Самюел Бьорк
Пътувам сама (61)

61

— Мамо, какво правиш?

Марион Мунк погледна майка си, седнала на дивана до прозореца. Бяха дали на Мириам строги указания да държи завесите постоянно спуснати, но тя не издържаше повече. Изпитваше непреодолимо желание да надникне навън, да се увери, че светът още съществува.

— Просто гледам навън, скъпа, защо си станала?

— Не мога да спя.

— Трябва да спиш, нали знаеш? — Мириам Мунк погали дъщеря си по косата.

— Знам, но нали не мога да спя, ако не спя?

— Казва се да заспя, скъпа. — Мириам се усмихна.

Напоследък дъщеря й се бе превърнала в преждевременно пораснала свадливка. Мириам бе чувала за себе си, че като малка е била същата. Упорита и своенравна. Зряла за възрастта си. Въздъхна и спусна завесите. Бе заличила много спомени от детството си. Така или иначе, част от тях се изгубиха след развода на родителите й. Сякаш детството й вече не бе реалност. Майка й и баща й щяха да се развеждат. Тогава, помнеше, беше на петнайсет и започна да се съмнява. Помисли си: винаги са ме лъгали. Но оттогава мина много време. Тя се разгневи. Силно се разгневи. Най-вече на баща си. През всичките години толкова се гордееше с него. Баща ми е полицай. Ще вкара твоя баща в затвора, ако е направил нещо лошо. Но той я огорчи. Принуди майка й да си намери друг мъж. Мъж без никакво отношение към Миа. Тя вече беше голяма, разбира се, но огорчението все още стоеше загнездено в нея. Бяха толкова близки. Двамата. Тя и баща й. Впрочем, тя отдавна имаше желание да се помири с него. Да се промъкне до него и да каже: sorry, татенце, съжалявам, задето бях толкова коравосърдечна към теб, но не успяваше да го направи. Упорита и своенравна. Усещаше, че е време. Скоро. Скоро щеше да му го каже.

— Да, ама го кажи, мамо.

— Добре, Марион. Сега се качи в спалнята и заспи. Ще се справиш ли?

— Това е толкова е трудно — отвърна светлокосото момиченце. — Не спирам да мисля за Дракулаура и Франки Щайн, стоят самички вкъщи.

Преди известно време баща й бе купил двете кукли на Марион.

— О, нищо им няма.

— Откъде знаеш?

— Говорих с татко и той каза, че и двете са добре. Помолили са да ти предаде това и поздрави.

— Сега ме лъжеш, мамо.

Марион се подсмихна.

— Да те лъжа? Защо мислиш така? — усмихна се и Мириам.

— Защото те не могат да говорят.

— Нали говорят, когато си играеш с тях?

— О, мамо! Това е моят глас — не чуваш ли?

— Така ли? — Мириам се престори на изненадана. — Твоят глас? А аз си мислех, че могат да говорят.

Марион се засмя.

— Понякога не е трудно да те измами човек, мамо.

— Така ли?

— Да, така.

— Ти често ли ме мамиш?

— Да, разбира се.

Марион се пресегна към одеялото на дивана и се загърна с него. Положи глава върху гърдите на майка си. Мириам усещаше ритъма на малкото сърчице през пуловера си.

— Я кажи кога заблуждаваш мама.

— Когато казвам, че съм си измила зъбите.

— А не си ги измила.

— Напротив, само че не много добре.

— Значи, когато попитам дали си си измила зъбките старателно, ти не си.

— Да — изкикоти се момиченцето.

— А как си ги измила?

— Ами горе-долу наполовина.

Мириам отново се усмихна и погали дъщеря си по светлата коса.

— Май ти е време да се подстрижеш.

— При фризьора ли?

Мириам кимна.

— О, искам. Хайде да отидем утре.

— Не, утре не. Когато се приберем вкъщи.

— Кога ще се приберем вкъщи?

Дъщеря й я погледна с умолителни очички.

— Не знам, скъпа. Когато дядо разреши.

— Ще имаме ли нова къща, когато се приберем?

Мириам погледна въпросително дъщеря си.

— Какво искаш да кажеш?

— Като в „move that bus!“^[1].

— Премести автобуса. Какво значи това, Марион?

— О, нима не знаеш? Когато по телевизията някой живее в порутена къща и го изпращат някъде, докато я ремонтират, а като се върне, отпред стои автобус и всички викат „move that bus!“. А после отзад има нова, хубава къща и всички крещят и плачат. Искам розова стая и легло с небе. Може ли?

— Балдахин ли?

— Да.

— Ще видим. Къде си гледала това предаване?

— При дядо.

— С дядо сте гледали „Екстремен ремонт“?

— Не знам как се казва, мамо.

Мириам ясно бе обяснила кои предавания са позволени и кои — не, когато Марион ходи на гости при дядо си, но очевидно той си бе направил оглушки. Нима баща й гледа такива програми? Едва ли малката ги гледа сама.

— Много предавания ли гледате с дядо?

— О, не мога да ти кажа.

— Защо?

— Защото е наша малка тайна, че пием кола и гледаме телевизия, нали разбираш? Моя и на дядо. А тайните не бива да се издават — така пише в закона.

— Точно така, не бива да ги издаваш.

