Самюел Бьорк
Пътувам сама (26)

26

Холгер Мунк седеше навън, в задния двор, под една от отоплителните лампи. Тъкмо бе запалил цигара, погледна замислено телефона си, написа съобщение и щом Миа дойде, остави телефона.

— Здравей, Миа.

— Здравей, Холгер.

— Харесва ли ти отвън? Вече поръчах.

— Разбира се. — Миа придърпа един стол.

Вечер в Осло в края на април, всъщност все още бе прекалено студено за бира навън, но топлината от нажежената лампа до масата помагаше. Миа си даваше сметка, че е напълно безсмислено да сядат вътре с Холгер — щеше да пуши през цялото време, беше по-добре веднага да се настанят удобно навън. Метна одеяло върху бедрата си и попита:

— Какво си поръчал?

— Минерална вода и сандвич, а за теб — една бира. Не знаех дали искаш още нещо.

— Не, благодаря. Бира стига — одобри тя.

Холгер огледа очарователния двор в селски стил.

— Отдавна не съм идвал тук.

— Аз също — усмихна се Миа.

И двамата помнеха кога за последен път са идвали, но никой не искаше да го каже. Достатъчни бяха един поглед и едно кимване. Седяха тук, на същата маса, преди няколко години, докато се разглеждаше служебно й провинение. Миа беше изключително потисната и можеше да говори единствено с него. Някакъв фотограф от „Дагбладе“ бе успял да ги открие и започна да ги снима, не ги оставяше на мира. Холгер го бе отпратил любезно, но решително. Миа се сети за тази случка и се усмихна. Постъпката му беше наистина рицарска. Имаше нужда от него тогава. Сега той я бе помолил да дойде.

— Нямам намерение да драматизирам, но не исках да говорим за това по телефона. В смисъл, не е нещо сериозно, не е толкова важно, колкото разследването, но все пак имам нужда от съвета ти — обясни Холгер.

Появи се сервитьорката с поръчките. Вода „Фарис“ и сандвич със скариди за Холгер, бира за Миа.

— Заповядайте. Ако ви трябва още нещо, само кажете — любезно ги подкани момичето и се скри.

— А и не сме отпразнували, че се завърнахме. — Холгер вдигна чашата си. — Наздраве.

— Наздраве — усмихна се Миа и отпи глътка бира.

Не искаше да си признае, но бирата имаше превъзходен вкус. Беше наясно колко е важно да внимава, ала точно сега й бе все едно. Заслужила си беше да поразпусне. Холгер си изяде сандвича мълчаливо. После избута чинията настрани и запали още една цигара.

— Намерихте ли нещо във вещите на Бакен?

— Лаптоп и айфон.

— Имаше ли нещо интересно?

— Още не знам. В момента Габриел ги проверява.

— Как ти се струва той?

Миа сви рамене и отпи от бирата.

— Не съм разговаряла много с него, обаче изглежда добро момче. Няма опит, но това не е непременно нещо лошо.

— Аз го ценя. — Холгер изпусна дим във въздуха. — Хубаво е да наемем някого от другата страна. Нов поглед, необременен от полицейския начин на мислене. Ние ставаме невъзмутими с времето, съгласна ли си?

— Възможно е. Във всеки случай изглежда си разбира от работата.

Холгер се усмихна.

— Хе-хе, меко казано е способен. Получих името му от МИ-6 в Лондон, дешифрирал е кода — сещаш ли се, задачата, дето бяха пуснали в интернет миналата година.

Миа сви рамене.

— Да, вярно, за известно време беше напуснала цивилизацията. Знаеш ли впрочем кой е министър-председател?

Миа пак сви рамене.

— Има ли значение?

Холгер се засмя и махна на сервитьорката.

— Още нещо? — попита усмихнатото момиче.

— Имам нужда от ябълков сладкиш със сладолед. Ти искаш ли бира?

Миа кимна.

— Ябълков сладкиш и пиво — повтори момичето и пак се изгуби.

— Чисто професионално при всички положения е на висота, въпросът е само дали ще се справи с полицейската работа.

— Кой всъщност се справя? — усмихна се Миа.

— Да, имаш право — съгласи се Холгер. — Но, да, във всеки случай адски се радвам, че пак сме в града и ти си тук. Онзи ден говорих с Микелсон. Всички са пощурели заради този случай. На карта са сигурността на държавата и доброто име на полицията и, знаеш ли, явно има силен натиск от висши постове да приключим с това възможно най-бързо. Обаждат се всеки ден от управлението, за да питат за новини.

