Самюел Бьорк
Пътувам сама (11)

11

Мунк седеше на скалата и съзерцаваше спускащото се над хоризонта слънце. Смяташе Хьонефос за тихо място, толкова далечен бе шумът, когато се излежаваше на хълма вечер, но тишината там бе нищо в сравнение с това. Това тук беше истинска тишина. И красота. Мунк отдавна не бе виждал такъв изглед. Добре разбираше защо тя е избрала това кътче. Заради спокойствието. И заради прекрасния въздух. Пое си дълбоко дъх през носа. Наистина беше нещо специално. Погледна часовника на телефона си. Два часа? Дълго се проточи, но тя разполагаше с цялото нужно й време. Нали той няма да ходи никъде. Може би просто трябва да остане тук. Да направи като нея, да си изхвърли телефона. Да се оттегли от света. Да излезе в постоянна почивка. Не, а малката Марион — изключено е да я остави. За другите му беше все тая. Но не, сега съвестта го загриза. Ясно си представи майка си в инвалидната количка на път за срещата. Надяваше се да е минало добре. Негово задължение беше да го прави. Да я води на срещите в молитвения дом. Защо държеше непременно да ходи там, той не разбираше, та тя никога не е била особено набожна, но всъщност беше все едно. Беше достатъчно възрастна да решава сама, дори плановете й да не се нравеха на Мунк.

— Холгер?

Гласът на Миа долетя от къщата горе и прекъсна мисълта му.

— Готова ли си?

— Така мисля.

Мунк бързо се изправи, протегна се, за да раздвижи схванатото си тяло, и тръгна с енергични крачки към сградата.

— Какво ще кажеш?

— Ще кажа първо да хапнем нещо за вечеря. Сготвих супа.

Мунк влезе във всекидневната и седна на стола. Снимките вече не бяха разпръснати по масата, пак бяха прибрани в папката.

Миа се появи мълчаливо във всекидневната и сложи пред него купичка, ухаеща на топла супа. Очевидно размишляваше дълбоко. Той отново усети погледа й — беше далечна и вглъбена и не искаше да я безпокоят. Мунк си изяде супата безмълвно, остави я и тя да се нахрани. Едва тогава се прокашля внимателно, сякаш да я разбуди.

— Паулине Улсен. Старомодно име за шестгодишна — констатира Миа.

— Лине — обади се той.

— Какво?

— Кръстена е на баба си, но я наричали Лине.

Миа се взря в него с поглед, който Мунк не съумя да разтълкува напълно. Все още бе вглъбена и далечна.

— Лине Улсен — продължи той. — На шест години, щяла да започне училище през есента. Случаен минувач я намерил в Маридален увесена на едно дърво. Няма следи от сексуална злоупотреба. Убита е със свръхдоза метохекситал. На шията й имало табелка от „Норуиджиън“^[1] „Пътувам сама“. На гърба си е носела ученическа раничка. Била пълна с учебници, не нейните — както споменах, още не била започнала училище. Несесер, линийка, всички книги са били подвързани на ръка, липсват пръстови отпечатъци. На всички учебници пише Рине ЮВ, неизвестно защо не нейното име. Дрехите са чисти, огладени, но нито една не била нейна според майката, всичко е ново.

— Кукла — изрече Миа.

— Какво? — сепна се Мунк.

Миа си напълни чашата бързо; очите й бяха като от стъкло. Бе взела бутилката с коняк от кухнята, докато той беше навън, почти я бе изпразнила.

— Това се кукленски дрехи — продължи Миа. — Цялата премяна. Откъде са?

Мунк повдигна рамене и се извини.

— Съжалявам, не знам повече от съдържанието на доклада.

— Микелсон ли те изпрати?

Той кимна.

— Ще има и други — предупреди Миа тихо.

— Какво имаш предвид?

— Ще има и други. Тя е само първата.

— Сигурна ли си?

Миа го погледна особено.

— Извинявай — промърмори Мунк.

— На малкия й пръст има число — уведоми го тя лаконично и взе една от снимките в папката. Близък кадър на лявата ръка на момиченцето. Остави я пред него и я посочи.

— Виждаш ли? На нокътя на малкия пръст на лявата й ръка има надраскано число. За някои би изглеждало като чертичка, но не е. Това е единица. Ще има и други.

Мунк се почеса по брадата. На него наистина му изглеждаше като малка чертичка, което бе упоменато и в доклада, но си замълча.

— Колко? — попита той и я остави да продължи.

— Може би колкото са пръстите.

— Десет?

— Не е сигурно. Може би.

— Значи си убедена? Имам предвид — че ще има и други?

Миа пак насочи празен поглед към него и отпи поредната глътка коняк.

— Това е клиничен случай. Извършителят се е подготвял дълго време. Впрочем, не съм сигурна дали е мъж. Или изглежда е мъж, но тогава не е, да…

— Какво?

— Не знам. Обикновен. Ако е мъж, не е обикновен.

— Имаш предвид сексуалната му ориентация ли?

— Не се връзва съвсем, но все пак се връзва, ако разбираш какво имам предвид. Точно, напълно се връзва, но не съвсем, нещо не пасва, обаче се връзва напълно въпреки това.

Отново го бе напуснала, не присъстваше в стаята, а беше някъде в собствените си мисли. Мунк просто я остави да продължи, без да я прекъсва.

