Самюел Бьорк
Пътувам сама (73)

75

Ким Колсьо седеше най-отзад в заседателната зала и слушаше как всичко отива по дяволите. Не за него, а за Мунк и за Миа. Не че някой от тях двамата бе там, навярно това беше причината — ако бяха дошли, сигурно щяха да отговорят на въпросите на Микелсон. С Миа не успяваха да се свържат цял ден, но сега Анете бе говорила с нея. Тя беше ходила в Осгорщран и в момента се връщаше. За Мунк никой не бе чул нищо.

Ким Колсьо въздъхна и забарабани с пръсти по масата. Загледа се в Микелсон: висшето началство сновеше напред-назад пред дъската със сбърчено чело над очилата и ръце на гърба. Същински учител. А те са учениците, които ще бъдат порицани. Погледна към Къри и го улови как произнася беззвучно малоумщина и извърта очи. Ким извърна глава, за да не се разсмее, но споделяше същото мнение. Имаха страшно много работа. Нито един от тях не можеше да стои спокойно. Дори Лудвиг, вече кандидат-пенсионер, се въртеше като немирно малко момче на стола. На Габриел Мьорк, изглежда, му беше най-трудно. Измъкнаха го от офиса по време на разговор по Скайп с приятеля му, който изчистваше звука на филма на Кисе. Младежът се полюшваше напред–назад и бе на ръба да се взриви.

— Добре. — Микелсон огледа залата. — Всички ли са тук?

Никой не отговори. Ако Микелсон бе учител, това бяха непокорните ученици, наказани да влязат в този час поради липсата им на уважение към авторитетите. Залата представляваше същинско минно поле. Във въздуха бе напластено раздразнение.

— Някой ще ни осведоми ли?

Микелсон нагласи очилата на носа си и огледа помещението. Никой не отговори. Класът оказваше съпротива на учителя, макар и детинска. В малката заличка седяха някои от най-преданите колеги и приятели на Мунк и на Миа. Никой не виждаше полза от дискредитирането им.

— Къде е Холгер Мунк? — попита Микелсон. — Къде е Миа Крюгер?

Най-накрая Анете стана.

— Не сме се чували с Холгер — докладва тя. — С Миа говорих току-що.

— Местонахождение?

— Последно пътуваше насам.

— А Мунк?

— От известно време не можем да се свържем с него, но Миа има хипотеза — продължи Анете.

— Има, разбира се — подхвърли саркастично Микелсон, без да получи ответ от събранието. — И за какво става въпрос?

— Според нея извършителят се е обадил на Мунк — обясни Анете. — Поискал е да се срещнат насаме и той е тръгнал.

— Но нали всички телефони се подслушват, нещо подсказва ли, че е станало така? — попита Микелсон.

— Не — отвърна Габриел Мьорк. — Няма такива данни от телефона, преди да го изключи.

— Възможно е извършителят да се е свързал с Мунк по друг начин, нали? — вметна нерешително Лудвиг Грьонли.

— Какво имаш предвид? — изгледа го въпросително Микелсон.

— Ами… не знам, той има имейл на телефона си. Нали нямаме достъп до личните имейли, имам предвид в интернет, „Джимейл“ и подобни?

Грьонли погледна неуверено към Габриел Мьорк. Опасяваше се да не би да се е изразил неправилно пред младото поколение.

— Всичко, което правим в интернет, се следи? Надявам се да не е така — подхвърли Къри саркастично.

Някои от присъстващите се подсмихнаха.

— Не, до тях нямаме достъп — успокои го Габриел Мьорк.

— Значи може да е получил съобщение — обобщи Анете. — Нещо, което да го е накарало да се срещне с убиеца някъде насаме.

Микелсон въздъхна.

— Така ли се прави?

Изгледа присъстващите, но отново не получи желаната реакция.

— Така ли се прави? — повтори той, този път малко по-силно. — Не, не се прави така. Ние сме екип. Екип. Няма място за операции gung-ho^[1], провеждани от един човек. Тук се предупреждаваме и работим заедно. Не е за учудване защо не сте постигнали нищо.

— Всъщност постигнахме — прокашля се Лудвиг и се надигна.