— Хубаво е, че се е размърдал — похвали го Миа.

Тя допи половинлитровата халба и извади таблетка за смучене. Сервитьорката донесе ябълковия сладкиш и втората бира. Миа изчака Холгер да го опита и чак тогава отпи. Пазеше се да не изглежда прекалено лакома за алкохол. Все пак не бе тук на чашка, а Холгер я беше повикал да говори с нея.

— Спомена нещо за семейния ви адвокат.

— Да, дявол да го вземе — въздъхна той. — Не знам всъщност откъде да започна. Както ти казах, не е нещо сериозно, но ми се събра много напоследък. Мириам ще се омъжва и…

— Я виж ти, колко хубаво! Не знаех.

Миа много се зарадва. Харесваше Мириам. Когато се запознаха, веднага си допаднаха. Знаеше за малко особените отношенията между нея и баща й, но очакваше с течение на времето те да се изгладят.

— О, да, страхотно е — съгласи се Холгер.

— Още е с Юханес, предполагам? Той завърши ли си медицинското образование?

Холгер кимна.

— Специализант е. Една година е в университетската болница в Осло, „Юлевол“.

— Боже, върви му. Мислех, че повечето попадат в провинцията.

— Момчето има късмет — усмихна се кисело Холгер. — Е, това е добре. Чудесен младеж! Надяваме се успехът му да зарази Мириам.

— Какво искаш да кажеш?

Холгер Мунк не отговори веднага.

— Не знам. Първо беше английски, после се отказа. След това пробва литература, и това не беше за нея.

— Не записа ли журналистика?

Холгер потвърди и лапна още едно парче сладкиш.

— Почти я завърши, но сега е прекъснала, за да размишлява. Не разбирам какво прави.

— Не е зле да я оставиш малко да си отдъхне — посъветва го Миа и отпи от бирата. — С Мариане се разделихте, когато тя беше на петнайсет. Роди на деветнайсет. Какво очакваш от момичето? Дай й малко време.

— Сигурно си права — въздъхна Холгер и запали цигара.

— Станало ли е нещо с нея?

— Какво? Не. Защо питаш?

— Ами не знам. Това игра на асоциации ли е? — усмихна се Миа.

— Що за въпрос?

— Трябва да позная за какво искаш да говориш с мен? Така ли?

Холгер се засмя тихо.

— Не си се променила много, а? Езикът ти е все така остър, нямаш уважение. Аз съм шефът, не помниш ли? Според всеобщото мнение трябва да си държиш устата затворена и да правиш каквото ти кажа.

— Само това оставаше! — усмихна се Миа.

— Въпросът е малко деликатен, не знам как да го изложа. Всъщност съм адски ядосан.

— Хайде, давай — подкани го тя.

— Започвам. — Холгер си дръпна от цигарата. — Познаваш майка ми?

— Да, какво за нея?

— Настаних я в старчески дом преди няколко години.

— Знам. Не е ли добре?

— Не, не, няма проблем с нея. Краката не я държат и понякога се придвижва с инвалидна количка, но не е това.

— Да не би да се чувства зле в дома?

— В началото не беше доволна, но й мина. Видя колко много хора са в нейното положение, намери си приятелки, истински клуб по ръкоделие, с две думи — не в това е проблемът. Изведнъж осъзна, че е християнка.

— Какво? Християнка като християните? Изведнъж е повярвала в Бог?

Холгер кимна.

— Я виж ти, не сте ли възпитани като атеисти?

— Да, толкова е странно. Никога не съм я чувал да говори за… религия или нещо от този сорт, но изведнъж се промени. Започна да ходи всяка седмица на срещи в една църква заедно с приятелките си от клуба по ръкоделие.

— Навярно е от възрастта — вметна Миа. — Какво знаем ние? Ето — здрава е, но все пак не е за пренебрегване, че е изживяла повече години, отколкото й остават. Едва ли е лошо да имаш в какво да вярваш.

— О, да, донякъде е така. Възприемах го като нещо съвсем безобидно, Боже Господи, та тя е почти на осемдесет, нека решава сама, но…

За момент Холгер замълча.

— Но какво?

— Не, по-сериозно е, отколкото мислех в началото. Затова ми се обади Курт.

— Това семейният адвокат ли е?

Холгер кимна.

— И за какво става въпрос?

Той угаси цигарата си и запали нова.

— Решила е да прехвърли цялото семейно наследство на църквата.

— По дяволите!

