Самюел Бьорк
Пътувам сама (78)

78

В модерната зала за разпити на подземния етаж в „Грьонлан“ се усещаше едновременно напрежение и облекчение. Толкова дълго я бяха търсили. В началото тя бе невидимо лице, незнаен сериен убиец, впоследствие постепенно доби образа на жената с разноцветни очи, обитаваща жилище, облицовано с огледала. А сега бе там. Само на метър от тях. Анете скришно я наблюдаваше, докато Къри й наливаше поредната чаша вода. Малин Щолц. Анете не знаеше какво бе очаквала, но по-скоро не това. Дълга черна коса, обрамчваща бледо лице. Тънки пръсти, които едва успяваха да поднесат чашата към сухите й устни.

— Благодаря — прошепна неуверено Малин Щолц и отново наведе глава.

Анете почти я съжали.

— Имате право на адвокат, нали сте наясно? — попита Къри и седна.

Малин Щолц кимна нерешително.

— Не ми трябва адвокат — каза тихо тя.

— Може би е разумно да ви назначим адвокат — вметна Анете.

Малин Шолц я погледна. Едно кафяво и едно синьо око, сякаш изгубили цялото си желание за живот.

— Не ми трябва — повтори тя и прокара тънката си ръка през черните коси. — Ще кажа всичко, което знам.

— Заподозряната се отказва от правото на юридическа защита — отбеляза Къри на малкия микрофон на масата.

— Сигурна ли сте? — настоя Анете.

Малин Щолц отново кимна все така колебливо. Беше толкова крехка. Анете направо не можеше да повярва. Бе почти прозрачна — като стъкло. Полицайката имаше чувството, че ако говори твърде силно или щракне с пръсти, Малин ще се разпадне на парчета.

— Ще ви кажа всичко, което знам — продължи Щолц. — Но искам да се обадите на един човек.

— На кого? — попита остро Къри.

Анете му направи знак да се успокои. Нямаше причина да се държи агресивно. Малин Щолц вече бе прекършена.

— Болна съм — обясни Малин. — Имам заболяване. Искам да се обадите на лекаря ми. Може ли?

Малин пак я погледна, този път с умолителен поглед.

— Разбира се — кимна Анете. — Кой е номерът?

— Знам го наизуст — отвърна Малин.

Къри побутна през масата бележник и химикалка. От телефона му се разнесе звън. Той прочете съобщението, получено, докато Малин записваше номера в бележника. Вдигна вежди и подаде телефона си на Анете. Съобщението бе от Лудвиг.

Мунк пътува към вас.

Анете се усмихна и плъзна обратно телефона към Къри. Мунк се бе завърнал. Най-после. Взе бележника от Малин Щолц и го даде на Къри.

— Ще се обадиш ли?

Къри кимна и излезе от стаята.

— Искате ли още вода? — попита Анете, когато останаха сами.

— Не, благодаря — отвърна тихо Щолц и наведе глава.

— От какво заболяване страдате?

— Не могат да разберат — отговори Малин. — Но е нещо в главата ми. Умът ми не е наред. Понякога не знам коя съм. Но не могат да разберат какво ми е.

— Къде е Марион Мунк? — попита Анете.

— Кой?

Малин Щолц я погледна учудено.

— Марион Мунк. Похитили сте я от апартамента, нали? Къде я държите?

— Кой? — повтори Щолц.

Изглеждаше доста объркана.

— Нали знаете защо сте тук?

— Да — кимна Малин.

— И защо?

— Мамехме старци — отвърна тихо Малин.

Сега бе ред на Анете да се изненада.

— Какво имате предвид?

Малин я погледна.

— Мамехме старци. Не беше нарочно. Просто така се получи. Карен и аз. Искахме да спечелим пари. Аз щях да осиновя дете. Не е лесно, когато си сама и не си съвсем здрава. Знаете ли колко е скъпо и трудно да се осинови дете?

Анете вече наистина не разбираше за какво говори тя.

— Сега болна ли сте, Малин?

— Какво? Дали съм болна?

Малин Щолц изведнъж вдигна глава и се огледа.

— Малин ли сте в момента, или сте с друга самоличност?

— Не се казвам Малин — поправи я Щолц.

— Тогава как се казвате?

— Казвам се Майкен Стурберге — отвърна Малин Щолц.

— Защо се представяте като Малин?

— Идеята беше на Карен — обясни слабото момиче.

Майкен Стурберге. Анете вече бе съвсем объркана, но не го показа пред момичето.

