Самюел Бьорк
Пътувам сама (80)

80

Лив-Хеге Нилун за първи път диша лепило на тринайсет, в една задна уличка в Хамар. Отдавна я бяха изключили от училище, не се чувстваше добре там — предметите не бяха за нея, не се разбираше със съучениците си, но и без това никой не се интересуваше къде е. По-рано сестра й, десет години по-голяма, се интересуваше от нея, винаги се грижеше за нея през детството им в Танген, в малката къща, далеч от хората. Баща им беше тиран. Ежедневието на сестрите и на майка им, накрая просто изчезнала от лицето на земята, беше белязано от физическо и психическо насилие. Малката Лив-Хеге ставаше свидетел на непоносими за ума и за тялото й действия. Напоеният с лепило парцал се оказа чудесен начин да се спаси от действителността. Докато Карен се навърташе край нея, й бе по-леко — да се справя в училище; да се старае да е добре; да вярва, че ще сполучи. Но Карен бе станала толкова странна. След като и двамата им родители си отидоха, тя се превърна едва ли не в друг човек. Изпадаше в ярост при най-малък повод. Ненадейно започваше да се смее високо на неща, които не бяха смешни. Лив-Хеге си спомняше как веднъж една птица се блъсна в прозореца на всекидневната. Тя я прибра, сложила я в малка картонена кутия, постлана с памук, опита се да й спаси живота. Един ден се прибра вкъщи с училищния автобус и завари голямата си сестра, Карен, в кухнята — в тенджерата на котлона вреше вода, а тя стоеше и гледаше как цвърчащата птичка се вари жива. Обърна се с широка усмивка към Лив-Хеге. Сякаш изпитваше наслада от гледката на умиращата птица. Навремето майка им работеше в болницата в Хамар и на голямата сестра, Карен, й позволяваха да ходи с нея там. Ала майката не бе разбрала, че Карен краде лекарства. Веднъж бяха останали сами вкъщи и тя показа на Лив-Хеге кутия на тавана, пълна със спринцовки и ампули, и стъкленици, и всякакви неща със странни наименования. Лив-Хеге недоумяваше какво ли е намислила сестра й да прави с всичко това, но най-вероятно щеше да убие нещо. Карен обичаше да убива.

Лив-Хеге трябваше да забрави. Парцалът с лепило само сложи началото на пътуване, чийто край можеше да е само един. Първо Лив-Хеге отиде на стоп от Танген в Хамар — и с това се приключи: тя не се прибра повече вкъщи. Дишаха лепило на провлака Домширкеоден, недалеч от катедралата, и заспиваха в храстите. Вземаха попърс^[1] и лекарства за сърце и спяха по пейки и стълбища. Крадяха храна и прекарваха повечето от времето в търсене на някаква дрога. Колкото по-често се дрогираше Лив-Хеге, толкова по-трудно й беше да остава трезва. През първите години се докарваше до опиянение на промеждутъци, примерно няколко пъти в седмицата, но сега то траеше постоянно. Попаднала в спиралата на деградация, тя се спускаше неудържимо надолу. Измъкване нямаше. Детските преживявания преследваха Лив-Хеге: пълната липса на обич, непрекъснатият ужас какво ще се случи. Изгуби способността да се отнася към действителността така, както другите я виждаха. Добър живот. Сигурен живот. Къща. Работа. Семейство. Деца. Почивки. Никакъв шанс. Постепенно Лив–Хеге Нилун се прости с всички цели в живота си, освен една. Следващото дрогиране. И следващото. И после — следващото. Имаше си гаджета, но те не бяха толкова важни. Някакъв тип й предлагаше подслон и хашиш. При друг можеше да се изкъпе, а и разполагаше с алкохол.

Но после срещна Маркус Скуг. Лив-Хеге заспа в кола и се събуди в Осло. Ставаше въпрос да се вземе някаква пратка. Спийд. Или нещо друго. И в един апартамент в „Грьонлан“ го срещна. Лив–Хеге хлътна веднага и бързо станаха гаджета. Маркус Скуг я запозна с хероина и сега тя бе влюбена в две неща. Хероинът бе идеален за нея. Нещо съвсем различно от всички вещества в лепилото и всички нечистотии, които бе приемала. Вярно, откъсваха я от действителността, но й бе лошо и й се гадеше почти през цялото време. Това бе нещо съвсем различно. Маркус Скуг й сложи първата инжекция през един летен ден край река Акершелва. Лив-Хеге не вярваше, че е възможно: тялото й, цял живот напрегнато, сега изведнъж изпадна в покой. Всички остри игли и цялото пронизващо страдание се превърнаха в широка усмивка. Широка, красива, сладостна усмивка, породена от розови облаци от вечна красота. Хората бяха добри. Светът бе фантастичен. Завинаги. Оттогава бяха неотлъчно заедно. Съвършен, божествен триъгълник — Маркус, тя и хероинът. Поскитаха насам-натам, живееха ту на едно, ту на друго място. Маркус познаваше много хора и така стана дилър. Запознаха се с още повече хора. Дилърите са звездите на подземието, винаги са заобиколени от познати и непознати и макар че той търгуваше само на улицата, се справяха добре. Настъпи есента и те се настаниха за известно време в една каравана горе край езерото Трюван. Цареше шумна и купонджийска атмосфера, имаше много кокаин и спийд, но твърде малко хероин — той липсваше на Лив-Хеге. Нещата обаче щяха да си дойдат на мястото. Пак щеше да се надруса като хората. За щастие купонджиите постепенно се оттеглиха към центъра и горе, в караваната, отново останаха само тримата. Маркус, тя и великолепното течно злато, което скоро щеше да се влее в жилите й.

— Ще ме оправиш ли?

Лив-Хеге погледна умолително Маркус Скуг, който сновеше напред-назад в малката каравана.

