стана нещо като знаменитост, но не се размина и без лоши последствия, защото някои момчета, особено двете нови от града, му завидяха и започнаха да говорят мръсотии за него. Тобиас помоли майка си да го освободи за няколко дни от училище, защото журналистите идваха и там, снимаха го, докато риташе футбол, и го викаха да се приближи до оградата. Той, естествено, не го правеше, от полицията му обясниха, че не бива да говори с никого за това, какво е видял, и той се стараеше да ги слуша. Облечени в найлонови престилки, претърсиха цялата гора. Тобиас седеше на един стол в двора и ги наблюдаваше. На никого другиго не позволиха подобно нещо. Даже от „Ен Ер Ко“ и „Те Ве 2“ останаха зад загражденията и само им викаха, ако някой се опиташе да премине. Но именно той я бе намерил, а и познаваше всяко пънче в района, освен това бяха приятели с полицаите. Единият се казваше Ким, другият — Къри, а полицайката — Анете. Запозна се и с шефа им — брадат мъж, Холгер. Шефът не идваше толкова често, но тъкмо той взе показанията на Тобиас и той му нареди да не говорят с никого за видяното. Тобиас разговаря най-продължително с полицая Ким, но страшно дълго говори и с Къри. И двамата много му допадаха. Изобщо не се държаха с него като с дете, а почти като с възрастен. Често се случваше да излязат от гъсталака на двора и да го питат за разни неща. Дали по принцип в гората се разхождат много хора. Дали той е построил горската колибка. Поинтересуваха се и кои са съседите им. Дали си спомня да е видял нещо подозрително в последно време — такива работи. Първата вечер дойде и една психоложка, за да си поговори с нея, ако иска, и той поговори малко с нея; беше приятно, но всъщност от гледката на момичето не му бе станало нищо, защото допреди няколко дни не осъзнаваше какво е видял. Чак по-късно го връхлетя прозрението. Седеше на стълбите и разбра. Просто така, изведнъж. Че е истина. Че момичето на дървото, Юхане, има баща и майка, и сестра, и леля, и чичо, и баба, и дядо, и приятели, и съседи, а сега я няма и те никога няма да я видят отново. Някой й бе причинил това умишлено, при това точно пред неговата къща. Тобиас настръхна при мисълта, че той можеше да виси на дървото. Или братчето му. Много го заболя, наложи се да легне, тази нощ сънува ужасни кошмари. Някой му слага примка от въже за скачане на шията; увесва го, стреля по него със стрели от върбови клонки с истинско острие; чува Торбен да вика за помощ, но не може да се освободи, само виси и се мята, опитва се да свали примката и не може да диша. Тобиас се събуди целият облян в пот, с глава, заровена във възглавницата.

Полицаите останаха при тях няколко дни, приключиха с работата си и си тръгнаха. Махнаха загражденията от пътя и някои от журналистите дойдоха пред къщата, звъняха на звънеца, но майка му не ги пусна да влязат. Тобиас не се съмняваше, че й се иска — някои сигурно щяха да платят огромни суми, ала главният полицай, Холгер — онзи с брадата и топлия поглед — беше категоричен.

Тобиас отдавна бе планувал пътешествието и моментът беше идеален. Освободиха го от училище, а братчето му по изключение не си беше вкъщи. Облече се възможно най-тихо, сложи раницата на гръб и безшумно се измъкна през задната врата.

И преди се беше изкачвал към Литьона, познаваше пътя. Взе картата и компаса просто така, за всеки случай, ако свърне някъде по пътя. Кибрит? Взе ли кибрит? Свали раницата и провери в страничния джоб. Да, там беше. Кибритът е важен. През нощта става много студено, не запалиш ли огън. Не че възнамеряваше да прекара навън цялата нощ, но знае ли човек какво ще случи? Възможно е да не се върне. Ей така — ще се изгуби в гората и никога няма да се прибере в тъжната къща. Това вече щеше да е нещо. Само да можеше да се изгуби. Много им здраве тогава. Това, разбира се, бяха глупости, нали брат му ще си дойде утре. Тобиас обичаше да прекарва време с хлапето, но беше хубаво да си почине от него.

