Самюел Бьорк
Пътувам сама (79)

79

Миа Крюгер се събуди от шума. Първоначално го взе за повика на чайките. Беше се завърнала на своя остров. В къщата, която бе купила, за да е сама. За да избяга от хората. За да избяга от самата себе си. По собствена воля вземаше лекарства в почти смъртоносни дози. Сама си ги назначаваше. Морето. Въздухът. Птиците. Покоят. Щеше да отиде при Сигри. Много е тежко да си сам. Когато всички от семейството са си отишли. Бяха мъртви. Много е трудно никой да не те разбира. Сигри винаги я разбираше. Чаровната, красивата, прекрасната Сигри. Дори не се налагаше Миа да говори. Разбирам, Миа. Без дори да отвори уста. Топлите, добри очи я гледаха изпод светлата коса.

Сега е сама. Без убежище. Без покой. Само тази къща и чайките. Силната, интелигентната, специалната Миа Крюгер, Миа Лунния лъч, индианката със сияйни сини очи, един от най-добрите следователи в разследванията на убийства, превърната в уморена особнячка на пуст остров.

Миа усещаше сухота в устата си. Опита се да отвори очи, но й беше трудно. Преход на забавен каданс от съня в реалността на фона на музика. Радио. Музиката спря. Тя направи повторен опит, но клепачите й тежаха, не помръдваха. Миа бавно се плъзна обратно в съня, кафето беше готово, звукът от пара в кухнята на Хитра.

— Здрасти, Миа.

Миа Крюгер най-сетне отвори очите си и видя пред себе си Карен Нилун. Рижорусата жена се усмихваше и държеше в ръка бутилка вода.

— Искаш ли нещо за пиене? Сигурно си страшно жадна.

Миа изведнъж се опомни, тялото й инстинктивно се оттласна, опита да се освободи. Имаше нещо на устата й. Ръцете й бяха вързани за стол. Краката. Краката — също. Здраво вързани. Движенията й бяха инстинктивни, идваха от тялото й, не от ума, паника на мускулите, но нямаше смисъл. Можеше да помръдне само главата си.

— Много си сладка — засмя се Карен и размаха шишето с вода пред нея. — Дълго ли ще се съпротивляваш? Много е забавно да те гледам, продължавай!

Миа усети настъпващия пристъп на паника, но успя да се успокои. Да го отблъсне. Вдиша дълбоко, докато въздухът изпълни корема й, и се огледа. Полицейски поглед. Намираше се в малка къщичка. Или вила. Не, къща. Рамките на прозорците са бели. Стари. Извън града. Стъклата са облепени с фолио. Виждаше се навън, но не и навътре. Топлина и пращене зад гърба й. Печка, не — открит огън, камина. Диван. Маса. Шейсетте години. Килимче на пода. Много цветове. Врата вляво. Стар хладилник. Кухня. Още една врата. Открехната. Коридор. Чифт мръсни ботуши. Жилетка. Дъждобран.

— Да, тук е приятно, нали? — Карен остави бутилката на пода. — Искаш ли да те разведа?

Миа се опита да каже нещо, но от гърлото й излезе само бълбукане. Устата й бе залепена със скоч. Изплези език, промуши го между устните, усети вкус на лепило.

— Ако искаш вода, не бива да викаш — предупреди я Карен. — Далече сме от хората, така че няма да ти помогне, но не искам да събудиш детето.

Срещу нея имаше телевизор. Не, не телевизор, монитор. Свързан с компютър. Клавиатура. Мишка. Карен почука по монитора.

— Виж, спи. Трябва да пазим тишина. Шшш.

Карен Нилун се усмихна и допря показалец до устните си. Мониторът бавно се включи и показа спящо момиченце. Марион. В бяла стая. Перспективата бе от птичи поглед, уеб камера, монтирана в единия ъгъл.

— Не е ли сладка? — умили се Карен.

Медицинската сестра приседна на масата и леко погали екрана.

— Не бива да будим децата, когато спят.

Карен направи крачка напред и с един замах отлепи тиксото от лицето й. Миа се задъха и закашля. Гадеше й се. Инжекцията във врата. Имаше чувството, че ще повърне.

— Така, пийни малко — каза Карен и поднесе бутилката към устните й.

Миа преглъщаше водата, колкото можеше, останалото се стичаше по брадичката й, по пуловера, в скута, краката й се намокриха.

— Браво — похвали я Карен и избърса с ръка ъгълчетата на устата и брадичката й.

— Направила ли си й нещо? — изхриптя Миа.

