Самюел Бьорк
Пътувам сама (16)

16

Сара Кисе седеше в чакалнята пред адвокатската кантора в „Тьойен“ и беше изключително ядосана. Ясно бе съобщила на адвоката, че не иска да има абсолютно нищо общо нито с наследството, нито с мъжа си. За какво наследство изобщо ставаше въпрос? Няколко деца от други жени? Сметки от инкасаторите, които настояваха да им се плати, в противен случай щяха да дойдат да й вземат имуществото? Сара Кисе съвсем не беше безгрешна, но в сравнение с наскоро починалия й съпруг, си беше ангел. Сериозно бе сглупила да забременее от този идиот. Срамуваше се тогава, срамуваше се и сега. Не само забременя, ами се и омъжи за него. Боже Господи, как е възможно да е толкова тъпа! Вярно, той й се подмилкваше. Помнеше кога го видя за първи път, в кръчмата в „Грьонлан“. Изобщо не го хареса, но се показа слаба. Почерпи я бира и разни други напитки, дяволите да го вземат, колко тъпа беше, но било, каквото било. Сега всичко свърши. А дъщеря си щеше да обича винаги. Че тя нямаше нищо общо с онзи глупак! Кога си бе оставал вкъщи? Когато й искаше пари ли? Да му дадяла назаем! Той щеше да си остане работник, но да не би да беше назначен някъде? Или имаше собствена фирма? Не, нищо подобно, никога нямаше планове, нито амбиции, поемаше само малки поръчки от време на време, за да припечели няколко крони, така, между другото. И винаги когато се прибираше, носеше миризмата на друга. Миризма на други жени — дори не си правеше труда да се изкъпе — под нейната чиста, прана завивка. На Сара Кисе й се гадеше при тази мисъл, но за щастие сега всичко бе приключило. Беше паднал от десетия етаж на нов строеж около операта. Навярно си бе намерил някаква дребна, странична работа, сигурно на черно, както обикновено, вечерна работа без осигуровки.

Сара Кисе се зарадва при мисълта колко ужасно трябва да е било да пада десет етажа от строежа. Изкудкудяка от радост, когато научи новината. Петдесет метра свободно падане към смъртта, фантастично! Сигурно е изпитал страхотна паника през това време. Колко ли е продължило падането? Осем-десет секунди? Великолепно.

Погледна с раздразнение часовника в чакалнята и после вратата на кантората. „Не, не, не“ — възрази тя в отговор на обаждането. „Не искам да имам нищо общо с онзи идиот“, ала зловещият адвокат настоя. Проклети мерзавци — цялата им шайка! Никога повече няма да се омъжи, освен ако не става въпрос за престолонаследника, впрочем — не, дори и така да е. Никакви мъже повече. Само тя и дъщеря й в новия им малък апартамент на площад „Карл Бернер“. Така си беше идеално. Само нейната миризма под юргана, а не още петдесет евтини парфюма, примесени с лошия му дъх. Защо изобщо се съгласи да дойде тук? Нали на това ги учеха на курса, организиран от социалната служба — казвай „не“, казвай „не“, изгради стена около себе си, ти си своят най-добър приятел, нямаш нужда от никой друг. Не, не, не, не.

— Сара? Здравейте. Благодаря, че дойдохте.

Зловещият адвокат със зле прикритата плешивина на темето провря глава през вратата и й махна да влезе в кантората. Напомняше й мишка. Играещи малки очи и приведени рамена. Не, не мишка, плъх. Гаден, малък, страхлив канален плъх.

— Казах не — сряза го Сара.

— Знам — заумилква се плъхът. — Но съм ужасно благодарен, че все пак дойдохте. Оказа се всъщност…

Той леко се прокашля.

— Че съм пропуснал нещо, докато се разпределяше наследството, само една малка подробност. Грешката е моя, разбира се.

— Още писма от инкасатори ли? Призовки?

— Хе-хе, не, хе — прокашля се плъхът и притисна пръсти едни срещу други.

Отвори едно чекмедже и сложи някаква флашка пред нея.

— Какво е това?

— За вас е — увери я плъхът. — Той ми я даде преди известно време с молба да ви я предам.

— Защо не я е дал на мен?

Плъхът се подсмихна насреща й.

— Навярно защото при последната си поява в жилището ви е получил удар с гореща ютия в лицето.

Сара се подсмихна. Беше се заключил в апартамента. Беше я нападнал. Беше я причакал. Ненадейно се оказа в кухнята. Искаше да я докосне, едва ли не да бъде мил, както се държеше винаги, търсеше ли от нея услуга. Ютията се стовари върху зяпналото му лице с огромна сила. Той не го очакваше и се строполи по гръб. След този случай тя нито чу, нито видя идиота.

