Самюел Бьорк
Пътувам сама (75)

75

Миа свърна към дома за възрастни хора „Хьовиквайен“, дъждът бе спрял. При слизането от колата проследи с поглед как тъмният облак се носи към центъра на града. Тя се качи по стълбите.

Влезе и завари Карен на рецепцията. На същото място стоеше Малин Щолц, когато Миа забеляза грамотата от състезанието по канаста на стената. Боже Господи, колко е несъобразителна! Нищо не разбра. Сигурно защото бе изгубила способностите си. Дори не се усети, че Щолц преследва нея. Мунк — да, но не този Мунк. Едвард Мунк. Затова телата бяха оставени във Форт „Исегран“. Майките на Мунк. Миа Крюгер също бе разследвала случая в Хьонефос. Това ли е причината? Защото е жена? Полицай и жена? Трябвало ли е да е по-прозорлива? Да намери момиченцето? Мисълта й не беше ясна. Пътуването до гробището изцеди последните й сили. Баба е мъртва. Татко е мъртъв. Мама е мъртва. Сигри е мъртва. Миа чакаше с нетърпение всичко да свърши. Понякога на остров Хитра изпитваше съмнения дали е взела правилното решение. Да се самоубие. Да изостави този свят. Трябваше ли да разсъждава по друг начин? Но вече — не. Вече е убедена. Изборът й е правилен. Изобщо не биваше да напуска острова. Представи си как всички хапчета я чакат на масата. Изпита радост.

Ела, Миа, ела.

Първо да намери Марион. Да събере сетните си сили и да открие засмяното момиченце, най-ценното съкровище за Холгер Мунк, което всички толкова много обичат. Да намери Малин Шолц. За момент се замисли за Мунк — бяха му се обадили и той беше изчезнал. Сигурно е заловил Малин. И е намерил внучката си. Миа се окопити и се усмихна. Не искаше да показва колко зле се чувства.

— Здравейте, Карен.

— Здравейте, Миа.

— Радвам се, че се обадихте. Благодаря ви. Съжалявам, ако съм се държала нелюбезно. Напрегнато е на работа.

— Случило ли се е нещо? — Карен придоби загрижено изражение.

Тя харесва Холгер, помисли си Миа. Вече е очевидно.

— Не, само обичайният стрес — излъга Миа. — Намерихте ли ключовете?

— Да, у мен са — отвърна Карен. — Само ще си облека якето.

Тя се скри в задната стая и се върна с якето.

— Отдавна ли е тук?

— Не знам. — Излязоха навън и оттам се отправиха към входа на гаража. — Слязох да изхвърля боклука сутринта. Виждате ли, това по принцип не е мое задължение, но помагам, когато има много работа. Тогава я видях. Не ми е известно откога е тук.

— Защо не я е закарала вкъщи? — попита Миа.

— Нямам представа. — Сестрата я поведе с лека походка към гаража.

Стъпвай леко, Миа, стъпвай леко.

Думите на баба й на смъртния одър. Миа изобщо нямаше чувството, че се движи леко. Карен бе на нейните години, вероятно малко по-възрастна, но изглеждаше несравнимо по-добре. По-млада. По-жизнерадостна. Нито една бръчка. Не носеше отговорност за целия свят на плещите си. Медицинска сестра в старчески дом. Нещо съвсем различно от повехналата, посърнала следователка от отдел „Убийства“. С нея беше свършено. Усещаше го с цялото си тяло. Толкова дълго се мъчеше да издържи. Да бъде Миа Лунния лъч. Съвсем сама на света. Пътуването до гробището й отвори очите. Няма нужда да се бори. Окопити се и се усмихна на симпатичната сестра. Мунк и Карен. Надяваше се да се получи. Да са щастливи заедно. Той наистина го заслужаваше.

— Ето я. — Карен посочи белия ситроен, паркиран в един ъгъл. — А ето и ключовете — усмихна се тя.

Миа отключи колата и огледа купето. На пръв поглед нищо не подсказваше, че наднича в колата на сериен убиец. Всичко изглеждаше напълно нормално. Чаша от Макдоналдс. Вестник. Миа заобиколи колата и отключи багажника. И там нямаше нищо, освен обичайните неща. Авариен триъгълник. Чифт ботуши. Какво, по дяволите, очакваше? Щолц да остави там някакви вещи на момичетата? Тя бе по-умна от привидното. Цинична. Студена. Кроеше планове с години. Няма да остави следи в колата. Даже бе ходила на гроба на Сигри. Миа изпита ярост при тази мисъл. Усети, че телефонът й вибрира в джоба. Снимка от Лудвиг. Значи все пак не е изгубила напълно способностите си. Радваше се, че се оказа права. Дискусионна група за бездетни жени. Беше й приятно да знае, че е стигнала до нещо. Извади телефона от джоба си и отвори съобщението на Лудвиг. Снимка. Дискусионна група в Хьонефос. Коледна среща, 2005 г. Имаше шест жени. Позираха усмихнати пред елхата. Веднага я позна. Малин Щолц. Очите й не бяха разноцветни. Две сини очи. Лещи. Миа леко увеличи снимката. Малин Щолц. Беше така странно. Изглеждаше толкова нормална. Съвсем обикновено момиче, което иска да има деца, но не може. Усмихната, прегърнала жената до себе си. Миа премести малко изображението, за да вижда по-добре.

Но какво, по дяволите…

Тя се обърна, ала вече беше късно. Жената на снимката. Жената зад нея. Усети иглата да прониква в кожата на шията й, тилът й се удари в металния капак на отворения багажник.

— Брой до десет отзад напред — заръча усмихнатата Карен. — Така казват. До десет отзад напред и ще заспиш. Не е ли забавно? Десет — девет — осем…

Миа изгуби съзнание, преди да чуе „шест“.