— Какво е метохекситал?

Той отвори папката и прелисти доклада от местопрестъплението, преди да отговори. Тя, естествено, не го беше прочела. Само бе разгледала снимките, както правеше обикновено.

— Продава се под името „Бревитал Содиум“. Упойка. Използват я анестезиолозите.

— Упойка — повтори тя и отново се зарея в себе си.

На Мунк страшно му се пушеше, но не помръдна от стола. Не искаше да пали вътре, нито да се отделя от нея. Не сега.

— Не е искал да й навреди — заключи ненадейно тя.

— В смисъл?

— Извършителят не е искал да й навреди. Нагласил я е, измил я е. Сложил й е упойка. Не е искал тя да страда. Харесвал я е.

— Харесвал я е?

Миа Крюгер кимна мълчаливо.

— Защо я е увесил на въже за скачане?

— Скоро е щяла да започне училище.

— За какво са раницата и книгите?

Тя го погледна безизразно.

— Отговорът е същият.

— Защо на учебниците пише Рине ЮВ, а не Паулине?

— Не знам — въздъхна Миа. — Точно това не пасва. Всичко останало се връзва, но точно това — не, не си ли съгласен?

Мунк не отговори.

— Бродираният етикет отзад на роклята. М10:14. Той се връзва — продължи тя.

— Евангелие от Марко 10:14. От Библията. „Оставете децата да дохождат при Мене“.

Мунк се бе запознал с този детайл — докладът беше доста подробен, значението на чертичката на нокътя обаче им се бе изплъзнало.

Миа кимна.

— Не е важно. М10:14. Това са глупости. Друго е по-важно.

— По-важно от името върху учебниците?

— Не знам — повтори Миа.

— Микелсон иска да се върнеш.

— За случая?

— Изобщо.

— Късно е. Няма да се върна.

— Сигурна ли си?

— Няма да се върна — извика неочаквано тя. — Не чу ли? Няма да се върна!

Мунк не я бе виждал такава преди. Тя трепереше, изглеждаше, сякаш ще заплаче. Той стана, пристъпи към дивана. Седна до нея и сложи ръка на раменете й. Остави я да отпусне глава на лакътя му и я погали по косата.

— Стига, Миа. Хайде, стига. Много ти благодаря.

Миа мълчеше. Усети как слабото й тяло потрепва до него. Тя наистина не беше на себе си. Не си спомняше някога да я е виждал такава. Подкрепи я да стане и й помогна да се качи по стълбите. Последва я в стаята, до леглото, и я зави с юргана.

— Да остана ли през нощта? Да седя ли тук? Или да спя долу на дивана? Да ти направя ли закуска? Ще се опитам да задействам космическия кораб. Какво ще кажеш да те събудя с кафе?

Миа Крюгер не отговаряше. Красивото момиче, което той толкова много обичаше, лежеше безжизнено под юргана, без да помръдва. Холгер Мунк седна на един стол до леглото и след няколко минути долови как тежкото й дишане се успокоява. Дали беше заспала?

Миа? Такава?

И преди я бе виждал изтощена и потисната, но никога в такова състояние. Това бе нещо съвсем различно. Той я погледна нежно, увери се, че не й е студено, и слезе по стълбите. Тръгна по пътечката към пристана и извади телефона от джоба на якето.

— Микелсон.

— Мунк е.

— Да?

— Няма да дойде.

В другия край настана тишина.

— По дяволите — чу се накрая. — Установи ли нещо полезно? Нещо да сме пропуснали?

— Ще има и други.

— Какво значи това?

— Вече казах — ще има и други. На малкия й пръст е отбелязано число. Беше ви убягнало.

— Дявол да го вземе — изруга Микелсон и за момент млъкна.

— Какво ми спестяваш? — не се стърпя Мунк най-накрая.

— Най-добре е да се върнеш — пренебрегна въпроса му Микелсон.

— Ще остана тук до утре. Тя се нуждае от мен.

— Нямам предвид това, искам да кажа — да се върнеш обратно.

— Пак ще отворим отдела?

— Да, пристигай директно тук. Утре ще се обадя на някои хора.

— Окей, ще се видим утре вечер — уточни Мунк.

— Чудесно — одобри Микелсон и пак замълча.

— Не. Миа няма да се върне — изрече Мунк в отговор на незададения въпрос.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно — потвърди Мунк. — „Марибуесгата“, същите помещения?

— Вече е уредено — успокои го Микелсон. — Отделът е възстановен неофициално. Нищо не те спира да си избереш екип, когато дойдеш.

— Отлично. — Мунк побърза да затвори.

Усещаше надигащата се радост в гърдите му, но не искаше Микелсон да я долови. Връщаше се там, където си беше вкъщи. В Осло. Отделът пак действаше. Беше си възвърнал работата, но въпреки това не изпитваше пълно щастие. Никога не бе виждал Миа Крюгер такава, толкова потисната, и да му отказва пак да я вземе при себе си. А от мисълта за момиченцето на дървото го побиваха тръпки — него, хладнокръвния следовател.

Мунк погледна към небето. Беше се стъмнило. Звездите къпеха тишината в студена светлина. Хвърли цигарата във водата и спокойно се прибра в къщата.