Самюел Бьорк
Пътувам сама (67)

67

Миа Крюгер паркира колата и тръгна към църквата. Църквата в Боре. Бялата, красива каменна сграда блестеше и пораждаше у нея безпокойство. Четири погребения в една църква. Три надгробни камъка в едно гробище. Съмняваше се, че ще издържи на гледката. Затова изчакваше толкова дълго. А сега някой бе проникнал там. Беше осквернил гроба на Сигри. Бе принудил Миа да се върне, без да е готова. Тя потърси с поглед църковния служител, обещал да я посрещне, но не го видя и тръгна неохотно, с тежки стъпки към гробовете.

На идване спря да купи цветя. Чувстваше, че не може да дойде с празни ръце. Едва не й прилоша от аромата на цветята. Цветя. Къща, пълна с цветя. Приятели и съседи изказват съболезнованията си. Само това й бе останало. Три гроба и къща, пълна с цветя. Продаде и двете къщи — и тяхната, и къщата на баба й. Две прекрасни бели къщи в самия център на Осгорщран, недалеч от мястото, където бе живял Едвард Мунк. Семейното имущество. Но тя не можеше. Не искаше да ги задържи. Искаше единствено да забрави. Мина покрай една чешма, до която бе оставена зелена лейка. Засрами се. Три надгробни камъка. Четирима близки. Сигри, баба, татко и мама. Цялото й семейство почиваше тук, а тя нито веднъж не бе почистила гробовете.

Сигри Крюгер.

Сестра, приятелка и дъщеря.

Родена на 11 ноември 1979 г. Починала на 18 април 2002 г.

Със силна обич и дълбока скръб.

Точно както беше казал църковният служител. Някой бе задраскал името на Сигри. Беше написал нейното име отгоре. Не можеше повече. Изпусна зелената лейка на земята, падна на колене и заплака. Изплака всичко, насъбрало й се, всичко, което бе задържала в себе си. Отдавна не беше плакала, не се осмеляваше да почувства огромната си мъка. Седеше на земята, а сълзите й се стичаха по бузите.

Ела, Миа, ела.

Сигри. Обичната, красивата, великолепната Сигри. Какво като застреля едно наркозависимо момче? Нищо. Това не променяше нищо. Само увеличи мъката. Още един покойник. Още мрак. Не го направи нарочно. Не възнамеряваше да го застреля. Наистина, наистина не възнамеряваше да стреля. Трябваше да я накажат. Не заслужаваше да живее. Сега го разбра. Заслужаваше да умре. През всичките тези години се чувстваше виновна, но не намираше думи да го изрази. Виновна е. За това, че е жива. Трябва да е със семейството си. Там е домът й. При Сигри. Не тук, на тази проклета земя, завладяна от злото и егоизма. Няма смисъл да продължава да се бори, да се опитва да разбере, да се старае да върши добро. Светът е купчина боклук. Хората — прогнили отвътре. Няма работа тук.

Някой е написал името й на камъка. Дали не я преследват? Дали не искат да я видят мъртва? Тя има, разбира се, врагове — нито една жена полицайка с нейната слава не израства в кариерата си, без да се сдобие с такива, но точно сега не й хрумваше нищо. Стана й неприятно при вида на името й върху надгробен камък, но оскверненият вечен дом на Сигри събуди у нея много по-болезнено чувство.

Тя тихо прокле неизвестния вандал, стана и си избърса сълзите. Събра листата и клонките, сложи цветята във вазата и се постара да направи мястото красиво. Заби пръсти в пръста, разрови я, та да изглежда прясна. Така беше по-хубаво. Върна се там, където бе намерила лейката, и донесе гребло. Свали си якето и пуловера. Натопи ръкава на пуловера в лейката и се опита да измие името си от надгробния камък. Не успя. Спрей. Ще говори с някого, ще заръча да го почистят възможно най-скоро. Беше непоносимо да гледа този надгробен камък и как й се подиграва. Как се присмива и на двете. Докато чакаше църковния служител, изгреба остатъците от старата шума. Трябваше да дойде по-рано. Сега бе прекалено късно. Тя промълви през стиснати устни извинявай, Сигри, прости ми и се опита да възпре още един изблик на сълзи. Зад вазата видя малка жълта пластмасова кутийка. Като тези от шоколадовите яйца „Киндер“. Наведе се, вдигна я и отиде да я изхвърли в най-близката кофа за боклук. Тръгна обратно към гроба, но на половината път спря.

Възможно ли бе?

Не, не може да е истина.

Бързо се обърна, върна се при кофата и извади малката жълта кутийка. Отвори я.

Вътре имаше бележка.

Миа разтвори бележката с треперещи пръсти.

Ето те, Миа. Много си умна. Но не достатъчно, нали? Мислиш си, че това е истинският гроб, но не е. Виждаш ли ме, Миа? Виждаш ли ме?

Миа се затича с всичка сила към колата, за да си вземе телефона. Имаше стотици повиквания, но нямаше сили да се занимава с тях. Изтри сълзите си и набра номера на Мунк.