Самюел Бьорк
Пътувам сама (87)

87

Емилие Исаксен седеше зад волана в колата си и се движеше по черен път, който водеше навътре в гората. Тя дълго обмисля дали да тръгне, или не — все пак бе обещала на Торбен пица — но хлапето изглеждаше доволно от шоколада и банана в чантата й. Не знаеше точно защо, ала имаше чувството, че е спешно. Тобиас. Нямаше го от седмица. Беше тръгнал към някаква секта в гората, при християнките, както се бе изразил Торбен, и сега не й даваше мира мисълта, че той е там някъде и се нуждае от помощ в този момент. Налагаше се да направи нещо, макар вероятно да бе напразно; тя дори не знаеше къде се намира това място. Подразни я мудната реакция на полицията и реши да вземе нещата в свои ръце, а и Торбен, разположил се на седалката до нея, се подсмихваше, омазан с шоколад по ъгълчетата на устните, и изглеждаше съвсем щастлив.

Никога не се бе натъквала на подобен случай. Предстоеше й да намери нов дом за тези момчета. На всяка цена, недопустимо е подобно отношение към деца. Всъщност Емилие Исаксен бе толкова ядосана, че изпитваше желание да удари с юмрук волана, но се въздържа заради малкия. И въпреки всичко се колебаеше дали е взела правилното решение. Навън вече бе тъмно. Единствената светлина идваше от предните фарове, пътят криволичеше и беше обграден с дървета. Ако изневиделица от гората излезе лос, няма да успее да спре навреме. Затова караше бавно. Колата се влачеше по чакълената настилка и не стигаше лошата видимост, ами по предното стъкло запръскаха и малки дъждовни капчици. Служба за закрила на детето. Не познаваше добре практиката, но положително има процедура, сигурно ще се наложи да се пишат писма, да се викат родителите, да им се даде време да обяснят, купища бумащина, вероятно съдебно дело… Как така просто ще вземеш децата от семействата им, само това липсваше! Но в този случай бе невъзможно дори да се свържеш с родителите…

Имаше позната от Службата за закрила на детето, Агнете. Запознаха се на час по аеробика и няколко пъти пиха кафе заедно. Реши да й звънне, само да се измъкнат от този отвратителен черен път. Интересуваше я какво е най-добре да се направи.

Дъждът се усилваше и вече наистина трудно се виждаше през предното стъкло. Не беше разумно да продължават. Все пак в колата й има малко момче. Най-добре е да се връщат. Да оставят на полицията да издирва Тобиас, а тя ще се погрижи за Торбен. Ще даде на момченцето още храна, ще му приготви топло легло. Ще се свърже със Службата за закрила на детето. Ще започне процедура, за да осигури на тези момчета добър приемен дом с надеждни, отговорни възрастни, които ще ги обичат и ще се грижат за тях, така, както е редно да се грижиш за деца.

Започна да се оглежда къде да обърне колата и неочаквано насред пътя изникнаха два силуета, хванати за ръка, заслепени от светлината на предните фарове.

Тобиас.

Сърцето на Емилие Исаксен едва не изхвръкна от гърдите й, когато видя как децата се дръпнаха изплашени от внезапната среща с кората и се изгубиха в гората.

Спря рязко, остави двигателя включен, вдигна ръчната спирачка и изскочи навън в дъжда.

— Тобиас — извика тя.

Никъде не се чуваше и звук. Само тежък дъжд плющеше по чакъла и барабанеше злокобно по бронята на автомобила.

— Тобиас — повторно извика учителката; водата се стичаше по лицето й. — Аз съм, Емилие. Не се бой. Покажи се. Дойдох, за да те отведа. Тобиас? Там ли си?

След няколко секунди — на Емилие й се сториха цяла вечност — няколко клонки се раздвижиха недалеч от нея и скоро между дърветата колебливо се подадоха две озадачени лица.

— Емилие? — плахо се отзова Тобиас и се приближи бавно.

— Да — усмихна се тя. — Добре ли си? Всичко ли е наред с теб?

Красивото момче изглеждаше изтощено и объркано, но поне беше живо.

Благодаря. Слава Богу.

— Това е Ракел. — Тобиас нерешително посочи момичето, спотайващо се зад него.

Девойката, облечена в широка, тежка сива рокля, с бяло боне, сякаш излязла от друго столетие, стоеше зад Тобиас, трепереше и не смееше да се покаже.

— Има нужда от помощ — каза Тобиас и едва сега Емилие забеляза колко отпаднало е момичето, очите му се затваряха и едва стоеше на краката си.

— Сядайте. — Емилие отвори задната врата.

— Тобиас! — извика Торбен, когато видя брат си да се качва изнемощял в колата.

Малкото момченце разкопча за секунда предпазния колан, скочи на задната седалка и силно прегърна брат си.

Емилие седна зад волана и намери място, подходящо за обратен завой.

— Добре ли сте? — попита тя, когато вече се движеха надолу пътя.

Тя намери погледа на Тобиас в огледалото. Момчето все още изглеждаше много объркано, но, независимо какъв ужас бяха преживели, сякаш бавно осъзнаваше, че е в добри ръце.

— Добре сме — гласът на Тобиас трепереше. — Ще ни помогнеш ли?

Момчето погледна Емилие в огледалото.

— Разбира се — кимна тя. — Всичко ще се оправи, Тобиас, гарантирам.

Емилие Исаксен караше по тесния черен път толкова бързо, колкото смелостта й позволяваше.

И се насочи към града.