Марион отърка лице в шията й и затвори очи. Понечи да си пъхне палеца в устата, но спря и пак отпусна ръка на корема си. Умно момиче. Дълго време се бориха да я отучат от този навик — да си смуче пръста. Не беше лесно. Но сега сякаш бе успяла. Мириам зави дъщеря си по-плътно с одеялото и я придърпа към себе си.

— Мамо?

— Нали щеше да спиш вече?

— Не мога да заспя, докато говоря — отвърна Марион с детската си находчивост.

— Да, разбира се, че не можеш — засмя се Мириам.

Постъпваше глупаво, естествено. Смееше се. Отговаряше, така тя нямаше да престане, но Мириам не успяваше да се въздържи. За да бъде честна, всъщност донякъде се радваше, че дъщеря й е будна. Жилището бе празно и тихо, когато тя спеше.

— Какво искаше да попиташ?

— Защо татко не е тук?

Мириам нямаше представа какво да отговори. Юханес не знаеше къде са. От съображения за сигурност. Ако някой е способен да увесва момичета на дървета, то със сигурност щеше да успее да измъкне от него информация за местонахождението им. Юханес. Помисли си за него с нежност. Баща й бе прекалено строг. Отложиха сватбата и макар до последно да се опитва да спори с него, накрая се предаде. Сърцето й искаше да се омъжи, но разумът й се противеше. Как да напълнят църквата с хора? Със семейството и приятелите. Щеше да е безотговорно. За никого нямаше да е добре. Не и след като Марион е номер пет.

Тик-так, малката Марион е номер пет.

Баща й страшно се ядоса на Миа, но Мириам изпитваше благодарност, задето бе научила причината да се крият. Беше по-добре да знае, отколкото да се лута слепешката.

— Защо не отговаряш, мамо?

— Татко е на работа, но много те обича, това щях да ти кажа.

— Говори ли с него по телефона?

— Да, преди малко.

— А защо не ме извика и аз да говоря с него.

— Защото спеше.

— Но аз не спях.

— Мислех, че спиш.

— Не е същото, мамо. Другия път ела да провериш. Не може така.

— Обещавам, скъпа. Ще проверя.

— Добре — примири се Марион.

Малкото момиченце се отви и стана.

— Отивам да си легна в леглото.

— Браво, Марион. Искаш ли да дойда с теб горе?

— Не съм бебе — нацупи се Марион. — Знам къде е.

Мириам се засмя.

— Умницата ми тя. Дай на мама прегръдка за „лека нощ“.

Момиченцето се приведе напред и дълго прегръща майка си.

— Не забравяй, че стаята ми трябва да е розова с легло с небе. Move that bus!

— Ще предам — усмихна се Мириам и целуна дъщеря си по бузата.

— Лека нощ!

— Лека нощ!

Детето се затича по нощница и затрополи нагоре по стълбите. Мириам стана от дивана и отиде в кухнята, за да си направи чай. Чу, че е получила съобщение на телефона си и се върна да провери кой е.

Sorry, Мириам, но тази вечер пак се налага да ви местим. Случи се нещо, ще ти обясня по-късно. Ще изпратя някого да ви вземе. Окей? М.

Какво пак, по дяволите? Марион точно си беше легнала. Ами сега? Беше прекалено тежка, за да я носи. Нещо се бе случило? Какво ли? Тя отговори на съобщението.

ОК:)

Мириам отиде в коридора и извади куфара. Не носеше много багаж: малко дрехи за преобличане; тоалетни принадлежности — най-необходимото. Разполагаха само с десет минути да се приготвят. Тя донесе чашата чай от кухнята и отново седна на дивана. Чудеше се къде щяха да отидат. Първото жилище — малко, без телевизор, само една стая — я подлудяваше и довеждаше до клаустрофобия. Това бе много по-голямо и луксозно обзаведено. Беше предназначено за важни гости, които не желаят да огласяват публично посещението си. Напълно анонимно, идеално за избягване на любопитни журналисти. Като нея. Затова ли не завърши журналистика? Защото не е хубаво да си журналист? Защото и тя искаше да прави нещо полезно? Да помага на хората? Не, не беше вярно.

Няма нищо лошо в това да си журналист, недоумяваше откъде й бе хрумнало. Журналистите са различни както са различни учителите, политиците… Някои журналисти пишат за известни личности. Други журналисти разкриват нередности. Мириам искаше да стане такава журналистка. Да се бори за нещо. Да просветлява хората, а не да ги приспива с класации за най-добре облечени знаменитости и с материали за коледното им меню.

Тъкмо изпи чая си и някой позвъни от улицата. Мириам скочи и се обади по домофона.

— Ало?

— Здравей! Готова ли си?

— Готова съм. Качете се.

Натисна бутона за отключване на входната врата и се обу. Изнесе куфара в коридора, облече си якето. Надяваше се Марион да не се събуди, докато се пренасят. Иначе щеше да се навъси и сигурно повече нямаше да заспи.

На вратата се чу тихо потропване. Не позвъниха на звънеца. Съобразителни полицаи, помисли си Мириам, знаят, че тук има дете, което спи. Отиде да отвори. Пред вратата стоеше човек с маска. И перука. Мириам не успя да реагира. Човекът пъхна един парцал в лицето й. Тя чу:

— Лека нощ.

И после изгуби съзнание.