Сложи раницата на гърба си и затвори вратата след себе си. На двора го лъхна хладният пролетен въздух. Пропълзя бързо и се шмугна в гората. Тръгна по друга пътека, не по тази, по която се движеше обикновено — не покрай тайната, саморъчно направена колибка, където бяха намерили момиченцето — не искаше да мисли за тази случка точно сега, защо пак да се плаши, сега трябва да е силен, свободен е и отива на експедиция, няма време да се тревожи. Тобиас пое по пътеката край потока и стигна до козя пътека, отвеждаща навътре в гората. След около час ходене свали раницата си и закуси. Не се подкрепи вкъщи, не искаше да вдига шум в кухнята. В гората беше сухо, не бе валяло от известно време. Седна на един пън да се наслади на гледката. Същевременно дъвчеше хляб и отпиваше сок от шишето, което си носеше. Тобиас обичаше пролетта. Когато зимата си отива, оставя след себе си нови възможности, нов шанс нещо да се случи, светът да се промени. Често се питаше защо Нова година не се празнува през пролетта, не насред зимата, след трийсет и първи декември, когато на следващия ден нищо не се променя, а през пролетта — тогава всичко се преобразява. На дърветата израстват нови листа във великолепно зелено, цветя и стръкове трева изникват от пръстта в дъбравите, птиците възвестяват завръщането си с чуруликане сред клоните. Тобиас си довърши закуската и затананика нагоре по склона. Беше се зарекъл да разбере повече за християнките, вече да не лъже, да научи какво всъщност се случва в имението и сега бе на път. Съжаляваше малко, че не си бе взел книга — щеше да е хубаво, ако се наложи да пренощува някъде, да си седи до огъня и да чете насред гората. В момента четеше поредната книга от списъка на Емилие. Прочете „Повелителят на мухите“. Пое я с бясна скорост, поглъщаше всяка дума. Не знаеше дали е разбрал всичко, но това не беше важно. Книгата му хареса. Достави му удоволствие. Новата книга не беше толкова лесна за четене, „Полет над кукувиче гнездо“, езикът беше като за възрастни. Емилие го бе посъветвала да прочете нещо друго, ако му е прекалено трудно, но той искаше да опита да я прочете докрай. В книгата се разказваше за един индианец, вожда Бромдън, бяха го затворили в една болница и не го пускаха да излезе. Главната сестра там беше невероятно строга жена, същинска вещица. Вождът Бромдън се правеше на глухоням — уж не може да чува и да говори, за да… да, Тобиас не схващаше точно с каква цел го правеше индианецът, но книгата беше интересна. Защо не я взе? Постъпи тъпо.

В края на пътечката се откри изглед към местността. В далечината се различаваше езерото Литьона. Още час-два и ще стигне целта си. Тобиас хем се радваше, хем стомахът му се свиваше. Всички говореха за тези християнки, но никой не ги беше виждал. Ами ако са опасни? Или — не точно опасни, но например, да не обичат гости. От друга страна — ами ако са страшно мили? Навярно ще го приемат с отворени обятия и ще го почерпят с пилешко и с безалкохолно, ще се сдобие с много нови приятели и ще го поканят да живее при тях, дори ще позволят и на Торбен да дойде и всичко ще се нареди с едно щракване на пръстите.

Беше най-добре да не отива веднага при тях. Човек никога не знае. За предпочитане е да си устрои лагер малко встрани от стопанството, откъдето да ги наблюдава. Ще лежи с бинокъла, дори ще използва маскировка и ще ги шпионира. Трябваше да си вземе книгата, определено, но сега бе много късно да се връща. Вместо това ще бъде индианец. Вождът Тобиас Бромдън на тайна мисия.

Времето вече се бе затоплило, слънцето надничаше зад един облак, сякаш огряваше пътя му. Това беше добър знак. Тобиас си свали якето, сложи го в раницата и продължи навътре в гората.

Видя оградата едва когато се оказа само на няколко сантиметра от нея. Беше потънал в мислите си. Маскировката и мястото за лагеруване — за това мислеше. Бе се изкачвал до имението и преди и знаеше добро място за шпионаж. Сигурно общината е продала старото стопанство и прилежащата земя — връзваше се. Общината стопанисваше център за наркомани, стар чифлик, където те се занимаваха със селскостопански дейности, разхождаха се из гората и други подобни неща и това сигурно беше добре за тях. Но после парите намаляха или решиха да ги вложат в друго, или… Тобиас не беше съвсем наясно, но затвориха центъра за наркомани. Известно време стопанството стоя празно. И сега някакви християни го бяха купили. Тобиас бе ходил там два пъти — веднъж, докато го обитаваха наркомани, а втория път вече беше запустяло. Идва тук с Йон-Мариус, предишния му най-добър приятел, но за съжаление, в шести клас, по средата на годината, той се премести в Швеция с майка си. Бяха си намерили идеално място за наблюдение — възвишение недалеч от стопанството, откъдето се виждаше добре какво става там.

