Самюел Бьорк
Пътувам сама (50)

50

Пристигнаха до полицейските заграждения при изгрев-слънце. Мунк показа картата си и млад полицай с разрешена коса и вид на току-що събудил се им даде знак да продължат. Паркираха колата пред малка червена къща, „Кафе Гелайен“, където ги посрещна Къри и им посочи пътя покрай стария каменен зид. Миа съзря променадата на другия бряг на реката. Майката и лелята на Едвард Мунк. Лаура Катрине Мунк и Карен Бьолста. Тя знаеше доста за автора. Повечето жители на Осгорщран бяха добре осведомени за личността му. Сега в малкото градче се гордееха особено с факта, че Мунк е живял там. Някога обаче изисканите дами обръщали отвратени парасолите си към отблъскващия художник. „Не е ли типично“ — помисли си Миа в момента, в който забеляза бялата найлонова палатка, опъната от криминалистите. Приживе са го ненавиждали, но сме забравили този факт. Това ли е съдбата на всички велики творци на Норвегия? Трябвало е да умрат, за да ги оценим. Хвана се, че мисълта не е нейна. Беше на майка й. Изкуството и литературата винаги бяха на почит в дома, където бе прекарала детството си. Често седеше край кухненската маса и слушаше майка си да разказва, почти като в клас. Сигри и Миа бяха ученички, всяка пред своята купичка с овесени ядки, а майка им — ревностната учителка.

Къри имаше изненадващо бодър вид и говори през целия път до палатката. Опитният полицай правеше впечатление на студен и корав с плешивата глава и набитото си тяло, но Миа знаеше, че не е такъв. Къри бе изключително способен и имаше голямо сърце, въпреки че изглеждаше, а и често се държеше като булдог.

— Двама абитуриенти. Двойка. От гимназия „Глемен“. Не бяха на себе си, така че ги изпратихме вкъщи.

— Нямат връзка с престъплението, нали? — попита Мунк.

— Не, не, едва говореха. Никога през живота си не съм виждал толкова трезви абитуриенти. От гледката, предполагам, алкохолът се е изпарил през порите им.

— Има ли свидетели от съседните къщи? — поинтересува се Миа.

— Още не — повдигна рамене Къри. — Полицаите от Фредрикста в момента тропат по вратите. Но се съмнявам, че ще изскочи нещо.

— Защо? — учуди се Миа.

— Сериозно ли питаш?

Къри се усмихна кисело.

— Нямаме работа с аматьор, не си ли съгласна?

Стигнаха пред палатката. В този момент оттам излезе възрастен мъж в бяла найлонова престилка, покриваща цялото му тяло. Миа се изненада да види познато лице. Бе работила по много случаи с криминолога Ернст Хюго Вик, но мислеше, че отдавна се е пенсионирал.

— Мунк. Миа — кимна им Вик.

— Здравей, Ернст — поздрави го Мунк. — Чак от Осло ли те извикаха?

— Не — въздъхна криминологът. — Бях се скрил на вилата си, за да ме оставят на спокойствие, но не помогна.

— Какво имаме? — попита Миа.

Вик свали бялата найлонова качулка и ръкавиците. Запали цигара и изстърга с крак малко пръст от ботушите си.

— Не са отдавна тук. Лежали са така, предполагам, не повече от час, преди да ги открият.

— А часът на смъртта?

— Същият — отново въздъхна Вик.

— Тук ли са били убити?

— Така изглежда, но преди да направим аутопсия, нищо не е сигурно. Що за чудо е това, Мунк? Не съм попадал на нещо толкова странно. Честно.

— В смисъл? — поинтересува се Миа.

— Ами. — Вик си дръпна от цигарата. — Как да кажа? Прекалено е чисто за ритуално убийство. Момичетата са нагласени и измити. Наконтени. С ученически чанти. И после тази свинска глава? Един дявол знае защо. Можете да хвърлите едно око. Аз имам нужда да си отдъхна.

Възрастният мъж сложи ръкавиците в джоба си и завлачи крака към паркинга. Мунк и Миа надянаха подадените им бели престилки и влязоха в палатката.

Каролине Микле лежеше на земята с ръце, скръстени върху гърдите. Беше облечена с жълта кукленска рокля. Ученическата раничка бе оставена до краката й. Андреа Линг бе само на няколко метра от нея, и нейните ръце бяха върху гърдите, а ученическата раничка — до белите обувчици. На шията и на двете момичета бе окачена същата табелка като при Паулине и Юхане. Пътувам сама. Почти религиозна сцена с гротескната свинска глава по средата. Миа Крюгер си сложи ръкавиците и се наведе над Андреа. Вдигна малката бяла ръка и разгледа ноктите.

— Три — кимна тя.

Внимателно остави ръката на тревата и се приближи към Каролине.

— Четири.

В същия момент телефонът на Мунк започна да звъни. Той погледна дисплея, но не отговори на повикването. Телефонът иззвъня още веднъж.

— Дявол да те вземе! — изруга Мунк и отново натисна червеното копче.

— Внимавай с езика — посъветва го Миа. Посочи с глава момичетата и се изправи.

При третото позвъняване той се извини учтиво и пак натисна червения бутон. Почти моментално зазвъня телефонът на Миа. На дисплея се изписа името на Габриел.

— Габриел ли е? — попита тихо Мунк.

Миа кимна и отхвърли разговора.

— Той ли звъня и на теб?

Мунк потвърди и в този момент телефонът на Миа иззвъня повторно.

— Дано да е нещо важно — изръмжа тя и излезе от палатката, за да вдигне.

Габриел говореше възбудено, почти се задъхваше.

— Трябва да говоря с Мунк. — Дишаше тежко.

— Зает е. Какво има?

— Разшифровах съобщението — заекна Габриел.

— Какво съобщение?

— Той получил имейл. Задача. Кодирано съобщение. Маргрете нулаосем. Реших я. Шифър на Гронфелд. Декодирах го.

— Не може ли да почака? — въздъхна Миа.

— Не, в никакъв случай.

Младият хакер насмалко щеше да се развика в слушалката.

— Трябва да му кажеш. Веднага.

— Какво да му кажа? Какво е съобщението?

Габриел притихна за миг, сякаш не смееше да издаде какво е открил.

— Габриел? — настоя Миа нетърпеливо.

— Тик-так малката Марион = 5.

— Какво?

— Тик-так малката Марион е номер 5.

— По дяволите — изкрещя Миа и изтича в палатката да повика Мунк.