— Да, нали? — Холгер разпери ръце. — Какво да правя?

— За много пари ли става въпрос?

— Не, дявол го взел, не е крупна сума, но все пак. Апартаментът в „Майорстюа“. Лятната къща в Ларвик. Има и някакви пари на влог, не ги е харчила след смъртта на баща ми. Аз просто… парите не са чак толкова важни, но винаги съм си представял, че семейното имущество ще се предаде нататък. Нали знаеш… Марион… ние… нали знаеш… че ще я обезпечим. Семейно наследство и прочие.

Миа кимна. Холгер изпитваше към внучката си огромна, почти нездрава привързаност. Миа Крюгер бе убедена, че ако някой го накара да си отреже ръката заради нея, той би го направил, без да се замисля. Без упойка. Ето, заповядайте — ръката ми. Трябва ли ви и другата?

— По дяволите, много гадно.

— Да, нали? Какво да правя?

— Дявол да го вземе, не е просто.

— Разбирам, естествено, че това са само пари и, боже мой, имаме много по-важна работа. Две шестгодишни момиченца са мъртви, а остават още осем рокли. Адски кошмар, дори не смея да си го помисля. Само обикалям и пристъпвам от крак на крак, почти си загубих съня, само лежа и чакам да се обадят с новината, че е изчезнало още някое момиче. Схващаш ли?

Миа кимна. При нея беше абсолютно същото.

— Не исках да подхващам моя въпрос по телефона. Това е само дреболия в сравнение с другите проблеми. Не исках другите да останат с впечатлението, че губя време за щяло и нещяло и съм оставил на заден план залавянето на този негодник.

— Ако е само един — подхвърли Миа.

— Допускаш, че са повече ли?

— Не знам, но не бива да изключваме и тази вероятност, нали?

— Да, разбира се.

Холгер се замисли.

— Защо просто не поговориш с нея?

— Моля?

— С майка си. Кажи й каквото каза на мен. За Марион и останалото.

— Да, сигурно си права — въздъхна Холгер. — Тя обаче е адски упорита. Понякога имам чувството, че си отмъщава, задето отиде в дома против волята си.

— Едва не изгори цялото жилище, Холгер, трябваше да отиде там.

— Да, да, така е, но все пак…

На Миа й беше мъчно за него. Бе заобиколен от силни жени на всякаква възраст, а той — прекалено добър — продължаваше да изпитва угризения на съвестта след развода. Миа многократно се бе опитвала да му обясни, че вината не е негова, изборът е бил на Мариане, но той не искаше да чуе и дума.

— Дали са повече от един?

— Убийците ли?

Холгер кимна.

— Всъщност не.

— Съгласен съм. Но е редно да се съобразим и с тази възможност.

— Бях малко… — Миа не се доизказа.

— Малко какво?

— Не, не знам, не съм съвсем вътре. Не успявам да вникна напълно в нещата. Не виждам цялата картина, зад очевидното има нещо, знам го, ясно е като бял ден, но не го виждам, ако разбираш какво имам предвид.

— Ще стане — успокои я Мунк. — Отсъства известно време. От това е.

— Вероятно. Надявам се. Чувствам се малко негодна, честно казано. Самосъжалявам се. Връщам се в детството. Не приличам на себе си. Ако не успея да се задействам, обещаваш ли да ме отстраниш от случая?

— Нуждая се от теб, Миа — натърти Мунк. — Има причина да те вземем обратно.

— За да ти помагам със семейните проблеми ли?

— Майната ти, Миа.

— Майната ти на теб, Холгер. Беше ми добре там, където си бях.

Двамата колеги се усмихнаха и си размениха приятелски поглед — не бяха нужни повече обяснения.

Холгер запали цигара, а Миа отпи глътка бира и се загърна по-плътно в одеялото.

— „Хьонефос“ беше през 2006 година, нали?

— Септември — уточни Холгер. — Защо?

— Ако беше жива, сега щеше да тръгне на училище, минавало ли ти е през ума?

— Хрумвало ми е — призна Холгер. — Габриел каза нещо, което ме накара да се замисля.

— Какво?

— Нещо с учител. Допуска да е бил учител, нещо такова.

— Идеята не е глупава, нищо чудно все пак да има нещо полицейско у него.

— Не е ли жива според теб? — попита Холгер.

— Какво имаш предвид?

— Ти го формулира така: „ако беше жива“. Изчезналото бебе. Така и не я намерихме. Може да се окаже, че е жива.

— Не — възрази Миа.

— Сигурна ли си?