Но тази ограда не си я спомняше, а сега насмалко не се блъсна в нея. Телена ограда като тези, които обикновено имат шипове отгоре. Тобиас бързо се отдалечи на няколко крачки и се скри под дърветата, откъдето хвърли любопитен поглед към неочакваното препятствие. Нямаше бодлива тел отгоре, но оградата бе висока. Много по-висока от него, повече от два пъти. Изглеждаше съвсем нова. Сякаш току-що сложена. Тобиас погледна към горната й част и се замисли. Сигурно ще успее да се покатери, но не и без да го видят. Сега съзря и чифлика, някъде в далечината. И там се бе случило нещо странно — не беше същият, бяха построили нов. Отвън и отгоре изглеждаше престроен. Сега не приличаше на чифлик, а по-скоро на малка църква или нещо подобно. Забелязваше се връх на кула и… това до него оранжерия ли беше? Засенчи очи, но не виждаше толкова надалече. Поляната между оградата и чифликът беше съвсем гола, нямаше много места, където да се скрие. Възвишението, подходящо за шпионаж, се намираше от другата страна. За да отиде там, се налагаше да заобиколи новата ограда. Щеше да е много по-пряко да я прескочи, но след като прецени внимателно риска, реши, че не си заслужава. Едва ли обитателите вътре не са мили, но все пак… Какво ще каже, ако го хванат? А и той все пак бе намерил малко момиченце в кукленска рокля, увесено на дърво, с табелка на врата, и то не много далеч оттук, така че сигурно е по-разумно да вземе предпазни мерки.

Нищо не го спираше, разбира се, да си отиде вкъщи — и това беше вариант. Поразгледа. Построили са нова къща и са сложили телена ограда. Нещо като християнски лагер. Има за какво да разказва. Тобиас обмисли за момент възможността да се насочи към къщи, но любопитството му се оказа по-силно от страха. Вълнуващо би било да има повече да разказва. Навярно ще зърне някого от тукашните обитатели. Тобиас се върна малко навътре в гората — достатъчно, за да се скрие между дърветата, но и да вижда оградата. Изглеждаше най-пряко да я заобиколи отляво. От тази страна се различаваше краят й, надясно оградата се губеше и не се знаеше колко надалече отива.

Тобиас вдигна качулката на суичъра си и се замисли по въпроса. Беше приятно да се сгушиш в дрехата си. Преживяването ставаше все по-вълнуващо. Той се изживяваше като агент на тайна мисия. С нож и фенерче в раницата и загадка, която му предстоеше да разреши. Наведе се напред, сниши се възможно най-много и тръгна през гората покрай оградата. Тобиас се придвижваше максимално безшумно на кратки разстояния. Приведе се, претича няколкостотин метра през гората и се хвърли на земята, за да се огледа. Не видя никого. От другата страна на заграждението бе изкопан ров. Сега забеляза някаква машина, в далечината бе паркиран трактор. Повтори маневрата. Наведе се, притича, набеляза подходящо място и се хвърли сред лилавите цветове на калуната. Този път му се откри малко по-добра видимост. Наистина имаше оранжерия, не — две, огромни. Тобиас знаеше, че децата, които живеят тук, не ходят на училище. Сигурно не ходеха и на пазар. Вероятно сами произвеждаха храната си, за да не им се налага да излизат. Той измъкна бинокъла от раницата. Видя съвсем ясно оранжериите. И трактора. Стар, зелен „Маси Фъргюсън“.