Къри се върна в стаята.

— Така, говорих с лекаря ви. Каза да ви поздравя и да предам, че пътува насам.

Бе изоставил напълно острия тон. А и нямаше причина да е другояче. Така, като я гледаше, Анете наистина започваше да се съмнява, че всъщност търсят Малин Щолц. Освен ако не е много добра измамница. Което бе напълно възможно. Самата тя беше признала, че е болна. От време на време не била на себе си. Но Анете бе виждала немалко измамници през годините и ако Малин Щолц беше една от тях, значи е изключително талантлива. Анете изключи диктофона и я помоли да я извини за момент. Дръпна Къри в коридора, оставяйки Малин Щолц сама в стаята за разпити.

— Какво каза лекарят?

— Тя говори истината — потвърди Къри. — От малка са я настанявали по институции. Ако човекът, с когото разговарях, наистина е лекар. Случаят е толкова странен, че вече не вярвам на нищо.

— Каза ли какво й е?

— Лекарска тайна, но определено й хлопа дъската.

— Къри…

— Психично болна. По дяволите, Анете, жената е убила четири деца, а аз трябва да внимавам какво говоря?

— Проучи дали лекарят има лиценз. И накарай някой да провери какво знаем за Майкен Стурберге.

— Коя е тази?

Анете кимна към стаята.

— Щолц?

— Така казва. Иди да провериш. Става ли?

— Става — съгласи се Къри.

Анете се върна в помещението за разпити и включи диктофона.

— Петък, четвърти май, 2002 г., часът е 22:40, говори прокурор Анете Голи, разпитвам Малин Щолц.

— Майкен Стурберге — обади се Щолц, но изведнъж сякаш се разколеба.

— Как предпочитате да ви наричам? — попита дружелюбно Анете.

— Майкен, струва ми се — отвърна Малин.

— Значи ще казваме „Майкен“. Искате ли още вода, Майкен?

— Не, благодаря. Няма нужда.

— Знаете ли защо сте тук, Майкен?

— Да, защото двете с Карен мамехме старците. Много съжалявам.

— Не затова ви разпитваме, Майкен.

— Така ли?

Бившата Малин Щолц, понастоящем Майкен Стурберге, я погледна учудено.

— Сигурна ли сте, че не искате адвокат?

— Да, сигурна съм, но защо съм тук?

— Заподозряна сте в убийството на четири шестгодишни момичета, както и в отвличането на Марион Мунк, също на шест години.

— О… не, не, не, не.

Майкен изведнъж стана от стола и протегна ръка към Анете.

— Не, не, не… о, не, не.

— Седнете, Майкен.

— О, не, не… не, не, знаете, знаете, че нямам нищо общо. О, не. Не, не, не.

Анете съжали, задето се съгласи да й свали белезниците. Майкен Стурберге рискуваше всеки момент да се нарани.

— Бихте ли седнали, Майкен?

— Нямам нищо общо с това.

— Бихте ли седнали, Майкен?

— Това… о, не, не, не. Знаете. Не бях аз.

— Ако седнете, ще ви изслушам. Съгласна ли сте? — каза Анете възможно най-ласкаво, готова да натисне копчето под масата.

Щеше да повика охраната само в краен случай, при абсолютна необходимост.

Майкен Стурберге се взря за миг в нея и реши да седне.

— Майкен?

— Да?

— Да оставим за момент настрана какво казах. Окей?

— Окей? — повтори Майкен с въпросителна интонация и избърса една сълза от бузата си.

— Разкажете ми по-подробно за това, което споменахте.

— Старците ли? — Майкен се изпъна на стола.

— Кои са старците?

— В старческия дом — отвърна тихо Майкен. — Запознах се с Карен в Хьонефос. В една дискусионна група за бездетни хора. Сприятелихме се. Тя го измисли, каза, че познавала някакъв човек.

— Кого?

— Един свещеник. Или май не бил свещеник, ами търговец на коли, но станал свещеник и ограбвал парите на хората, които скоро щели да умрат.

— Наследство ли?

Миа бе уведомила отдела за религиозната общност, опитала се да подведе майката на Мунк и да се домогне до имуществото й.

Майкен Стурберге кимна.

— Получавахме пари за всички привлечени хора, които бяха…

— Които бяха какво?

Майкен се поколеба.

— Ами, знаете, стари — податливи на приказки за рая.

Тя очевидно се срамуваше. Търкаше дланите си, отпуснати в скута.

— И колко дълго продължи това?

