Самюел Бьорк
Пътувам сама (6)

6

Мъжът с татуирания орел на врата бе облякъл поло специално за случая. Едно време обичаше Цантралната гара в Осло, рояците хора я правеха идеалното място за човек с неговата професия, но сега бе почти невъзможно да се измъкнеш от безбройните камери навсякъде. Отдавна беше започнал да уговаря срещите и сделките си на други терени — киносалони, дюнерджийници, места, където трудно биха го открили, ако се окажеше, че сделките водят до крупно разследване. Случваше се рядко, той вече не работеше по толкова мащабни операции, но все пак бе най-добре да се подсигури.

Мъжът с татуирания орел на врата си нахлупи шапката още по-ниско и влезе в гарата. Не той избра мястото, но предложената сума беше толкова голяма, че само изпълняваше нарежданията. Как клиентът го бе намерил — нямаше представа, просто един ден получи емемес със снимка, задача и сума. И той постъпи както обикновено — отговори „окей“, без да задава въпроси. Странна задача несъмнено, никога не се бе натъквал на нещо подобно, но както стана дума, през всички тези години се бе научил да не пита, само да изпълнява и да му плащат. Така се оправяше и все още му се доверяваха там, навън, в света на сенките. Макар поръчките да ставаха все по-редки, а сумите — по-малки, от време на време се случваше да му падне нещо по-едро, с което да припечели добре. Като това. Чудато запитване, да, много странно, но добре платено и точно това му предстоеше сега — да му платят.

Сако, хубав панталон, лъснати обувки, бизнес куфарче, поло и даже камуфлажни очила. Мъжът с татуирания орел на врата изглеждаше като противоположност на себе си, а това бе и целта. Както стана дума, в неговата професия никога не се знаеше кога полицията ще нареди пълен преглед на всички записи, така че бе най-добре да е предпазлив. Приличаше на счетоводител или на някой предприемач. Човек едва ли би повярвал, но мъжът с татуирания орел на врата беше много суетен. Просто не искаше да го вземат за представител на превзетата висша прослойка, на елита, харесваше грубоватата си външност, татуировките и коженото яке. Тези противни панталони се търкаха о тялото му, когато ходеше, и го караха да се чувства като идиот. В добавка — тясно сако и тъпи, кафяви, лъщящи обувки. Добре, де. В едно от шкафчетата за багаж го чакаше сума, заслужаваща си всичко това. Абсолютно си заслужаваше. От доста време вече нямаше пари и те му трябваха. Щеше да си устрои празненство. Подсмихна се под непривичните очила и тръгна спокойно и предпазливо из гарата.

Първото съобщение пристигна преди около година и оттогава получи още няколко. Емемес със снимка и сума. Първия път заданието бе толкова необичайно и странно, че го взе за шега, но въпреки това го изпълни. И му платиха. Следващия път — също. И третия път. Само това имаше значение. Спря пред един павилион на „Нарвесен“ и купи вестник и кутия цигари. Съвсем обикновен ден на път за вкъщи от работа. Нямаше нищо съмнително у този счетоводител. Пъхна вестника под мишница и продължи към багажните клетки. Застана пред входа на помещението и изпрати текстово съобщение.

Тук съм

Не чака дълго отговор. Както обикновено, получи го много бързо. На екрана на мобилния му телефон се изписа номерът на клетката и с кой код да я отвори. Предпазливо се огледа няколко пъти, преди да се приближи до клетките и да намери правилната. Едно трябваше да се признае на Централна гара „Осло“: тук бяха приключили с всички тези ключове, които трябваше да се предават от ръка на ръка по затънтени улички и преки. Сега ти бе достатъчен само код. Мъжът с татуирания орел на врата набра числата на клавиатурата и чу щракване — клетката се отвори. В нея лежеше — както винаги — неизменният кафяв пощенски плик. Той го взе и се опита този път да не се оглежда, да буди възможно най-малко подозрение с поведението си при всички тези камери наоколо. После отвори куфарчето и бързо пъхна плика в него. С усмивка на уста констатира, че този път е много по-дебел. Последната поръчка. Време бе да му изплатят надницата докрай. Напусна багажното отделение, качи се по стълбите, премина през салона, влезе в „Бъргър Кинг“ и се заключи в тоалетната. Отвори куфарчето и извади плика, вече почти губеше търпение. Видя какво съдържа и се ухили широко на себе си. Към уговорената сума в банкноти по двеста, каквото бе постоянното му желание, сега имаше и малка торбичка с бял прах. Мъжът с татуирания орел на врата отвори прозрачното пликче, предпазливо опита съдържанието и се ухили още по-широко. Нямаше представа кой е поръчителят му, но въпросният очевидно разполагаше с контакти и информация. Хората, които го познаваха, знаеха, че има голяма слабост към праха.

Извади телефона си и изпрати отговор — рутинна практика.

Окей. Благодаря

По принцип не добавяше благодарности — беше просто бизнес, нищо лично, но този път не се въздържа при наличието на допълнителното възнаграждение. След няколко минути получи отговор.

Да ти е сладко

Мъжът с татуирания орел на врата прибра с усмивка пощенския плик и торбичката в куфарчето и се запъти към залата за посрещачи.