Самюел Бьорк
Пътувам сама (40)

40

Дъждът се изливаше пред прозорците на редакцията на „Афтенпостен“, която се помещаваше в Постиробиге, небезизвестната бизнес сграда в центъра на Осло. Бяха се събрали в кабинета на Грунг, за да гледат пресконференцията, насрочена за дванайсет, но тя вече закъсняваше с десет минути. Присъстваха Микел Вол, Силе Улсен, Ерик Рьонинг и самият редактор Грунг. Като никога Микел Вол бе заел най-хубавото място — кожения фотьойл до стола на Грунг. След телефонния разговор в „Сюолерю“ се бе случило нещо. Вол се беше издигнал в йерархията. Изведнъж се бе оказал в центъра на всички събития. Грунг намали звука на телевизора и даде думата на насядалите около масата.

Запазиха го в тайна — обаждането на извършителя. Нищо не бяха предприели. Все още. Именно това обсъждаха. Трябваше ли да се възползват? И ако да, как?

— Аз казвам да изчакаме — произнесе се Силе и отхапа от една ябълка.

— Защо? — поинтересува се Грунг.

— Защото не знаем дали той — или тя — няма да изчезне, ако го публикуваме.

— Аз казвам да действаме. Какво толкова, по дяволите? — възкликна Ерик.

Двадесет и шест годишният изключително талантлив журналист бе станал любимец на Грунг от самото си назначение и обикновено той седеше на мястото, заето сега от Микел. Дори да ревнуваше, младежът го прикриваше добре. Седеше съвсем спокойно, леко разкрачен, и вяло мачкаше гумена топка срещу стрес.

— Откъде да знаем дали утре няма да се обади на „Ве Ге“? Или довечера на „Дагблае“? — продължи той. — Имаме шанс да направим сензация и той е сега.

Микел Вол се подсмихна. Ерик бе започнал да използва думата сензация доста често, след като миналата година спечели наградата за сензация с поредица от репортажи за бездомниците в Осло.

— Защо тогава не се е обадила на другите по-рано? — парира го Силе.

Силе и Ерик бяха като деня и нощта. Тя бе на двайсет и девет години, гръмогласна, с пиърсинг на устните и ясно изразени ляво либерални възгледи, поне по отношение на „Афтенпостен“. Той — спокоен, уравновесен, обикновено в костюм, старателно вчесан, мечта за всяка тъща, усмивката му бе великолепна, а очите му блестяха. Когато в офиса възникнеше спор, обикновено двамата застъпваха противоположни мнения.

Микел Вол беше по-скоро от старомодните журналисти. С бележник и химикалка, и нос, забит в работата си. Преди време никога не пишеше за някого или нещо, което не познава лично и към което няма отношение. Сега често се осланяше на статии от пресата или на кратък телефонен разговор. Ако ставаше въпрос за стила на обличане, той не споделяше схващанията на нито един от двамата. Намираше се някъде по средата. Не беше ли малко скучен? Понякога се замисляше над това. Дали не трябваше да се вземе в ръце и да си накупи дрехи, подобни на онези от списанията на сестра му, да подчертае индивидуалността си. Така и не го направи. Дрехите в гардероба му си висяха там от почти десет години. Имаше нещо в — не знаеше как да го формулира — суетното парадиране с външността, без значение от стила, неподходящо за тази сериозна професия. Все едно. Извършителят се бе обадил на него. Не на някого от другите.

— Точно така — поде пак Ерик. — Значи ще се възползваме от предоставения шанс.

— О, моля те, Ерик, пасивно-агресивната аргументация е присъща на нас, жените, нали?

— Сега пък съм бил пасивно-агресивен?

— О, Исусе, хайде стига — засмя се Силе.

— Ти какво мислиш, Микел? — попита Грунг и се извърна към него.

Другите двама също замълчаха. Като никога. Сега всички искаха да чуят неговото становище. Това не му допадаше, но мистериозната личност, която му се бе обадила, му беше направила услуга.

— Не съм съвсем сигурен — прокашля се той. — От една страна, мисля, че бихме могли да извадим материал от това. Напълно съм убеден.

— Ексклузивно — намеси се Ерик, търкаляйки топчето на масата пред себе си. — Само ние. Никой друг. Аз казвам да действаме.

— Но от друга страна — продължи Микел, — няма ли да е глупаво да го раздуем на една-две заглавни страници и да изгубим контакта. Не е изключено да ни се отдаде възможност да помогнем.

