Самюел Бьорк
Пътувам сама (58)

58

Сара Кисе стоеше пред една тухлена сграда на „Марибуесгате“ и чакаше някоя си Анете. В продължение на няколко дни се опитваше да се обади, но не й вдигаха. Свързахте се с полицейската служба на Осло. Телефон за сигнали. За съжаление всичките ни линии са заети. Моля, изчакайте.

Най-накрая успя. След като прави опити в продължение на три дни, последния път чака повече от четирийсет минути, без да се отказва, търпеливо, и най-накрая успя. Очакваше гласът по телефона да е любезен, но не се оказа така. Жената отсреща звучеше раздразнено. Само дето не я попита какво иска. Сара Кисе имаше чувството, че прави нещо нередно, но не беше така. Не я интересуваха парите. Един милион крони е възнаграждението за информация, която ще помогне за разрешаването на случая. Прочете за наградата във вестника и тогава започна да й се изяснява.

Мъжът й умря преди близо година. Падна от петдесет метра от необезопасен строеж. Сара Кисе се зарадва на смъртта му. Той беше ужасен човек. Насмалко не опропасти живота й. Не искаше да има нищо общо с него. Дори не отиде на погребението. Миризми на други жени. Изчезнали от портфейла й и от буркана върху хладилника пари, предназначени за плащане на сметки. Разочарование в очите на дъщеря им, когато се случеше да се прибере и отказваше да си играе или да говори с нея. Дадена й от адвоката флашка с пращящ запис, отнасящ се до нещо, построено от мъжа й. Стая под земята. Бе забравила всичко това. Беше го изтласкала. Сега имаше свой собствен живот. Купи си нов апартамент. За първи път, откакто се помнеше, бе щастлива. Но ето че споменът пак изникна в съзнанието й. Видеоклипът на флашката. Този, който изтри. Обещаваха един милион крони. Дали пък не излъга неприветливата жена на телефона? Дали пък не се обади заради парите? Във всеки случай именно обявеното възнаграждение я пробуди. Мъжът й изглеждаше толкова уплашен! А иначе бе така смел. Гласът му трепереше. Беше й казал да отиде в полицията, ако нещо се случи с него. Бе построил подземна стая на пусто място. С асансьор за посуда и вентилатор — под земята! А тя изтри клипа. Не желаеше да има нищо общо с него. Втрисаше я при мисълта за него. Повръщаше й се. Нямаше да му позволи да остане в мислите й, в тялото й, затова го изтри и пропъди спомена надалеч. Докато не прочете вестниците преди около седмица. Един милион крони възнаграждение срещу сведение, което да доведе до изясняване на случая. Паулине, Юхане, Андреа и Каролине. И изведнъж осъзна.

Мъжът й бе построил стаята, където момичетата са били затворени.

Сара Кисе извади дъвки от чантата си и се огледа. Бяха й казали да чака на улицата. Смяташе, че полицейският участък се намира в „Грьонлан“, но явно не беше така. Или сигурно разполагаха с повече от една сграда. Изведнъж една врата се отвори и висока, светлокоса жена с множество лунички се приближи към нея.

— Сара Кисе?

— Да?

— Здравейте, аз съм Анете — представи се полицайката и показа идентификационната си карта.

— Съжалявам, че не се обадих по-рано — извини се Сара. — Линиите бяха постоянно заети, а и да, с мъжа ми не бяхме в много добри отношения и така…

— Не се тревожете — успокои я полицайката с луничките. — Благодаря, че дойдохте. Носите ли лаптопа, за който стана дума.

— Да. — Сара Кисе показа чантата си.

— Чудесно. Последвайте ме.

Полицайката Анете я поведе към една врата в жълтата тухлена постройка и доближи картата си до четеца, за да я отвори.

В асансьора двете запазиха мълчание. Полицайката Анете се оказа по-любезна от жената на телефона. Това радваше Сара. Очакваше да я порицаят, защото се е обадила толкова късно. Бе изслушала толкова много конско през живота си. Не би понесла повече.

— Оттук — усмихна се Анете и я поведе по коридорите.

Излязоха пред още една заключена врата и полицайката пак постави картата си на четеца. Вратата се отвори и се озоваха в голямо, просторно, модерно помещение с бюра. Цареше трескава дейност, хората подтичваха напред-назад и почти през цялото време звъняха телефони.

— Насам. — Полицайката с луничките я въведе с учтив жест в офис със стъклени стени.

Младо момче с къса, щръкнала коса седеше с гръб към тях пред множество монитори. Гледката напомняше сцена от филм с всички екрани и кутии, и кабели, и малки мигащи лампички, и навсякъде модерна технология.

— Това е Габриел Мьорк — представи го Анете. — Габриел, запознай се със Сара Кисе.

Младежът стана и пое ръката й.

— Здравейте, Сара.

— Здравейте — поздрави Сара.

— Заповядайте, седнете — покани я Анете и самата тя зае един от столовете. — Бихте ли ни разказали пак набързо за какво става въпрос?

— Да — прокашля се Сара.

Тя разказа вкратце какво й се бе случило. Смъртта на мъжа й. Адвокатът, флашката. Видеоклипът. Стаята, построена от съпруга й. Колко е бил уплашен. Как тя мисли, че вероятно е свързано с момичетата.

— И сте изтрили клипа от лаптопа? — попита младежът.

Тя кимна.

— Много ли глупаво постъпих?

— Ами, щеше да е по-добре да го бяхте запазили, но ще го намерим. Носите ли лаптопа?

Сара Кисе извади лаптопа от чантата си и го даде на момчето.

— А флашката, разбира се, не пазите?

— Не, отиде на боклука.

— Ха-ха, да, за съжаление, нея няма да мога да я намеря. — Младежът й смигна.

Сара се усмихна. Бяха много мили. Изпита такова облекчение. Страхуваше се, че ще бъдат строги и ще я нахокат като жената по телефона.

— Бих искала да вземем писмени показания от вас. Става ли? — попита Анете.

— Да — съгласи се Сара.

— Желаете ли чаша кафе?

— Да, благодаря, с удоволствие.

Полицайката с луничките се усмихна и излезе от помещението.