Гласът й звучеше странно и дрезгаво.

— Но какво говориш? — изсмя се Карен. — Нищо не съм й направила. Ще я убия, разбира се, но няма да й направя нищо.

— Дяволите да те вземат — изхриптя Миа и се изплю.

Карен отскочи настрани и на косъм избегна да бъде наплюта.

— Пфу, Миа! Искаш ли пак да ти сложа лепенката, или ще се опитаме да се държим подобаващо?

Силна ярост обзе Миа, но в последния момент успя да се овладее.

— Ще се държа подобаващо — тихо изрече тя. — Извинявай.

— Виждаш ли, така е по-добре — усмихна се Карен и отново седна.

— Защо мен? — попита Миа.

— Ама ти направо на въпроса? Не е ли скучно така? — засмя се Карен. — Няма ли първо да си поиграем малко? Обичам да играя. Игрите са весели. Не си ли съгласна? Не обичаш ли да играеш, Миа? Миа Лунния лъч — какво сладко име! Много подходящо, нали?

Миа мълчеше. Тя затвори очи и отпусна глава на гърдите си. Карен се изправи и се приближи до нея.

— Миа? Миа? Не бива да заспиваш, сега ще играем.

Миа отвори очи и я заплю точно в лицето.

Русорижата жена не бе подготвена и за частица от секундата промени изражението си. Усмивката изчезна. Очите й заискряха.

— Пачавра проклета!

Карен Нилун вдигна ръка и удари Миа по лицето. Ударът бе силен. Миа се отметна назад и за секунда изгуби съзнание, притъмня й пред очите.

След известно време ги отвори. Гротескната усмивка се бе завърнала.

— Малко сладкиш? — усмихнатата Карен наклони глава. — Опекох го специално за теб.

— Коя, по дяволите, си ти?

— Не ругай — предупреди жената. — Не е необходимо. Такова е правилото. Споразумяваме ли се да има такова правило в играта?

Миа се овладя и кимна. Пак се огледа. Полицейският поглед. Беше в плен. Далече от хората. Не можеше да помръдне. Ще говори, докато се освободи. Това е единственият начин. Да участва в играта.

— Хубаво правило — отвърна Миа тихо и се опита да се усмихне.

— Добре. — Карен плесна с ръце. — Кой започва? Да започна ли аз?

Миа се съгласи.

— Израснах в тази къща — поде Карен. — Бяхме аз, майка ми, сестра ми и онзи, чието име не назоваваме.

— Баща ти? — попита Миа.

— Онзи, чието име не назоваваме. — Карен не спираше да се усмихва и отново приседна на масата. — Твой ред е.

— Аз израснах в Осгорщран — започна Миа. — Заедно със сестра ми и майка ми, и баща ми. Живеехме в бяла къща, недалеч от тази на Едвард Мунк. Баба живееше наблизо.

— Скука — подхвърли Карен. — Разваляш купона. Това вече го знаем. Кажи нещо ново, нещо неизвестно. Да разкажа ли аз нещо?

Миа отново се съгласи.

— Майка ми работеше в Хамарската болница. Разрешаваха ми да я придружавам на работа. Тя ми показваше всичко. Имаше най-меката коса на света. Позволяваше ми да я реша. Сестра ми беше много малка, тя само можеше да гледа. Един ден мама не се върна от работа. Всички знаехме какво е станало, но полицията не направи нищо. Не ти ли се струва малко странно — да живеем в страна, където полицията не прави нищо?

Карен се усмихна и затъкна косата зад ухото си. Погледна към тавана, сякаш се замисля.

Хамарската болница. Намираше се в покрайнините на Хамар. Баща й бе убил майка й. Полицията не беше предприела нищо. Оттам идваше ненавистта й към полицията.

— Може ли да те попитам нещо? — обади се Миа.

— Всичко може — засмя се Карен. — В тази игра всичко е позволено.

— Освен ругатните — уточни Миа и се усмихна с мъка. Надяваше се да изглежда искрена.

— Точно така — изкиска се Карен. — Не обичаме ругатните.

— Как го нарече?

— Кое?

— Момиченцето от родилното отделение.

Карен вече не се усмихваше.

— Маргрете — отвърна тя.

— Хубаво име — отбеляза Миа.

— Нали?

— Да, много хубаво. Това нейната стая ли беше? — посочи с глава монитора.

— Да — отговори печално Карен, — всъщност не, не беше толкова хубава. Там се намираше, но построих нова. Старата беше твърде тъжна.