Ким много харесваше Грьонли. У него имаше точно това, което се изисква, за да си част от Специалния отдел. На практика не се случваше често, мнозина се задържаха в отдела за кратко, просто не пасваха. Никой не можеше накаже какво точно бе необходимо. Нямаше нищо общо нито със способностите, нито с възрастта, нито с опита, нито със специализацията. Ставаше въпрос за някаква химия. Разбираха се без думи. Така правим, а не така. Мнозина негови талантливи колеги се бяха присъединили към екипа, но им липсваше вътрешното усещане, че принадлежат към него. Не понасяха муцуната на Мунк. Намираха способностите на Миа като следовател за преувеличени. Ким работеше с двамата отдавна. И не си представяше да работи където и да е другаде на света.

Лудвиг Грьонли разказа накратко на Микелсон какво са открили. Малин Щолц. Жилището, пълно с огледала. Връзката между дома за възрастни хора „Хьовиквайен“ и група за взаимопомощ за бездетни жени в Хьонефос. Видеоклипът на Кисе, от който, ако Микелсон не бе настоявал да седят там като ученици, бързо щяха да възстановят координатите на мястото, където Щолц държеше Марион Мунк.

— Да, да. — Микелсон отново си побутна очилата. — И къде сме сега?

— Разрешете да се включа.

Габриел Мьорк взе думата. Ким Колсьо се усмихна на себе си. Харесваше това момче. Появи се от нищото и бързо се превърна в част от екипа. Специалност на Мунк. Навремето Мунк доведе Миа Крюгер по същия начин. Според слуховете даже не трябвало да завършва полицейската школа.

— Относно? — Микелсон свъси вежди.

— Ако Мунк е отишъл да търси извършителя, е добре да разберем къде точно — подхвана Габриел Мьорк. — В момента прочистваме филма, един приятел е страшно добър в тези неща. Скоро ще имаме джипиес координати. Не е ли по-добре да прекарваме времето си така, отколкото да седим тук?

Ким се засмя наум. Когато посрещна Мьорк на улицата, младежът имаше вид на уплашено пиленце.

— А кой беше ти? — Микелсон си свали очилата.

— Габриел — отвърна Мьорк.

— Откога, казваш, си в полицията?

— От две седмици — отговори Мьорк, без да си промени изражението.

— А аз от двайсет години — заяви Микелсон и отново си свали очилата. — Положително знам по-добре от теб как трябва да си прекарваме времето.

Опитът му за сарказъм удари на камък. Ким видя как Къри намигна на Габриел Мьорк, а онзи му отговори със свиване на рамене.

— Анете! — Микелсон се обърна към полицайката, търсейки помощ.

— Габриел е прав — изправи се Анете. — Видеоклипът на Кисе е важен и е наложително да бъде основният ни приоритет сега. Ако Мунк е решил да ни изключи, защото Щолц му е дала ултиматум, действията му са напълно разбираеми. Обича внучката си. И аз щях да постъпя по същия начин.

Ким видя как цветът на лицето на Микелсон се променя. Ако бе смятал Анете Голи за съюзник, се бе излъгал. Къри смигна на Ким, който се усмихна в отговор.

— Добре — промърмори недоволно Микелсон, преглеждайки някакви листове на масата пред себе си. — Какво правим в такъв случай?

Ким Колсьо бе заглушил звука на телефона си, но беше забравил да изключи вибрацията. Телефонът заподскача на масата, а на дисплея се изписа непознат номер.

— И? — Микелсон раздразнено погледна Ким.

— Трябва да го вдигна — отвърна той и стана.

— Сега? — попита Микелсон.

— Да — отвърна Ким.

— Така… — започна Микелсон.

Ким излезе от стаята и не чу продължението. Отиде в кухнята и си наля чаша кафе.

— Ким Колсьо на телефона.

От другата страна се чу женски глас.

— Ало, здравейте, името ми е Емилие Исаксен.

— Здравейте. Как мога да ви бъда полезен?

Ким отвори вратата на хладилника и извади кутия с мляко. Ако за нещо имаха единомислие с Миа, то бе, че кафето в службата не става за пиене такова, каквото излиза от кафеварката.

— Намерих визитната ви картичка в един матрак — започна жената. — Не знам какво да правя. Помислих си, че сигурно можете да ми помогнете.

— Възможно е. За какво ви е нужна помощ? — попита Ким и си сипа малко мляко в кафето.