Самюел Бьорк
Пътувам сама (5)

5

Холгер Мунк се умори да кара и отби от шосето, за да си отдъхне. Намери място за почивка и излезе да си опъне краката. Не му оставаше много път, намираше се само на няколко километра от тунела, свързващ остров Хитра с континента, но нямаше нужда да бърза. По някаква причина — Холгер Мунк така и не успя да попита защо — щяха да го превозят до острова с лодка не по-рано от два часа. Местният полицейски служител, с когото разговаря, не изглеждаше особено схватлив. Холгер нямаше предразсъдъци към областната полиция, но беше свикнал на малко по-друго темпо в Осло. Разбира се, вече не, полицейският участък в Рингерике въобще не беше сред най-натоварените в страната. Мунк изруга тихо и помисли с омраза за Микелсон, но бързо се възпря. Микелсон не беше виновен. Течеше вътрешно разследване и нещо трябваше да се случи след това в полицията. Знаеше го и все пак…

Мунк седна на една пейка и си запали нова цигара. Тази година пролетта бе дошла рано в Трьонделаг. На много места по дърветата имаше зелени листа, а снегът почти съвсем се беше стопил. Не че беше особено вещ по въпроса кога обикновено настъпва пролетта в Трьонделаг, но научи за това от местното радио. Спря да слуша музика, за да чуе новините. Дали все още успяваха да запазят тайната, или някой там в „Грьонлан“ бе издал случая на хищен журналист с дебел портфейл? За щастие не съобщиха нищо. Нищо за малкото момиченце, намерено да виси от едно дърво в Маридален.

През цялото време, докато шофираше, телефонът звъня пронизително и настойчиво, но Холгер не отговори. Не искаше да се обажда или да изпраща съобщения от автомобила. Бе се натъквал на достатъчно случаи на хора, излетели от пътя или налетели на някого само заради секунда невнимание. А и нямаше нищо спешно. Беше хубаво да разполага с малко свободно време. Всъщност не му бе приятно да си го признае, но на моменти му идваше прекалено. Цялото бачкане. И дребните семейни ангажименти. Не му тежеше да посети майка си в старческия дом. Не възразяваше да помогне на дъщеря си с приготовленията за сватбата. Със сигурност се радваше на възможността да прекара някой и друг час с Марион, внучката си, току-що навършила шест, но въпреки това, да, нещо не се връзваше.

Той и Мариане. Така или иначе никога не си бе представял друго. И даже сега, десет години по-късно, не го напускаше усещането за нещо дотолкова опустошено у него, че бе невъзможно да бъде поправено.

Отърси се от това чувство и погледна телефона. Още две неприети повиквания от Микелсон — знаеше за какво става въпрос, нямаше никакъв смисъл да му звъни. Още едно съобщение от Мириам, дъщеря му, кратко и безлично, както обикновено. Няколко повиквания от Мариане, бившата му съпруга. Мамка му, забрави да се обади в дома. Нали беше сряда. Трябваше, впрочем, да го направи, преди да седне в колата. Намери номера, надигна се и леко изтегна крака.

— Дом за възрастни хора „Хьовиквайен“, говорите с Карен.

— Ало, здравей, Карен. Холгер Мунк е на телефона.

— Здравей, Холгер. Как си? — отговори мекият глас от другата страна. Мунк едва не се изчерви: очакваше някой от по-възрастните гледачи да вдигне телефона, както ставаше обикновено.

О, Холгер, нов пуловер? О, Холгер, ново сако? О, Холгер, брадата ли си си подрязал?

— Засега чудесно — отвърна Мунк. — Но за съжаление се налага да помоля за още една услуга.

— Питай спокойно, Холгер — засмя се жената на телефона.

Познаваха се бегло от няколко години. Карен. Служителка в дома, където в началото старата му майка отказваше да се нанесе, но сега, изглежда, се бе примирила.

— Пак е сряда — въздъхна Мунк.

— И няма да успееш?

— Не, за жалост — потвърди Мунк. — Извън града съм.

— Разбирам — отвърна ведро Карен. — Ще потърся някой тук да я закара, в противен случай ще поръчам такси.

— Аз ще го платя, естествено.

— Няма проблем.

— Благодаря ти, Карен.

— За нищо, Холгер. Да разчитам ли, че другата сряда ще успееш?

— Сигурно ще успея.

— Чудесно. Значи, може би ще се видим тогава?

— Много е възможно — прокашля се Мунк. — Благодаря ти и, да, поздрави я от мен.

— Ще я поздравя.

Мунк затвори телефона и пак седна на пейката.

Защо не я поканиш да излезете? С какво толкова ще ти навреди? Чаша кафе?