— О, дълго. Дълго. Измамихме много хора.

Вратата се отвори и Къри влезе в стаята. Анете натисна копчето на диктофона.

— 22:57. Следовател Йон Ларшен току-що влезе в стаята. Разпитът на Малин Щолц, Майкен Стурберге продължава. — Тя погледна Къри, който и отвърна с кимване.

— Всичко е вярно — докладва той лаконично.

— Коя е Карен? — попита Анете.

— Не познавате ли Карен? — учуди се Майкен.

— Коя Карен? — запита и Къри.

— Не, не познаваме Карен — каза Анете.

— Аз познавам Карен. — Мунк ненадейно се бе озовал се в стаята.

Анете дори не бе чула вратата да се отваря.

— 22:59. Ръководителят на Специалния отдел, Холгер Мунк, току-що влезе в стаята за разпити — съобщи Анете на микрофона.

— Къде е Карен? — попита Мунк и приседна на ръба на масата.

Майкен Стурберге, изглежда, се засрами от присъствието на Мунк. Познаваха се. И тя бе участвала в опита да бъде отнето имуществото на семейство Мунк.

— Съжалявам, Холгер — измърмори и заби поглед в скута си. — Исках само да имам дете. Защо да нямам дете, след като всички други имат?

— Всичко е наред, Малин — каза спокойно Мунк и сложи ръка на рамото й. — Само ми кажи къде е Карен.

— Майкен — вметна Анете.

— Какво? — Мунк се обърна към нея.

Анете бе виждала шефа си на предела на силите му и преди, но никога до такава степен. Той едва успя да я погледне в очите. Ако не знаеше за непоносимостта му към алкохола, щеше да е убедена, че е пил.

— Майкен Стурберге. — Къри кимна към Мунк в опит да го успокои.

— Майкен ли? Добре, Майкен — съгласи се Мунк. — Къде е Карен?

— О, не, не! — Майкен започна да се полюшва напред-назад на стола.

— Мунк? — обади се Анете, но той отказваше да я слуша.

— Трябва да науча къде е Карен, схващаш ли? Трябва веднага да разбера къде е!

Мунк се наведе и хвана раменете на слабото момиче. Майкен Стурберге реагира инстинктивно и закри лицето си с ръце.

— Не, не, не.

— Мунк — строго се намеси Анете.

— Къде е Карен? — изкрещя Мунк и разтърси слабото момиче.

— Мунк — извика Анете.

— Къде е Карен?!

Мунк я държеше за раменете и я разтърсваше силно. Анете понечи да стане, но Къри я изпревари. Едрият полицай хвана с мощните си ръце Мунк и го изведе от залата за разпити.

— Добре ли си, Майкен? — попита Анете, когато останаха сами в стаята.

Слабото момиче я погледна с уплашени очи и колебливо кимна.

— Само за момент ще поговоря с двамата и се връщам. Става ли?

Майкен отново кимна.

— Майкен?

Тя я погледна.

— Да?

— Всичко ще се нареди. Вярвам ти.

Майкен избърса една сълза от лицето си.

— Много благодаря.

Анете се усмихна, сложи ръка на рамото й и излезе.

— Какви, по дяволите, ги вършиш, Мунк?

В коридора стоеше Къри, който все още държеше здраво началника.

— Съжалявам — измънка Мунк. — Марион е при нея. При Карен. Момиченцето ми е при нея. Марион е при нея.

— Успокой се — кротко го призова Къри.

— Заведи Майкен в някоя килия — нареди спокойно Анете. — Аз ще се заема с Холгер.

Къри прие неохотно и отпусна хватката, в която бе сграбчил светлокафявото палто. Влезе в стаята за разпити и ги остави сами в коридора.

— Добре ли си Холгер? — Анете положи ръка върху рамото на шефа си.

— Момиченцето ми е при нея — простена Мунк.

— Коя е Карен? — поинтересува се спокойно Анете.

— Работи в дома — изломоти Мунк. — Отвлякла е момиченцето ми, Анете. Моето момиченце.

— Ще я намерим — обеща Анете. Телефонът й иззвъня.

— Анете.

— Дай ми Холгер — задъхано се обади Габриел Мьорк от другата страна.

Тя подаде телефона на Мунк.

— Да?

Мунк изслуша краткото известие и затвори телефона почти веднага.

— Филмът на Кисе. Имаме джипиес координатите. Вземи Къри, става ли?

Пълният полицай се втурна надолу по коридора, без да дочака отговор.