— Да помогнем? — учуди се Силе. — Искаш да кажеш да отидем при ченгетата.

— Полицията — въздъхна Грунг. — Това не е класова борба. Работим в „Афтенпостен“.

— И не ни е позволено да казваме „ченгета“?

Силе извъртя очи и отново отхапа от ябълката.

— Няма значение — махна Грунг. — Наложително е да помислим над това.

— Над какво? — попита Ерик.

— Да кажем на полицията какво знаем.

— С какво ще ни послужи то? — въздъхна Ерик. — Първо: не разполагаме с нищо. Нищо конкретно. С нищо, което да бъде от полза за тях, но за нас има полза, не сте ли съгласни?

— Звучи странно аз да го кажа, но тук съм съгласна с Ерик. Не че не трябва да уведомим ченгетата… — подхвана Силе.

— Полицията — повтори Грунг.

— Но всъщност нямаме нищо, което да им е полезно. Все още нямаме.

— Нали? — кимна Ерик.

— Но това не значи, че е редно да го раздухваме. Кой знае какво ще изгубим, ако сега го публикуваме. Освен това — ехо! — минаха три дни. Новината е стара.

— Не, не е — прекъсна я Ерик. — Съвсем прясна е.

— Шшш, започва. — Грунг усили звука на телевизора. Днес Анете Голи водеше пресконференцията заедно с прокурор Хайди Симонсен.

— Голи и Симонсен — въздъхна Ерик и пак стисна топчето. — Кога ще пратят Мунк или Крюгер? Искам пак да напиша материал за Крюгер.

— Ха! — изсмя се Силе. — Всички знаем какво искаш да правиш с Крюгер. Материал? Така ли му казваш?

— Тихо! — изшътка Грунг и усили още малко звука. Анете Голи тъкмо поздрави присъстващите на пресконференцията и телефонът на Микел Вол иззвъня. В заседателната зала настъпи пълна тишина.

Непознат номер.

— Остави го да иззвъни два пъти!

— Вдигни го! — подвикнаха Ерик и Силе един през друг. Грунг изключи звука на телевизора и прошепна на Микел Вол: Сложи го на високоговорител. Микел се изпъна на стола, прочисти гърло и вдигна телефона.

— Да? Микел Вол, „Афтенпостен“.

От телефона се разнесоха пращящи звуци. Не се чуваше от другата страна да има някого.

— Вол, „Афтенпостен“ — повтори Микел малко по-неуверено.

Пак нищо. Само пращене.

— Има ли някого? — попита Ерик нетърпеливо.

Грунг и Силе извъртяха очи.

— Затваряй си човката — изсъска Грунг през масата.

Минаха няколко секунди. После се чу стържещият металически глас.

— Така значи, не сме сами?

Сега даже Ерик млъкна, дори престана да стиска топчето си, само седеше със зяпнала уста и ококорени очи. Някак не вярваха, че е сериозно. Да се обади извършителят — това пък какво беше сега? Не е ли такава мечтата на всеки журналист, а сега Вол беше удостоен с тази чест? Вече нямаше съмнение. Беше истина. Силе изплю парченцето ябълка и внимателно го сложи на масата.

— Да — каза Вол, — слушаме ви на високоговорител.

— Божичко, каква чест! — възкликна язвително металическият глас. — „Афтенпостен“ слуша своите читатели, ама това е чудесно, значи всички ще поемете отговорността.

— За какво? — прокашля се Микел Вол.

— Ще стигнем и дотам — увери го гласът. — Впрочем, очаквах да отидеш на пресконференцията. Нямаш ли си въпрос?

— Защо свинята е потекла на пода? — отвърна нервно Вол.

— Браво, помниш — похвали го гласът.

— Знам си работата. Не задавам въпроси, които не са мои и за които не съм отговорен.

Погледна към Грунг. Редакторът яростно клатеше глава — знак, че не е бивало да отвръща по този начин. Трябва да му съдействат, а не да се съревновават с него, така се бяха разбрали. От другата страна настана тишина.

— Журналистически морал — засмя се гласът след дълга пауза.

— Да — съгласи се Микел.

— Сладък си — каза гласът. — Не съществува журналистически морал — всички го знаем. Само вие вярвате в него. Знаете ли, че в едно проучване от миналата година журналистите са на последно място? На кои професии можем да разчитаме? Бият ви адвокатите, рекламодателите и продавачите на коли. Да не би да сте го пропуснали?