Прогони тази мисъл, когато телефонът му изписука, че е получил имейл. Не харесваше тези нови телефони, където всичко е на едно място. Никога ли няма да го оставят на спокойствие? Точно сега обаче остана доволен. Отвори имейла, усмихна се и прочете новата задача от Юри — руснак, с когото се бе запознал по интернет преди няколко години. Във форума на math2.org, всички нърдове на света бяха събрани на едно място. Юри беше професор от Минск на шейсет и няколко години. Не искаше да го нарича „приятел“, все пак никога не се бе срещал с него, но във всеки случай си бяха разменили имейл адресите и поддържаха спорадична връзка. Разговориха за шах и от време на време тренираха заедно умовете си, както сега.

Един съд се пълни с вода. Водата удвоява обема си всяка минута. Съдът се пълни за един час. Колко време трябва, за да се напълни съдът наполовина? Ю.

Мунк си запали още една цигара и помисли, преди да открие отговора. Харесваше Юри. Впрочем, бе обмислял да предприеме пътуване, за да го посети някой ден, защо не? Никога не беше ходил в Русия, защо да не се срещне с хората, с които се бе запознал по интернет? Вече имаше много познати оттам: mrmmischigan40 от САЩ, margrete_08 от Швеция, birrrdman от Южна Африка. Нърдове шахматици и математици, но най-вече хора като него, така че — защо не? Да се поразходи, да се запознае с нови хора, сигурно беше възможно.

Нали не беше толкова стар? А кога всъщност бе пътувал някъде за последно? Зърна отражението си на екрана и остави телефона на пейката.

Петдесет и пет. Петдесет и четири. Изобщо не се чувстваше на тази възраст. Чувстваше се много по-стар. Остаря с десет години само в деня, когато Мариане му разказа за учителя от Хюрюм. Опита да запази спокойствие. В действителност го бе предчувствал някъде в себе си. Дългите дни на работа и отсъствието му по принцип — дори в редките случаи, когато си оставаше вкъщи, духом бе далеч. Най-накрая това вероятно щеше да доведе до някакви последствия, но сега и по този начин? Били се запознали на някакъв курс. Оттогава поддържали връзка. Чувствата им се задълбочили. Досега се били срещали няколко пъти, тайно, и тя не искала да живее непочтено. Все пак той не успя да запази спокойствие. Той, който никога не бе вдигал ръка срещу никого. Крещя, хвърли чинията от вечеря на улицата. Вика и я гони из къщата. Още се срамуваше. Мириам излезе тичешком от стаята си, плачейки. Тогава бе на петнайсет, сега — на двадесет и пет и готова да се омъжи. На петнайсет и на страната на майка си. Не беше учудващо. Колко време всъщност бе прекарал той вкъщи и до някоя от тях през онези години?

Не изпитваше особено желание да отговаря на съобщението й, на Мириам, толкова бе кратко и студено, един вид символ на отношенията им такива, каквито бяха и продължаваха да бъдат. Не му стигаше папката в колата, ами трябваше да мисли и за това сега.

Ще дадеш ли няколко хиляди отгоре? Решихме да поканим братовчедите. М.

Сватбата. „Разбира се“ — написа той и за всеки случай добави усмихнато личице, но го изтри. Видя как съобщението се изпраща, докато мислеше за Марион, внучката си. След раждането Мириам направо бе изразила колебанието си дали заслужава да има контакт с малката. За щастие беше променила решението си. Сега той чакаше с най-голямо нетърпение именно тези часове. Часовете с прекрасната, непринудена Марион, светлинка в ежедневието му, което, за да бъде съвсем искрен, бе станало доста мрачно след връщането му в Хьонефос.

След развода остави къщата на Мариане. Това му се струваше правилното решение, а не да допусне Мириам да се мести — далеч от приятелите си и училището, и хандбала. За себе си купи малък апартамент на Бишлет, на идеално разстояние от службата му. След преместването запази апартамента и понастоящем живееше в малка квартира на „Рингвайен“, недалеч от полицейския участък в Хьонефос. Вещите му все още стояха в кашони. Не взе много багаж със себе си, очакваше скоро да се върне в столицата, когато случаят отшуми, но сега, почти две години по-късно, все още живееше там, не бе разопаковал нещата си, никъде не си беше вкъщи.

Престани да се самосъжаляваш. Някои хора са много по-зле.

Изгаси фаса и се замисли за папката в колата. Случаен минувач бе намерил шестгодишно момиченце да виси на дърво в Маридален. Мунк отдавна не бе виждал подобен случай. Не беше чудно, че в „Грьонлан“ се потяха.

Отново взе телефона и отговори на имейла на Юри.

59 минути;) ХМ

Не искаше да си го признае, но наистина го побиваха тръпки от папката до него в колата. Запали автомобила, отново излезе на главния път и продължи на изток към остров Хитра.