Тъкмо бе изсмъркал две линийки смес от спийд и кокаин и беше съвсем умопомрачен. Говореше на себе си, а очите му бяха големи като чинии.

— Маркус? — повтори тя. — Ще ме боднеш ли?

Лив-Хеге запретна ръкава на пуловера си и сложи ръката си върху малката, сива ламинирана масичка.

— По дяволите, Лив-Хеге, сама си бий инжекцията, аз ли трябва винаги да правя всичко? — изгрухтя Маркус Скуг и си приготви още две линийки на масата.

— Но аз обичам ти да го правиш — поглези се Лив-Хеге. — Хайде де.

— Проклето мрънкало! Наистина не знам защо се влача с теб. Защо, защо, Лив-Хеге? Да не би да има полза от теб?

Лив-Хеге сведе засрамено поглед и затегна гумения ремък на ръката си. Маркус се наведе и изсмърка и двете линийки — по една с всяка ноздра.

— Я, виж ти, виж ти. Сега вече правим нещо.

Той се изсмя гръмко и удари юмрук в стената.

Лив-Хеге също се изкикоти силно, едва успя да улучи вената си, но иглата все пак влезе. Топлината започна да се стича в тялото й. Най-накрая. Розови облаци. Безкрайни плажове.

Тъкмо пусна иглата на пода и на вратата на караваната се потропа.

— Ехо?

Женски глас.

— Кой е, дяволите да го вземат? — провикна се Маркус.

Опита се да надникне през завесите, но бе забравил, че прозорците са покрити с картони. Нямаше как да се погледне навън от гадната каравана.

— Полиция.

Сега се обади мъжки глас.

— Но какво става, по дяволите? — изруга Маркус и започна да почиства масата от наркотика. — Лив-Хеге? Хайде де!

Лив–Хеге обаче не виждаше причина да прави каквото и да било. На устата й имаше широка усмивка и тя пътуваше към място, където всичко е хубаво. Не помнеше как точно стана, но изведнъж в караваната се появи полицайка.

— Миа Крюгер, отдел „Убийства“. Търсим това момиче. Виждали ли сте я?

— Това е Пиа — усмихна се Лив-Хеге, виждайки снимката.

— Затваряй си устата — кресна Маркус.

— Ама това е Пиа, Маркус. Не виждаш ли?

— Затваряй си устата ти казвам — изкрещя повторно Маркус Скуг.

— Маркус? — каза неочаквано полицайката. — Маркус Скуг?

— Какво става, Миа?

Отвън се обади друг полицай.

— Ама това не е ли самата Миа Крюгер — нахили се Маркус. — Мина много време.

Полицайката на име Миа изглеждаше, сякаш е видяла призрак.

— Как е сестра ти? — засмя се Маркус. Последните две линийки бяха започнали да действат, от устата му, превърнала се в голяма зееща дупка със зъби, извираше смях.

— О, не, вярно, тя пукна. Да, не издържа на напрежението, хе-хе. Да, да, така става с малките хубави момиченца от добри семейства. Много са изнежени. Веднага се пречупват.

Лив-Хеге не видя кога полицайката извади пистолет, но сега той беше там — в малката, прашна каравана. Самата тя се намираше другаде. Седеше на планински връх и наблюдаваше отгоре. Беше хубаво и топло. Свежият ветрец рошеше косата й.

На другото място, в далечината, там, където не се намираше тя, Маркус взе спринцовка от масата. От устата му излизаше пяна. Той вдигна спринцовката към полицайката и се разсмя необуздано.

— И ти трябва да пробваш, Миа. Сигурна ли си, че не искаш да опиташ, а? Сестра ти приемаше с голяма охота. О, каква слабохарактерна кучка беше тя, нещастната малка Сигри, хе-хе.

От прекрасния планински връх, където седеше, Лив-Хеге ясно виждаше какво се случва. Почти като на кино. Маркус се изхрачи и наплю полицайката и същевременно се опита да я убоде с иглата. Полицайката отскочи назад и после се чу гръм. Планинският връх се превърна във вулкан, под нея се разнесе грохот. Полицайката стреля два пъти. Маркус Скуг залитна назад и се просна окървавен на пода.

Лив-Хеге Нилун дойде на себе си след две седмици, в пристъп на изключително силна абстиненция, в непозната стая. До нея седеше Карен. И не я остави в продължение на цяла седмица. Бяха я вързали за леглото. Лив-Хеге Нилун никога не бе преживявала нищо подобно. Намираше се в ада. Всяка клетка в тялото й беше в пълно съзнание и страдаше дяволски. С милиард махмурлука едновременно, тя надаваше вой, сякаш обладана от Сатаната. Остана завързана за леглото в бялата стая, докато всичко не приключи. През цялото време Карен стоя до нея. Сестра й я миеше, хранеше я, държеше й ръката, утешаваше я. Дълго беше отсъствала, но сега се бе завърнала.

После позволиха на Лив-Хеге да става от леглото. Можеше да ходи до тоалетната без придружител и да се храни сама на масата. Карен не се отдели от нея и за секунда. След това й разрешиха да излиза в градината. Да седи на тревата. Да гледа слънцето. Да гледа дърветата. Карен се усмихваше — не бе виждала Карен да се усмихва по време на цялото лечение, но сега сестра й се радваше.

Карен Нилун обаче не знаеше, че Лив–Хеге не възнамерява да остане. В този живот. Загубила бе всичко, което притежаваше. Двете си любови. Маркус Скуг. И хероина. Какво можеше да й предложи този свят? Нищо.

Седмица по-късно за първи път й позволиха да отиде на разходка сама. Тя се покатери на един смърч в гората, колкото високо успя, и завърза въже на шията си.

И скочи на свобода.