Самюел Бьорк
Пътувам сама (66)

66

Марион Мунк се събуди, без да разбира къде е. Обикновено са будеше вкъщи, но през последните дни бе различно, в последно време се бе събудила на две необичайни места. В малък апартамент. И в голям апартамент. Сега пък се намираше на трето място.

— Мамо — подвикна приглушено тя, но не получи отговор.

Марион седна в леглото и се огледа. Стаята бе много хубава. Очевидно беше на дете, другите жилища, където отсядаха, бяха предназначени само за възрастни, никъде нямаше играчки и детски принадлежности.

— Мамо? — повика тя пак майка си. Междувременно стана и заразглежда обстановката.

Стените бяха бели, много бели, толкова бели, че едва ли не й се прииска да си засенчи очите. И нямаше никакви прозорци. На Марион й стана мъчно за момиченцето, което живее тук. Сигурно е много тъпо да нямаш прозорци. От нейната стая в Сагене се виждаха безброй интересни неща: коли и чудни хора, и каквото ти душа иска. Момиченцето, което живее тук, не виждаше нищо. Не по-малко странно бе, че няма и врата.

В единия ъгъл видя писалище. С настолна лампа. И блокче, и принадлежности за рисуване. Мама бе обещала и на нея да й купят такова бюро, когато тръгне на училище, а това беше скоро, беше само… да, изобщо не оставаше много време дотогава. На стената висяха картончета с букви. На едното пишеше „А“ и имаше картинка на агънце. На другото пишеше Б и имаше изображение на банан. Следващата буква не бе позната на Марион, не, знаеше я — „К“, сега си спомни и разпозна напитката, изобразена там — мама не я обичаше, но дядо й позволяваше да я пие. Кола. Не можеше да чете много, само мъничко — разпознаваше само някои думи. Сладолед. Автомобил. Топка. Освен това мама я бе научила на песничката „А-Б-В“ весела песничка, а и човек лесно запомняше буквите по нея. Азбуката. Марион знаеше, че така се нарича. Мама много настояваше тя да се научи да чете, а и тя искаше да се научи, но какво щеше да каже учителката, ако вече може да чете, когато тръгне на училище? Тогава госпожицата няма да има на какво да я научи и сигурно ще се натъжи. Така че не пречи да почака, нали? Да плува умее. Малко деца знаят да плуват. И почти се научи да кара велосипед без помощни колела. Никое от нейните другарчета не умееше. Не може да научи всичко наведнъж.

Едва сега Марион забеляза, че не е облечена в своите дрехи. Това беше ужасно странно. Беше си облякла светлосинята нощничка. Тази с дупката, дето мама все иска да я изхвърли, но Марион не й дава — обичаше да пъха пръст в дупката, да напипва тъканта, така заспиваше по-лесно, след като престана да си смуче палеца. В началото й се струваше много необичайно да не си пъха палеца в устата. Но после Кристиан от детската градина обясни, че само бебетата си смучат пръста, и тя престана. Все пак не беше бебе. Бебетата не плуват, нали? Те и другите от детската градина не можеха да плуват. Но това сигурно не беше толкова чудно, защото никой от тях не ходеше толкова често в „Тьойенбаде“, колкото те с мама, във всеки случай никога не бе виждала познати там. Разгледа дрехите си и й стана смешно. Сякаш ще ходи на карнавал. И в детската градина организираха карнавал. Тя поиска да се маскира като Франки Щайн, но мама не се съгласи, затова отиде на карнавала, преоблечена като каубой. Момиче каубой. Вторият й избор беше принцеса, но знаеше, че мама не обичаше момичетата да правят само момичешки неща — мама често говореше с татко за тези работи. Кой да мие съдовете и да пуска прахосмукачката, да почиства тоалетната чиния — определено това беше важно. Затова Марион отиде на карнавала, предрешена като каубой — с пистолет, брада и всичко необходимо. Беше много хубаво. Не идеално, но хубаво. Сега бе облечена в голяма старовремска рокля; движеше се много трудно и тромаво. В този момент Марион забеляза куклите на рафта. Там седяха пет кукли, краката им висяха във въздуха. Не бяха нови, готини кукли като Дракулаура, а старовремски, с бели, твърди лица. Баба й имаше такива на тавана. Едната всъщност бе облечена точно като Марион. Чисто бяла рокля с много от онова нещо — датнела или дантела, или както там се нарича. Марион се покатери върху леглото и я свали. На врата й бе окачена бележка. Марион разбра бързо какво пише на бележката. Пишеше „Марион“. Нейното име. Тя си знаеше името. Можеше и да го прочете, и да го напише. Пишеше го на нейното място, там, където си закача дрехите в детската градина. Разгледа и другите кукли, също облечени в рокли и на техните вратове висяха бележки. Не разпознаваше имената. Не, напротив — Юхане, прочете това име, едно момиче от детската градина се казваше така. Мястото й бе до това на Марион.

— Мамо? — повика тя пак майка си, този път малко по-силно.

Никой не й отговори. Сигурно майка й е отишла до тоалетната или някъде другаде. На Марион също й се допишка. Къде е тоалетната? Приближи се до нещо, което й заприлича на врата — няколко процепа в стената без дръжка — прокара малките си пръсти по тях, но не се отвори.

— Мамо?

Много й се ходеше до тоалетната. Много. Не беше ли странно, че момиченцето, което живее тук, има бележка с нейното име? Сигурно е много любезна. Сигурно е знаела, че Марион ще дойде да поживее тук и е написала бележката, за да й покаже, че може да използва стаята й, че е добре дошла, както пише на изтривалката на съседа — „добре дошли“. Добре дошла при мен, защото аз живея тук. Можеш да рисуваш и да учиш буквички, ако искаш.

— Мамо? — извика тя с все сила.

Гласът й се понесе из стаята и отекна в ушите й.

Не, трябва да пишка.

Неочаквано нещо се задвижи зад стената. Забръмча, чу се скрибуцане. После утихна и пак се чу — слизаше надолу, все по-близо, сякаш някой удряше един о друг два капака — свиреха така в детската градина, когато си направиха оркестър с подръчни средства. Марион се загледа любопитно в стената, откъдето идваше шумът. Там имаше ръчка. Протегна ръка и я дръпна. Оказа се вратичка.

Марион я отвори и доста се стресна, когато видя какво има в отвора, уплаши се, вътрешно усещаше, че това е много странно. В отвора седеше маймунка. Като тези, които се навиват и удрят две малки похлупачета едно о друго. До нея имаше бележка. Тя изчака маймунката да престане да звънти с похлупачетата и пъхна ръка да извади бележката.

На нея бяха написани само три букви. Някои се повтаряха. „Т“. Тази я познаваше. „Е“. И тази я знаеше — това бе буквата на Елса — тя работи в детската градина. И „О“. Тази, разбира се, също й е позната. Сега наистина трябва, трябва да пишка. Стисна крака и се опита да прочете какво пише на бележката.

Етоте.

Не разбра какво означава.

— Мамо! Пииииишка ми се!

Марион викаше силно, но никой не отговори. Повече не можеше да стиска. Повдигна огромната рокля. Беше обута в странни кюлоти, много големи. Огледа се. Там, под бюрото. Свали големите гащи възможно най-бързо, седна на кошчето за боклук и се изпишка.