Самюел Бьорк
Пътувам сама (54)

54

— Какво мислиш? — Чарли се завъртя из спалнята. Беше се спрял на вехта, старомодна пола на цветя, лъскави сребристи ботуши до коленете, бели ръкавици до лактите и зелена боа.

— Нямаш ли нормален пуловер и панталони? — въздъхна Миа.

— Господи, Миа, нарушаваш ми свободата на изразяване. Аз съм творец, живо произведение на изкуството, забрави ли?

Чарли ровеше из гардероба си и си даваше вид, че му е много тежко.

— Да, да, Чарли, виждам те.

— Сега вече знам!

Обърна се към нея, засмян до уши.

— Мистър Фройд.

— Мистър кой?

Чарли изръкопляска и започна да подскача като малко момиченце.

— Мистър Фройд. Отдавна не се е появявал. Беше в програмата на А сега — суинг през 2004 г. Не си ли чувала? Клубовете по суинг и асоциациите на транссексуални хора имаха много…

— Супер — прекъсна го Миа. — Не държа да съм в течение на всичко, което правиш. Давай, Мистър Фройд, само побързай.

Чарли извади от шкафа голям калъф за костюм и се шмугна в банята. След малко се върна, облечен като същински чаровник, в черен костюм, розова вратовръзка и лачени обувки. Приличаше на кръстоска между Джеймс Бонд и Егон Улсен^[1].

— Как ти се вижда? — Чарли се усмихна и се завъртя.

— Страхотен си! — одобри Миа.

— Достатъчно ли съм мъжествен?

— Много си мъжествен. Дамите в старческия дом ще хвърлят рози подир теб.

— Мислиш ли? — изкикоти се Чарли.

— Естествено — усмихна се Миа. — Хайде да вървим.

Чарли я последва до колата, паркирана отвън. По пътя към Хьовик Миа се чудеше как да му обясни, че няма да участва в разследването, а само ще разгледа снимките на служителите в архива, но се отказа. Обадиха се предварително и за късмет разполагаха с всички снимки. Пристигнаха. Холгер Мунк ги чакаше отпред.

Чарли се поклони и го поздрави кокетно.

— Много се радвам да се запознаем. — Мунк се усмихна. — Харесва ми костюмът ви.

— Благодаря. — Чарли се поклони още веднъж.

— Миа обясни ли ви какво ще правите?

— Ще работя под прикритие, нали? — смигна Чарли.

— Точно така. Предстои ви да разгледате няколко снимки на компютъра и да се опитате да разпознаете приятелката на Рогер Бакен.

— Ще се справя — нахили се Чарли.

— Била е с разноцветни очи?

— Да — потвърди Чарли. — Едно кафяво и едно синьо. Подозирах, че има нещо загадъчно у нея.

— Не казахме това — поправи го Мунк. — Просто искаме да я намерим и да говорим с нея, това е всичко.

— Разбирам — смигна отново Чарли. — Изключително потайни полицейски работи.

В същия момент вратата се отвори и оттам излезе жената, с която Холгер бе говорил на стълбите миналия път.

— Това е Карен Нилун — представи я той.

Жената, някъде към четирийсетте, беше слаба, с дълга русорижа коса и хубава усмивка. Чарли се поклони и й стисна ръката.

— Това е Чарли. Днес той ще ни помага. А това е Миа, моята колежка.

Миа се здрависа с Карен.

— Прекрасно! — възкликна ведро Карен. — Опитах да се свържа с Кариане, но тя не си вдига телефона. Доста е стриктна в това отношение, държи на свободното си време.

Миа не попита коя е Кариане, ала предположи, че е управителката на дома.

— Но нали няма проблем да хвърлим един поглед? — попита Холгер.

— Не, разбира се — усмихна се Карен. — Радвам се да ви помогна.

Миа продължаваше да мълчи. Не се безпокоеше за документите. Нуждаеха се, естествено, от разрешение, а това обикновено отнемаше време, но тя разчиташе Холгер да е уредил всичко под масата, защото в дома го познаваха.

— Добре — поде Холгер. — Ще влезем ли?

Последваха Карен в дома и влязоха в един офис. Чарли се перчеше като паун и почтително се покланяше наляво и надясно.

— Този е. — Карен посочи компютъра върху бюрото в офиса.

Изведнъж придоби неуверен вид.

— Това е общият компютър на всички служители и никой от пациентите ни няма достъп до него, но няма проблем, предполагам, да го използвате. Щом сте от полицията.

Карен погледна към Холгер, а той й кимна, за да я успокои. Миа се подсмихна скришом.

— Всичко е наред, Карен. — Холгер внимателно я потупа по рамото. — Поемам цялата отговорност, не се тревожи за нищо.

