Самюел Бьорк
Пътувам сама (8)

8

Тобиас Ивершен запуши с ръце ушите на малкото си братче, та да не чува данданията от долния етаж. Обикновено започваше по това време на деня, когато майка им се прибираше от работа и виждаше, че пастрокът им не е свършил нищо: не е сготвил за момчетата, не е разтребил къщата, не си е намерил работа. Тобиас не искаше брат му да слуша кавгите и измисли една игра.

Ще ти запуша ушите, а ти ще ми кажеш какво си представяш, окей?

— Червен камион в пламъци — усмихна се брат му, Тобиас кимна и също се усмихна. Още веднъж.

— Рицар се бие с дракон — ухили се брат му, а Тобиас пак кимна.

Шумът от долния етаж ставаше все по-силен. Яростните гласове се катереха по стените и влизаха под кожата му. Тобиас не искаше да се случи това, което скоро щеше да последва — към стените да полетят предмети, виковете да се усилят, а сигурно и нещо по-лошо, затова реши да изведе брат си навън. Отмести длан от ухото му и прошепна:

— Хайде да излезем навън и да стреляме по бизони, а?

Малкият се зарадва и кимна въодушевено.

Да стрелят по бизони. Да тичат из гората и да се правят на индианци. Много искаше. Наоколо нямаше други деца, затова Тобиас и брат му имаха навика да се движат заедно, макар че Тобиас бе на тринайсет, а братчето му — едва на седем. Не можеха да прекарват дълго време вътре и предпочитаха да излизат.

Тобиас помогна на малкия да си облече якето и да се обуе, потананика и попя малко, а на излизане силно затрополи по дъските на задното стълбище. Брат му го гледаше с широко отворени очи, както обикновено. Бе свикнал батко му да се закача с него, да произвежда всички тези силни, странни шумове, намираше ги за забавни, безкрайно много го обичаше, обожаваше да участва във всички вълнуващи, чудни неща, които той правеше.

Тобиас влезе в бараката, взе късо тънко въже и нож и пусна момченцето да тича пред него в гората. Имаха си тайно място, тук не беше опасно — брат му можеше да тича свободно напред, на воля — към поляната сред смърчовете, където бяха съградили паянтова колибка, малък дом, далеч от дома.

Когато стигна до колибката, брат му бе изнамерил вече някакъв комикс и седеше на стария дюшек, погълнат от картинките и от вълнуващите нови букви и думи, които най-накрая, след много усилия в училище и с малко помощ от големия си брат, бе започнал да схваща.

Тобиас извади ножа и избра подходяща ива, отряза я ниско до корена и обели кората по средата. Това щеше да е ръкохватката. Захватът стана по-добър, щом дървото поизсъхна. Изви върбовата пръчка на коляно и завърза краищата с въжето — получи се лък. Остави лъка на земята и отиде да потърси подходящ материал за стрели. Не бе нужно да е ива, всъщност повечето дървета ставаха, освен смърча, смърчовите пръчки са толкова слаби. Завърна се с клонки, прави и тънки, и се зае да им бели кората. Скоро до пъна, където седеше, лежаха четири нови стрели.

— Тобиас, какво е това?

Братлето му излезе безшумно от колибата с комикса.

— Криптонит — обясни Тобиас.

— Супермен не може да го понася — кимна малкият.

— Точно така — отговори Тобиас и избърса сополивия нос на момченцето с ръкава на пуловера си.

— Харесва ли ти?

Тобиас се надигна и опря една стрела във въжето. Опъна тетивата и я изстреля напред между клоните.

— Супер е — изпищя братлето. — Ще направиш ли и на мен?

— Твой е — смигна Тобиас.

Бузите на момченцето пламнаха, а очите му заблестяха. То опъна с всичка сила лъка и запрати стрелата на няколко метра. Погледна към Тобиас, който кимна насърчително — добър изстрел — и отиде да прибере стрелата.

— Дали да не стреляме по християнките? — попита го малкият, когато се върна.

— Какво искаш да кажеш? — леко се изненада Тобиас.

— Християнките, дето са се настанили в гората. Да стреляме по тях, а?

— Не стреляме по хора. — Тобиас хвана брат си за ръката, някак непоколебимо. — И откъде впрочем знаеш за християнките?

— Казаха го в училище. В нашата гора сега живеят християнки и ядат хора.

Тобиас се засмя наум.

— В гората живеят някакви нови хора, да — усмихна се той. — Но не са опасни и със сигурност не ядат хора.

— Защо не идват в нашето училище? — попита малкият с разширени очи. — Нали живеят тук?

— Не знам — отвърна Тобиас. — Изглежда си имат свое училище.

Лицето на братчето му стана сериозно.

— Сигурно е много хубаво. Щом не искат да идват в нашето.

— По всяка вероятност — смигна Тобиас.

— И тъй, искаш ли днес да преследваме бизони? — продължи той и погали братчето си по косата. — Горе при Рюнван?

— По всяка вероятност — кимна малкият, изпълнен с желание да прилича на брат си. — По всяка вероятност искам.

— Тогава нека да е Рюнван. Ще донесеш ли първата стрела, която изстрелях. Ще я намериш ли?

Братчето му кимна.

— По всяка вероятност ще я намеря — усмихна се хитро то и се втурна между дърветата.