Пулсът на Тобиас изведнъж се ускори. В бинокъла му изникна човек. Беше мъж. Не, жена. В сива рокля, с нещо бяло на главата. Влезе в оранжерията. Изчезна. Той се приплъзна напред с бинокъла, взря се, за да зърне още някого, но там бе пусто. Пусна бинокъла, остави го да виси на ремъка около врата му и стана. Този път се опита да притича на по-голямо разстояние, изгаряше от нетърпение да се качи малко по-високо, любопитството бе изместило напълно страха. Пак се хвърли в калуната, когато вратата на оранжерията се отвори и някой излезе, този път — двама души. Същата жена и…? Фокусира бинокъла, за да вижда по-добре. Мъж. Жена и мъж. Мъжът, облечен в сиво, беше гологлав. Изглежда, само жените покриваха главата си. Щеше да се получи хубава история. Или пък не. Трябваше да се приближи още повече. Това не беше нищо. Тобиас тъкмо се надигна, готов за следващия етап и изведнъж забеляза момиче зад оградата. Толкова се изненада, че съвсем забрави да се хвърли на земята, просто замръзна, точно пред нея, без да може да помръдне. Изглеждаше на неговата възраст, може би малко по-малка. Бе облечена точно като жената при оранжерията — в плътна, сива вълнена рокля и носеше нещо бяло на главата си. Бе коленичила в една леха. Сякаш скубеше плевели. В лехата навярно растяха моркови или марули, или нещо друго — Тобиас така и не разбра. Той приклекна и се прикри. Момичето се изправи и изпъна гръб. Изтръска пръстта от коленете си. Изглеждаше изтощена. Не беше далече от него — най-много на десетина метра. Тобиас затаи дъх, а момичето пак клекна в лехата и продължи да плеви. Тя се хвана за шията и потърка чело. Тобиас напълно забрави, че е шпионин и трябва да внимава. Момичето изглеждаше изтощено и жадно. Едва ли беше толкова опасно да я попита иска ли нещо за пиене. Все пак той носи голямо шише с вода в раницата си.