— Чудесно — усмихна се тя. — Аз просто… Да, Кариане понякога е малко строга, но е много мила и е добра началничка.

Изрече последните думи бързо, сякаш за не да я хванат да злослови по нечий адрес.

— Както ти казах, поемам отговорността. — Мунк придърпа още един стол пред монитора, за да седне Чарли.

— Да остана ли? — попита Карен.

— Да, ако имаш възможност. В случай че възникнат въпроси.

— Няма проблем — съгласи се Карен. — След един час сервираме обяда, но дотогава има време.

— Чудесно. — Холгер се настани на стола до Чарли.

Той взе мишката и щракна върху документа, който Карен бе намерила.

— Надолу ли да отидем?

— Просто използвайте стрелките. — Тя посочи клавиатурата.

Холгер натисна стрелката и се появи първата снимка. Пишеше Биргите Лундамо.

— Не — отсъди Чарли със строго изражение, за да демонстрира колко сериозно приема задачата си.

Холгер натисна пак. Този път излезе снимка на жена на име Гюро Улсен.

— Не — повтори Чарли.

— Колко са служителите? — осведоми се Миа.

— Имаме петдесет и осем пациенти, а служителите са всичко на всичко двайсет и двама, не — двайсет и трима. Някои са на пълен работен ден, други — на непълен, освен тях имаме списък с гледачи на повикване, прибягваме до тях в случай на болест и други непредвидени обстоятелства.

— И всички са в архива?

— Да, имаме достъп до данните на всички — усмихна се Карен.

— Не — каза Чарли.

Холгер Мунк отново натисна бутона. Този път на екрана се появи снимката на Малин Щолц.

— Тя е — кимна Чарли.

— Сигурен ли си? — попита Миа.

— Абсолютно — потвърди той.

— Но тази жена няма разноцветни очи.

— Тя е — заяви твърдо Чарли.

Миа изруга тихо. Беше я виждала. Това бе момичето с дългите черни коси, с което разговаря при първото си идване тук, докато чакаше Холгер.

— Познаваш ли я, Карен?

— Да, разбира се. — Жената за първи път им се стори леко изплашена. — Какво е направила?

— Рано е да се каже — отвърна Холгер и преписа адреса от екрана.

— Колко добре я познавате? — попита Миа.

— Много добре — откликна Карен. — Всъщност само от работата. Много я бива. Всички пациенти я харесват.

— Били ли сте някога у тях?

— Не, не съм. Бихте ли ми казали защо я търсите, малко… малко ме достраша. — Жената погледна Мунк, а той се изправи, за да я успокои.

— Тя е само свидетелка, Карен.

— Уф — въздъхна Карен и поклати глава.

— Просто свидетелка.

— Има ли адрес? — попита Миа.

Мунк кимна над рамото на жената и й подаде бележка. Направи знак на Миа да говори по телефона навън, за да не тревожат допълнително Карен.

Чарли седеше на стола с донякъде недоволен вид.

— Това ли беше всичко?

— Това е всичко — увери го Мунк. — Много добре, Чарли.

— Браво, Чарли — похвали го Миа и излезе, подтичвайки, да се обади на Къри.

— Да?

— Имаме име и адрес — съобщи Миа.

Едва прикриваше възбудата си.

— Малин Щолц. Родена през 1977 г. Дълга, гарвановочерна коса. Около 170 см и към 65 кг.

Тя му продиктува адреса от бележката.

— Тя ли е? — попита Къри.

— Да, той я разпозна веднага.

Чу как Къри дава заповеди, преди да се върне на телефона.

— Тръгваме. Ще се видим там.

Миа затвори и взе една таблетка за гърло от джоба си. Беше говорила с нея. Била е съвсем близо до нея. И не го бе разбрала. Тя имаше сини очи. Най-вероятно лещи. По дяволите, колко тъпа можеше да бъде!

Чарли слезе по стълбите, плътно следван от Мунк и от все още уплашената Карен.

— Ще ти се обадя — обеща Мунк и я хвана за ръката.

— Благодаря за помощта, Карен — вметна Миа.

— Моля — отвърна жената с русорижата коса и без особен успех се опита да се усмихне.

— Това ли беше всичко? — попита повторно Чарли, видимо недоволен.

— Справи се отлично, Чарли — увери го Миа.

Мунк още веднъж се сбогува със сестрата и се затича към колата.

— С мен ли ще пътуваш, Миа?

— Да. — Тя го последва.

— А аз? — Чарли разпери ръце.

— Той ще те закара вкъщи. — Миа посочи полицая, който ги бе докарал.

— Няма ли поне да изпием по едно кафе?

— Другия път — извика Миа и се шмугна в колата.

Мунк натисна газта и излезе на „Хьовиквайен“ с такава скорост, че гумите изсвистяха по асфалта.