— Беше редно отдавна да ви я дам, но бях много зает.

— Искате да кажете, че е обещал да ви плати за това, но така и не сте видели пари от него? — заключи Сара.

Адвокатът й се усмихна.

— Това е всичко.

Тя взе флашката, сложи я в чантата си и се запъти към вратата. Плъхът се надигна наполовина от прашния стол и се прокашля.

— Да, а иначе добре ли сте, Сара? Как се справяте вие и…?

— Майната ти — изсъска тя и излезе от кантората, без да затвори вратата след себе си.

На път към новия си апартамент в жилищния кооператив на площад „Карл Барнер“ тя няколко пъти се замисли дали просто да не хвърли флашката. Да я запокити в боклука и да приключи с него. Не го направи. По неизвестна причина. Не защото беше любопитна, на Сара Кисе въобще не й дремеше какво имаше там, а по-скоро защото бе изключително порядъчна. Дори единият да беше плъх, той все пак бе адвокат. Дори другият да беше идиот, той все пак имаше право на последно желание. Да даде флашката на Сара и само на нея.

Тя заключи вратата на апартамента си отвътре и включи компютъра. Хубаво беше да приключи с тази работа. Черният лаптоп бързо се съживи. Пъхна флашката и копира съдържанието на десктопа. Там имаше само един файл с името Sarah.com. Видеоклип. Чудно. Сега трябваше да гледа гнусната му физиономия още веднъж. И от гроба идваше да я тормози. Кликна два пъти върху файла, за да пусне клипа.

Беше го записал той. С малка камера. Вероятно с телефона си, не беше съвсем сигурна. Грозното му лице гледаше право в обектива, но този поглед тя не беше виждала преди. Изглеждаше, сякаш се бои за живота си.

— Сара, нямам много време, но трябва да ти кажа това, искам да го доверя на някого, защото имам чувството, че не е съвсем редно.

Той показа малко от обстановката около себе си.

— Предложиха ми работа и построих това. Намирам се далеч в…

Тук се чуха някакви шумове, пращене, сякаш докосваше микрофона на телефона си, за момент тя не разбираше какво казва. Бившият й съпруг продължаваше да заснема обстановката с треперещи ръце, докато говореше, но най-силно се чуваше прашенето. Бил построил нещо, какво каза?

— … и ме е страх, че… да, какво всъщност съм построил? Виждаш ли? Намирам се дълбоко под земята. Първо го взех за бомбоубежище, но не е. Виждаш ли, тук има малка дупка?

Гласът му отново се изгуби в прашенето, докато продължаваше да снима. Някакво бомбоубежище под земята.

— … и не, не изглежда редно, тук има нещо странно, нещо… Виж това, например. Погледни тук. Можеш да качваш и сваляш разни неща. Прилича на старовремски кухненски асансьор или…

Изведнъж бившият й съпруг се стресна и се огледа. Целият този театър й напомняше за филм, който бе гледала преди няколко години. Точно така: в „Проклятието Блеър“ някакви младежи вървяха през гората и се снимаха, и изглеждаха уплашени до смърт.

— … идея нямам, чувствам, че нещо ще ми се случи. Просто ме е налегнало такова усещане. Имаш ли представа колко далече в пущинака се намирам? Ще запишеш ли какво казвам, Сара? Къде съм и как получих работата и… да, та да отидеш в полицията, ако стане нещо с мен? Назначи ме…

Отново пращене. Сара Кисе не чу и дума от приказките на покойния си мъж, само гледаше изплашените му очи и как устните му треперят и ломотят неспирно. Това продължи около минута. После филмът свърши.

И така, кого чука, за да получиш тази поръчка? Или работата е била срещу чукане? Във всеки случай така и не видях никакви пари. Ще ти помагам, как пък не!

Клипът беше много неприятен за гледане, но тя нямаше сили да се намеси. Най-вероятно бяха глупости, някаква идиотска шега. Много отдавна беше престанала да вярва на всичко, което онзи идиот правеше.

Сара изтри клипа от компютъра, извади флашката, хвърли я на боклука, излезе в коридора и изхвърли торбичката с боклук в шахтата. Така. Сега къщата пак беше чиста. Само нейна. Нито следа от него.

Скоро дъщеря й щеше да се върне от училище. Животът беше прекрасен. Тя вземаше решенията в този дом. Излезе на верандата и си запали цигара. Изтегна крака на масата, усмихна се, затвори очи и се наслади на един лъч на пролетното слънце, което най-сетне се беше показало.

Нейният живот. Ничий друг. Най-после.