Тобиас се прокашля. Момичето не реагира и продължи да плеви. Той бързо се озърна и видя на земята няколко стари шишарки. Хвърли предпазливо едната, но тя не стигна далеч, дори не уцели оградата. Понадигна се, запрати втора шишарка по-силно и този път улучи. Попадна право в оградата, така че телта едва не прозвъня, отекна твърде силно и Тобиас веднага се разкая, просна се в калуната и затихна легнал, като стоеше възможно най-безшумно. След малко вдигна поглед, момичето бе застанало почти до оградата. Беше чула шума, а сега и го видя. Той срещна очите й, вторачени право в него. Сложи пръст на устните си. Шшшт. Момичето изглеждаше силно изненадано, но се подчини на жеста му и не издаде звук. Огледа се. Първо на едната страна, после — на другата, и накрая му кимна предпазливо. Тобиас се озърна и се шмугна по-близо до оградата. Отвори раницата си, извади шишето с вода, пъхна го под оградата и бързо се мушна обратно в скривалището си. Момичето със сивата рокля се огледа още веднъж. Наблизо нямаше никого. Тя се изправи бързо и дотича до шишето, грабна го, скри го в гънките на роклята си и веднага се върна на предишното си място. Тобиас я видя как развърта капачката и пие. Изпи почти цялата бутилка. Явно беше доста жадна. Момичето с бялото нещо на главата се озърташе почти през цялото време. Изглеждаше притеснена. Страхуваше се да не би да дойде някой. Тобиас набра смелост и пропълзя съвсем близо до оградата. Момичето също се премести малко по-близо, но продължи да се оглежда през рамо. Сега лицето й се виждаше по-ясно. Имаше сини очи и множество лунички. Странната шапка и тежката рокля й придаваха вид на възрастна жена, но тя не беше такава. Облечена в обикновени дрехи, щеше да изглежда точно като девойките от неговия клас. Момичето вдигна бутилката към него — питаше го дали я иска обратно. Тобиас поклати глава. Тя коленичи и извади от джоба на роклята си бележник и малко моливче. Написа нещо на един лист и внимателно го сгъна. Неочаквано се изправи, втурна се към оградата и промуши бележката през нея. Озърна се тревожно и бързо изтича обратно на мястото си, където продължи да плеви бурените. Тобиас пропълзя до оградата и взе бележката. Промъкна се обратно и я отвори. „БЛАГОДАРЯ“ — пишеше на нея. Погледна момичето и се усмихна. Опита се да измисли как да каже „МОЛЯ“, без да изрича нищо, но не беше толкова просто. Момичето се огледа през рамо и написа още нещо. Бързо се приближи до оградата, ала този път не сгъна листа, а остави там и бележника, и молива. Тобиас пак се спусна бързо към оградата, взе ги и се шмугна обратно в убежището си. „КАЗВАМ СЕ РАКЕЛ“ — прочете той в бележника. „НЕ МИ ПОЗВОЛЯВАТ ДА ГОВОРЯ. ТИ КАК СЕ КАЗВАШ?“. Тобиас погледна момичето. Не й позволяват да говори? Що за правила са това? И защо е толкова жадна? И защо стои съвсем самичка тук? Тобиас помисли и написа отговора си. КАЗВАМ СЕ ТОБИАС. ТУК ЛИ ЖИВЕЕШ? ЗАЩО НЕ ТИ ДАВАТ ДА ГОВОРИШ? Пролази към оградата с бележника и пак се върна на мястото си. Беше малко тъпо да пита „Тук ли живееш?“, тук живее, разбира се, беше очевидно, но не знаеше какво да напише. Момичето леко се усмихна, като видя бележника и незабавно отговори. Беше все така предпазлива. Огледа се няколко пъти и едва тогава се впусна в поредната доставка през оградата. „ТУК ЖИВЕЯ. LUX DOMUS. НЕ МОГА ДА ТИ КАЖА ЗАЩО (НЕ ГОВОРЯ).“ Той прочете бележката и тя се опита да му каже нещо с жестове. Сякаш искаше да му обясни още нещо, но не успяваше. Тобиас й се усмихна и написа отговор: „И АЗ ЖИВЕЯ В ГОРАТА. СЪСЕДИ СМЕ.“ Добави усмивчица. После написа: „КАКВО ОЗНАЧАВА LUX DOMUS“? Момичето си взе бележника и пак се усмихна. След като за пореден път се озърна, за да се увери, че никой няма да я види, тя му написа отговор, бързо занесе посланието до оградата и веднага се върна при лехата с плевели. „LUX DOMUS = ДОМ НА СВЕТЛИНАТА. МНОГО Е МИЛО, ЧЕ МИ ПОМАГАШ.“ Тобиас се учуди. С какво толкова й бе помогнал? Само й беше дал малко вода. Обмисляше какво да й отговори. Думите имат такава тежест, когато не можеш да ги изречеш на глас. Наистина трябваше да си помисли. Известно време гриза молива, докато реши какво да й напише. „ИМАШ ЛИ НУЖДА ОТ ОЩЕ ПОМОЩ?“ — написа накрая и пъхна бележника през оградата.

Неочаквано стана нещо до къщата. Момичето погледна тревожно натам и бързо написа отговор. Този път откъсна листчето и го сгъна, както бе направила в началото. От сградата се показаха хора. Прииждаха — сякаш в църквата току-що нещо се бе състояло. Момичето бързо се изправи и му хвърли бележката през оградата. Тобиас вече чуваше гласовете им.

— Ракел!

Момичето със сивата рокля бързо се изправи и изтърси пръстта от полите си. Тобиас вече не виждаше очите й, бе свела глава. Тя вдигна мотиката от земята и тръгна бързо натам, откъдето идваха гласовете, които я бяха повикали. Тобиас лежеше притихнал, не смееше да помръдне и изчака така хората зад ограждението да се скрият. Момичето се присъедини към тях и всички влязоха в една от оранжериите. Имението пак опустя. Тобиас се измъкна от скривалището си и вдигна последната бележка. Сложи я в джоба си и я извади чак когато си намери още по-скришно място, малко по-навътре в гората. Пръстите му леко трепереха, докато разгръщаше листчето. Видя какво е написала и го полазиха тръпки.

„ДА. ПОМОГНИ МИ. МОЛЯ ТЕ.“

Бързо пролази обратно към оградата. Там нямаше никого. Тобиас не знаеше какво да прави. Беше се отправил на мисия, но мисия само наужким, във въображението му.

Случилото се не беше наужким.

Беше истина.

Момичето със сивата рокля съществуваше. Беше жадна и не й разрешаваха да говори. А сега го молеше за помощ.

Тобиас свали раницата от гърба си и се насочи със спокоен ход към възвишението, откъдето се разкриваше гледка към имението.