Металическият глас пак се засмя, този път почти сърдечно. Ерик Рьонинг поклати глава и показа среден пръст по посока на телефона върху масата. Грунг строго смръщи вежди.

— Но не затова сме тук — поде студено гласът.

— Защо сме тук тогава? — попита Микел Вол.

— Боже мой, ама днес си много досетлив. Сам ли измисли този въпрос?

— Спри да се занасяш! — намеси се неочаквано Ерик, изгубил всякакво търпение. — Откъде да сме сигурни, че не си някой шут и не искаш само да си играеш с нас?

Лицето на Грунг почервеня като домат. Самообладанието му го напусна и той протегна крак, за да срита Ерик под масата. За известно време пак настана тишина, но гласът не се изгуби.

— Добър въпрос — отбеляза сухо гласът. — С кого имам честта да разговарям.

— Ерик Рьонинг — представи се Ерик.

— Боже мой, самият Ерик Рьонинг. Носителят на Наградата за сензация през 2011 г. Поздравления!

— Благодаря — отвърна Ерик.

— Какво е чувството да пишеш за бездомните, а после да се оттеглиш в дома си във „Фрогнер“, където да пиеш „Шардоне“ в джакузито? Журналистически морал, а?

Ерик понечи да каже нещо, но се въздържа.

— Но разбира се, Рьонинг, напълно си прав. Кое ти гарантира, че съм този, за когото се представям? Искаш ли да си поиграем на една игра?

— Каква игра? — прокашля се Ерик.

— Нарекъл съм я „да бъдеш в новините“. Ще участвате ли?

Около кръглата маса цареше тишина. Никой не смееше да се обади.

— Да ви обясня ли правилата, преди да отговорите? — попита металическият глас. — Вие съобщавате новините. Помислих си дали пък не ви е доскучало. Защо веднъж да не бъдете новините? Няма ли да е стимулиращо преживяване?

— Накъде биете? — Микел Вол се прокашля.

— Вие решавате — предупреди гласът.

— Какво решаваме?

— Кой ще живее и кой ще умре.

Журналистите се спогледаха.

— В какъв смисъл?

Гласът се изсмя.

— Според вас в какъв смисъл? Още не знам. Андреа или Каролине? Вие ще решите. Не е ли мило от моя страна да ви позволя да участвате?

— Н-не може да казвате това — включи се Силе.

— Ама тук има и момичета?! Колко хубаво! Коя сте вие?

— С-с-силе Улсен — заекна момичето, очевидно завладяно от сериозността на обстановката.

— Вие какво мислите за всичко това, Силе Улсен — попита гласът.

— За какво?

Гласът се засмя.

— Жена? Вярвате ли в това?

— Да — изрече Силе предпазливо.

Гласът пак се засмя.

— Толкова сте наивни. Толкова е просто. Прекалено просто. Направо се отегчавам. Скучно ми е. Отегчавате ме, очаквах поне малко съпротива. Хайде, Микел, и ти ли? Вярваше ли на това?

— Да — отговори Микел след кратък размисъл.

— О, хайде де. Няма ли по-добри от мен? Жена? Някакъв пенсионер видял жена? Ами ако е бил травестит? Някой замислял ли се е за това? Или бездомник? Ерик, ти разбираш от бездомници. Какво не би направил един бездомник за две хиляди крони? Да облече яке с качулка и да се покаже на някоя улица в „Скюлерю“ посред нощ, да се поразходи дори? Мислиш ли? Ти би ли се съгласил, Ерик, ако беше бездомник?

— Не си жена. Това ли казваш? — попита тихо Ерик.

— Боже Господи, по-тъпи сте, отколкото мислех — констатира гласът студено. — Впрочем не ви възлагах големи надежди. Все едно. Окей, така ще направим. Имате една минута да изберете едно от имената. Андреа или Каролине. Която посочите, ще умре довечера. Другата ще остане жива. Ще се прибере вкъщи до двайсет и четири часа. Ако не изберете име, и двете ще умрат. За мен няма никакво значение. Едната умира. Другата остава жива. Вие решавате. Ясни ли са правилата?

— Ама не можете просто… — прекъсна го Грунг.

— Ще се обадя след една минута. Успех!

— Н-н-не — заекна Силе.

— Тик-так — изтананика гласът и затвори.