— Какво се случи с нея?

— О, не, мой ред е, мой ред е!

Миа отвърна поглед от монитора. Не издържаше на гледката. Марион лежеше в леглото, облечена в бяла кукленска дантелена рокля.

— Кръвта му изтече — усмихна се Карен.

— На кого?

— На този, чието име не назоваваме. Сложих му миша отрова в храната. Наложи се аз да готвя. За нас тримата. След като полицията каза, че мама просто е изчезнала. Гледката беше забавна. Кървеше от устата, отвсякъде. Много беше приятно да го наблюдаваме. Почти празнично. Почти като на Коледа.

— Къде го погребахте? — Миа се постара да не гледа екрана.

Съсредоточи се, Миа, съсредоточи се.

— Точно зад външния клозет — усмихна се Карен. — Смрад и лайна. Много подходящо. Сигурна ли си, че не искаш сладкиш?

— Може би по-късно — усмихна се Миа.

— Много е вкусен — кимна Карен и за миг потъна в мислите си.

— А Малин Щолц?

— Искаш да кажеш Майкен?

— С разноцветните очи? Не се ли казва Малин?

— Майкен — поправи я Карен. — Горката Майкен. Луда е за връзване, нали знаеш? Обаче спечелихме доста пари заедно.

Миа бавно започна да проумява. Логиката на всичко.

— Чрез църквата?

Карен Нилун се усмихна и отново изръкопляска.

— Отлично, Миа. Много си умна. Нямаш представа колко е лесно да накараш старите дами изведнъж да решат да дадат всичките си пари на Иисус, когато не им остава още много живот — засмя се тя. — Те вземаха шейсет процента, ние — четирийсет. Така е справедливо, бих казала. Това са мно-о-о-го пари, Миа. Знаеш ли колко пари са това?

— Не — отвърна Миа.

— Много — смигна Карен. — Да кажем, че не живея тук.

— А тя знаеше ли за Маргрете и за другите момичета?

— О, не — засмя се Карен. — Майкен е порядъчно луда, в това няма съмнение, но е прекалена мекушава за такива неща. Но пък поне успях да използвам глупавия й приятел, Рогер Бакен. Той не можеше да реши дали е мъж, или жена. Впрочем, беше забавно. Такива хора винаги са много слаби, лесно е да ги измамиш.

— Боже, това се казва план — отбеляза Миа. — Сътрудничили сте си с църквата. Умно сте го измислили, изгодно за всички.

— Да, нали? — призна гордо Карен.

— И какво стана с нея?

— С кого?

— С Маргрете. Бебето.

Карен замълча за момент, преди да отговори.

— Бутна ме кола. Счупих си крака и двете ръце — тя стисна устни. — Лежах в болница.

— Дълго ли?

Карен кимна мълчаливо.

— Не ги упреквам — продължи тя, вече с предишната усмивка. — Старците. За това, че си дават парите. Лежат там съвсем сами. Тялото им отказва. Преосмислят живота си и се разкайват. О, кааак се разкайват, Миа! Виждала съм ги. Чувала съм ги. Мислят за всичко, което биха направили иначе. Съжаляват, че не са поемали по-малко отговорност за другите, че не са мислили повече за себе си, че не са пътували повече, не са се забавлявали повече, не са опознавали света. Всички са уплашени до смърт. Страхът се чете в очите им, ужасен страх, Миа, трябва да ги видиш. Разбират колко са сглупили. Обзема ги паника. Надяват се на нов живот. Искат да си купят още един шанс. Не ги упреквам. Какво е чувството да не ти остава много да живееш, Миа?

— Ще ме убиеш ли? — попита Миа.

Карен я изгледа учудено.

— Да, разбира се. Защо питаш?

— Защо мен?

— Не си ли разбрала още? А аз те мислех за интелигентна.

— Не, не съм разбрала — призна тихо Миа.

— Не си, защото съм по-умна от теб.

Карен се усмихна тържествуващо и плесна по детски с ръце.

— Убих едно куче, знаеше ли? За да имат момичетата другар в игрите. Не е ли мило от моя страна?

— Не знаех — измърмори Миа.

— Защото си тъпа — не спираше да се усмихва Карен Нилун.

— Да, ти си по-умна от мен.

— Така е.

— И защо ще ме убиеш?

— Не знаеш ли? Наистина ли не знаеш? — усмихна се ехидно русорижата жена.

— Не.

— Да ти кажа ли?

— Да.

— Защото ти уби сестра ми. — И Карен отиде в кухнята.