Самюел Бьорк
Пътувам сама (76)

76

На Анете Голи не й се нравеше обстановката в заседателната зала. Микелсон се появи и пое командването, искаше лично да води разследването, но не бе навлязъл достатъчно навътре в детайлите, за да вдъхнови екипа, да ги накара да свършат нещо. Обхващаше я силно раздразнение. Трябваше да продължават, да бързат, да действат възможно най-експедитивно. Дявол да го вземе, нямаха време да информират Микелсон за всичко, което не е разбрал. А къде се губеше Миа? Нали току-що бе говорила с нея? И защо Мунк си е изключил телефона? Сигурно ще се срещне с извършителя, но какво пречи да си остави телефона включен? Така би им предоставил възможност да го проследят. Не иска да го следят ли? Превърташе аргументите в главата си и не чу какво каза Ким.

— Налага ли се да го правиш сега? — попита Микелсон. — Нямаме ли по-важна работа?

Ким въздъхна.

— Да, но според мен има връзка.

— И каква е връзката? — продължи да разпитва Микелсон.

Анете Голи едва се въздържа да не каже нещо. Както стана ясно, Микелсон не беше в час.

— Тобиас Ивершен е момчето, което намери Юхане — отново въздъхна Ким. — И сега е изчезнал. Току-що говорих с учителката му. Никой не го е виждал от една седмица. И е оставил бележка на брат си, че отива при някаква секта в гората.

— Може и да е случайно — отвърна Микелсон.

Анете не издържа.

— А може и да значи нещо — прокашля се тя. — Ако става въпрос за секта в гората близо до мястото, където са намерили Юхане, определено има смисъл да проверим. Все пак е намесена религиозна общност, как — не знаем точно, но тук има нещо.

Микелсон я погледна и размисли.

— Добре — отсъди той най-накрая. — Но не хабете много време. И дръж телефона си включен, в случай че ни потрябваш.

— Тъй вярно. — Ким козирува и излезе от стаята.

Докато затваряше вратата след себе си, намигна на Анете в знак на благодарност. Тя му отвърна с усмивка. Харесваше Ким Колсьо. Всъщност харесваше целия екип. Мунк несъмнено имаше слаби страни, но умееше да подбира хора. Никога не бе работила в толкова сплотена и мотивирана общност. За съжаление не толкова мотивирана точно в момента — Миелсон ставаше за шеф в „Грьонлан“, но не и за следовател и ръководител на екип. Липсваха му социални умения. Антените му не бяха достатъчно чувствителни. Полицаите от отдела, обикновено отдадени на работата с хъс, сега имаха вид на хора, предпочитащи всичко друго, вместо да седят в заседателната зала. Не беше чудно. Чакаха ги милион задачи, пясъкът в часовника изтичаше. Около жилището, където бяха настанили Марион и Мириам, никой не бе забелязал нищо. Марион беше изчезнала безследно. Анете се замисли за Мунк. Не беше изключено сега да е там. Сам и без прикритие, животът му е в опасност, но при всички положения е там. Щом е отишъл, значи е било наложително. Тя не си представяше друга възможност.

— И така, докъде стигнахме с Марион Мунк? — попита Микелсон.

В този момент иззвъня телефонът на Анете. Микелсон я погледна недоволно.

— Дежурният в „Грьонлан“ — поясни тя. — Трябва да вдигна.

Излезе от стаята.

— Да? Анете е.

— Здравей. Хилде Мир е на телефона. Един човек иска да говори с теб.

— Лично с мен?

— Не, с някой от вас. Опитах да се свържа с Мунк и Миа, но не ми отговарят.

Миа не отговаря? Къде ли е?

— Много съм заета в момента. Дано да е важно.

— О, определено е важно.

— Кой иска да говори с мен?

— Малин Щолц.

Анете едва не си изпусна телефона.

— Моля?

— Малин Щолц е тук.

От смайване Анете забрави да отговори. Затвори телефона и се втурна в заседателната зала.

— Щолц е при нас — извика тя.

— Какво? — изуми се Микелсон. — Ама как така?

— В „Грьонлан“ е. Къри, ти идваш с мен.

— Слушам. — Къри си навлече якето.