— Не е жива.

— И аз не мисля, че е жива, но все пак има такава възможност.

— Не е жива — повтори Миа.

— Как гледаш на хипотезата за учител убиец?

— Никак не е глупава, нека имаме едно наум.

Холгер кимна и си погледна телефона.

— Време е да бягам, имам да довърша малко административна работа, преди да си легна. Микелсон мрънка.

— Анете не е ли поела всичко?

— Прави каквото може.

Холгер стана и си извади портфейла.

— Аз ще платя — настоя Миа.

— Сигурна ли си?

— Разбира се. Скоро на семейството ти няма да му останат пари. Това е най-малкото, което мога да направя.

— Ха-ха — намигна Холгер.

— Ще има ли заседание утре рано сутринта?

— Не планирам, нека видим какво ще излезе от лаптопа и айфона.

— Ще те държа в течение — обеща Миа.

— Хубаво. Ще се видим.

Мунк си тръгна, а Миа остана на масата с празната халба. Пиеше й се още една бира, но се поколеба, доколко е редно. Най-добре щеше да е да се прибере в хотелската стая, да си легне рано на чистите чаршафи. Барабанеше с пръсти по ръба на чашата, докато премисляше нещата, за да накара ума си да заработи.

— Още нещо?

Сервитьорката пак бе дошла, все така с усмивка на уста.

— Да, още една. И ще взема четвърто питие — „Рацепуц“.

— Разбира се.

— Миа?

Познато и същевременно непознато лице изникна в двора зад огънчето на една цигара. Към нея се приближи момиче на нейната възраст.

— Не ме ли познаваш? Сюсане! От Осгорщран.

Момичето се наведе и дълго прегръща Миа.

Божи Господи, разбира се. Сюсане Вал. Няколко къщи по-надолу на улицата. Една година по-малка от нея и Сигри. Някога, преди много време, трите бяха добри приятелки.

— Здравей, Сюсане. Извинявай, бях погълната в мисли за работа.

— Разбирам. Дано не те безпокоя. Може ли да седна?

— Да, естествено.

— Не си бях представяла такава среща — засмя се Сюсане. — Колко време мина?

— Прекалено много.

Старата й приятелка се взираше в Миа широко усмихната.

— Не съм те виждала оттогава. Всъщност те видях — във вестника. Грубо ли е да го кажа?

— Не, няма значение — усмихна се Миа.

— Какво стана впрочем? Със случая и другото?

— Взех си малко почивка.

— Нали не те безпокоя?

— Не, боже мой, чудесно е, че ми се обади. — Миа посочи стола, от който Холгер тъкмо бе станал.

Често си беше мислила за Сюсане през годините, особено след като Сигри умря. Срещнаха се на погребението, но оттогава не я бе виждала, не я бе търсила, просто й беше дошло прекалено много. Хубаво бе пак да види старата си приятелка.

Сервитьорката донесе бирата и „Рацепуц“.

— Искаш ли нещо?

Сюсане поклати глава.

— Имам си бира вътре. Тук съм с един човек от службата — каза тя с известна гордост в гласа си.

— Значи си се преместила в града? — констатира Миа.

— Да, преди четири години.

— Колко хубаво! С какво се занимаваш?

— Работя в Националния театър — усмихна се Сюсане.

— Боже, поздравления!

Миа смътно помнеше любителската театрална трупа в Хортен. Сюсане изгаряше от желание да вземе и нея, но тя, за щастие, успя да се измъкне. Въобще не беше за Миа да стои на сцената и тя почти настръхваше при тази мисъл.

— Само асистент-режисьор съм, но е много забавно. Скоро ни предстои премиера на „Хамлет“. Стайн Винге е режисьор. Очаквам да стане страхотно представление. Трябва да дойдеш. Имам билети за премиерата. Искаш ли?

Миа се усмихна. Сега напълно разпозна Сюсане. Енергичното и приветливо момиче, което всички толкова много харесваха. Топлият поглед, на който винаги е било трудно да откажеш нещо.

— Може би — кимна тя. — В момента при нас е напрегнато, ще видя дали ще си открадна малко време.

— Боже мой, колко се радвам да те видя — засмя се Сюсане. — Стой, ще си взема бирата, става ли? Актьорите са толкова обсебени от собственото си аз, че едва ли ще забележат отсъствието ми.

— Вземи я — подкани я Миа.

— Чакай ме тук, не си тръгвай.

Сюсане си изгаси бързо цигарата и изтича в заведението да си вземе халбата.