Самюел Бьорк
Пътувам сама (30)

30

Миа Крюгер седеше до прозореца в „Кафебренерие“ на „Стургата“ и пиеше второто си късо кафе за деня. Изяде една кифличка и изпи чаша портокалов сок, измъчваше я неочаквано силен махмурлук, но чувстваше как тялото й бавно, но сигурно започва да се събужда след вечерта, прекарана навън със Сюсане. Обикновено не четеше вестниците, но по някаква причина днес го направи, независимо че първите страници я бяха отвратили. Детеубийствата, явно така се бяха наговорили да ги наричат. Миа ненавиждаше практиката на медиите да кръщават с разни имена случаи на убийство, на изчезване, на размирици, на войни или на каквото и да било. Не разбираха ли какво причиняват на читателите си? Не си ли даваха сметка какъв страх всяват сред обикновените хора, как ги плашат. Дявол да ги вземе. Защо няма закони срещу това? Наказания. И не на последно място: не съобразяваха ли тези глупаци, че точно това цели извършителят — да му обърнат внимание? Не го ли осъзнаваха? Че често замисълът на такива хора е да привлекат вниманието? От първата до последната страница всички вестници бяха пълни с едно. Детеубийствата. Понякога се чудеше как всичко това им идва наум — на журналистите. Имаше интервюта със съседите и приятелките на момиченцата, със служителите в детската градина. Полицията няма никаква хипотеза. Чудеше се откъде разполагат с подобна информация. Снимки на Паулине на плажа и от рождения й ден със семейството. Снимки на Юхане на кънки или на басейн с дядо й. Миа клатеше глава, неспособна да се откъсне от вестниците. Няма заподозрян. Страната е в траур. Снимки от погребението. Снимки на цветя и свещи от местата, където бяха открити. Писма и послания до момичетата. Плачещи деца. Плачещи възрастни.

Остави вестниците и довърши кафето си. В този момент иззвъня телефонът й.

— Да? Миа на телефона.

— Холгер е. Къде си?

— В „Кафебренерие“ на „Стургата“. Какво има?

— Още едно изчезнало момиче.

— В офиса ли си?

— Тръгвам оттам с колата.

— Вземи ме от „Севън-илевън“ на „Пльоенсгата“.

— Добре.

Миа затвори телефона и изтича към площад „Юнгсторге“. По дяволите. Номер три. Три резки на средния пръст. Не, не и този път. Все още беше рано. Още едно изчезнало момиче, а те вече работят по случая. Нямаше да има повече чертички. Миа не знаеше кое е това дете, но когато се промъкна през тълпата на „Торгата“, вече бе взела решение: ще намерят момиченцето, преди да стане прекалено късно.

Стигна до ъгъла на „Юнгсторге“ в момента, в който черното ауди на Холгер дойде по „Пльоенсгата“. Миа се шмугна на предната седалка и бързо затвори вратата.

— Къде отиваме — попита тя задъхана.

— Дисен — отговори лаконично Мунк. — Дисенвайен. Сигналът е отпреди десет минути. Андреа Линг. Шестгодишна. Не си е била в леглото, когато бащата се събудил.

Мунк сложи синята лампа на покрива и натисна газта.

— Сега ли се е събудил?

Тя погледна часовника на телефона си.

— Очевидно — промърмори Мунк.

— Кой е там?

— Ким и Анете. Къри пътува.

Мунк бибитна раздразнено на трамвая и на неколцина пешеходци, неуспели да се дръпнат достатъчно бързо.

— Проклети идиоти!

— Изчезнала е от къщи?

Мунк кимна.

— Странно. Другите две са отвлечени от детската градина.

— Разкарайте се! Господи!

Мунк пак натисна клаксона, най-после се измъкна от трафика и подкара към Синсен.

— Само бащата ли е бил вкъщи? Къде е била майката?

— Нямам представа — промърмори Мунк.

Телефонът му иззвъня и той го вдигна. Гласът му прозвуча рязко. Денят не бе от най-добрите.

— Да? По дяволите! Да, отцепи района. И веднага повикай „Съдебна медицина“. Какво? Не, майната му. Приоритетът ни е тук. Не, считаме го за местопрестъпление, разбира се. Там сме след пет минути.

Затвори и поклати глава.

— Анете?

— Ким.

— Намерили ли са нещо?

— Кръв.

— Кръв?

Мунк кимна с каменно изражение.

— Може би не е нашият човек — предположи Миа. — Методът е съвсем различен.

— Мислиш ли?

Каза последното, без да я погледне. Шестгодишно момиченце, изчезнало от стаята си в Дисен. Миа извади от джоба на якето си таблетка за смучене. Имаше надежда случаите да не са свързани. Три резки на средния пръст на лявата ръка. Не, дявол да го вземе, не и този път. Този път ще успеят.

Мунк натисна клаксона още веднъж, едва не сгази група пънкари на пешеходната пътека, които не виждаха причина да ускорят крачка въпреки сините лампи.

— Кръвта на момичето ли е? — попита Миа.

— Рано е да се каже, криминалистите са на път.

— Разбра ли последните новини за Бакен?

— Татуировката на орел, да. Щура работа. Рогер и Ранди? Значи е травестит?

— Така изглежда.

— Само това ни липсваше сега. Само това.

Последното не бе насочено към нея. Мунк го промърмори на себе си през зъби и пое по „Тронхаймсвайен“ нагоре към „Дисен“. „Дисенвайен“. Редица малки, червени къщи, събудили се за ден, напълно различен от обикновените.

— Какво имаме? — попита Мунк, след като слязоха от колата.

— Андреа Линг. На шест години. Изчезнала е от стаята си. Има кръв в леглото.

Ким се почеса по главата със сериозен вид.

— Къде е бащата?

— Във всекидневната — посочи Ким. — Не е на себе си.

— Лекарят тук ли е?

Ким потвърди и показа пътя към входната врата. Успяха да стигнат само до чакълестата алея и се появи Анете. Държеше телефона си в ръка и изглеждаше угрижена.

— Имаме още едно момиче.

— Какво? — възкликна Мунк. — Още едно изчезнало момиче?

Анете кимна.

— Току-що получихме сигнал. Каролине Микле. Шестгодишна. Изчезнала е от стаята си в Скюлерю.

— По дяволите — изруга Мунк.

— Кръв? — попита Миа.

Анете кимна.

— Добре — промърмори Мунк. — Вие двете поемате Скюлерю, Ким и аз оставаме тук. Извикайте още една група криминалисти.

— Вече са на път — съобщи Анете.

Мунк погледна Миа. Не каза нищо, но тя знаеше какво си мисли.

Две за един ден?

Две едновременно?

— Ще вземем моята кола. — Анете тръгна пред Миа към червеното пежо, паркирано до бордюра.