Самюел Бьорк
Пътувам сама (4)

4

Миа Крюгер, сгушена под одеялото, бе задрямала на дивана до камината. Сънува Сигри и се събуди с чувството, че сестра й все още е там. При нея. Жива. Отново са заедно както винаги досега. Сигри и Миа. Миа и Сигри.

Неразделните близначки от Осгорщран, родени с две минути разлика, едната — светла, другата — тъмна — бяха толкова различни и въпреки това толкова си приличаха.

Миа искаше единствено да остане в съня си, при Сигри, но се насили да стане и да отиде в кухнята. Лека закуска. За да задържи алкохола. Ако продължава по този начин, ще умре преждевременно, а беше рано.

18 април.

Още десет дни.

Щеше да се справи. Да издържи още десет дни. Миа преглътна насила два сухара и обмисли дали да не изпие чаша мляко, но вместо това пи вода. Две чаши вода и две хапчета. От джоба на панталона й. Днес бяха бяло и светлосиньо.

Сигри Крюгер.

Сестра, приятелка и дъщеря.

Родена на 11 ноември 1979 г. Починала на 18 април 2002 г.

Със силна обич и дълбока скръб.

Миа Крюгер пак седна на дивана и остана там, докато усети как таблетките започват да действат. Да я зашеметяват. Було между нея и света. Имаше нужда от това сега. Почти три седмици не бе виждала отражението си, а сега се налагаше да премине през това изпитание. Душ. Банята на втория етаж. Беше го избягвала възможно най-дълго, не искаше да се вижда в голямото огледало, монтирано от предишния собственик вътре точно срещу вратата. Възнамеряваше да намери отвертка. Да премахне свидетелството за жалкото си състояние. Достатъчно зле й беше и без да се налага да се уверява в това, но нямаше сили. Стигаха само за хапчетата. И за пиенето. В жилите й течеше валиум, усмивчици в кръвта й, сладостна защита срещу иглите, плували в нея толкова дълго. Тя събра смелост и се качи по стълбите. Отвори вратата и едва не изпадна в шок, виждайки отражението си в огледалото. Не беше тя. Беше друг. От край време Миа Крюгер си беше слаба, но сега изглеждаше болна. Винаги е била здрава. Винаги — силна. Свали пуловера и дънките и остана пред огледалото само по бельо. Бикините й висяха на нея. Цялата й плът около корема и ханша беше изчезнала. Прокара предпазливо ръка по изпъкналите си ребра, усети ги отчетливо, не беше трудно да ги преброи. Насили се да пристъпи към огледалото, съвсем близо, да хване погледа си в помътнялата сребърна повърхност. Винаги се бяха прехласвали по сините й очи. Никой няма толкова норвежки очи, Миа, каза й веднъж някой и тя още си спомняше колко горда беше тогава. Норвежки очи прозвуча толкова хубаво. Във времето, когато тя искаше да е като другите, да не бъде различна. Сигри беше по-красива така или иначе, може би затова й бе станало толкова приятно. Живи сини очи. Сега не беше останало много от тях. Вече изглеждаха мъртви. Без блясък и живот, обрамчени с червено, там, където трябваше да е бяло. Наведе се да си вземе панталоните, намери две таблетки в джоба, отвори уста под струята и ги преглътна. Пак застана пред огледалото и се опита да изправи гръб.

Малката ми индианка я наричаше баба й. С изключение на сините очи можеше да мине за такава. Индианка. Дали кайови или сиукси, или апачи, индианците винаги я бяха очаровали като дете, никога не бе имало съмнение на чия страна е. Каубоите бяха лошите. Индианците бяха добрите. Как си днес, Миа Лунен лъч? Миа положи ръка върху лика си в огледалото и се замисли с нежност за баба си. Остана загледана в дългата си коса. Мека, гарвановочерна коса се спускаше по крехките й рамена. Отдавна не бе пускала толкова дълга косата си. В полицейската школа започна да я подстригва късо. Не ходеше на фризьор, вкъщи, сама, просто вземаше ножицата и режеше. За да покаже, че не я интересува дали е красива. Че не се перчи. Не се и гримираше. Ти си естествено красива, мое индианче, бе казала баба й една вечер, сплитайки косата на Миа пред камината вкъщи, в Осгорщран. Виждаш ли какви разкошни клепки имаш, колко прекрасни дълги ресници? Виждаш ли, природата вече те е гримирала? Не бива да се тревожиш за това. Не се гласим заради момчетата. Когато дойдат — тогава. Миа беше индианка край баба си и норвежка — в училище. Всъщност чудесна комбинация. Изведнъж леко й прилоша от хапчетата — и това ставаше понякога, малките таблетки не даряваха само покой и добруване — тя никога не си правеше труда да провери какви хапчета комбинира. Подпря се за малко на стената с една ръка, докато най-лошото отмине, отново вдигна поглед, насили се да остане пред огледалото още малко. Да се види. За последен път.

Още десет дни.

18 април.

Не бе размишлявала много какво ще бъде. Последният миг. Дали ще я боли. Дали ще е трудно да се остави. Не вярваше на всички онези истории, как животът минавал пред очите на умиращия. Ами ако е вярно? Не беше от особено значение. Житейската история на Миа Крюгер бе изписана по тялото й. Виждаше живота си в огледалото. Индианка с норвежки очи. Дълга черна коса, до неотдавна постоянно подстригвана, но сега падаща на вълни по слабите й, бели рамене. Затъкна косата си зад ухото и се зае да изучава белега до лявото си око. Разрез, дълъг три сантиметра, следа, която не искаше да изчезне.

Разпит на заподозрян в убийство. Младо момиче от Латвия, намерено да се носи по река Акершелва през града. Миа, изгубила сили и разконцентрирана, не видя ножа, но за щастие, успя да се отдръпне достатъчно, за да не я ослепи. Носи превръзка на окото няколко месеца; беше благодарна на лекарите в болница „Юлевол“, че бе запазила зрението и на двете си очи. Вдигна пред огледалото лявата си ръка и се вгледа в пръста си, чийто връх липсваше. Още един заподозрян. Малко стопанство в покрайнините на Мос. Пази се от кучето! Ротвайлерът се бе устремил към шията й, но тя успя да вдигне ръка. Още усещаше зъбите му около пръстите си; за няколкото секунди я обзе паника, ала извади пистолета си от кобура и застреля в муцуната ръфащото я псе. Сведе очи към малката пеперудка, която си бе татуирала точно над ръба на бикините, до хълбока. Беше на деветнайсет и свободна в Прага. Срещна един испанец. Летен флирт. Пиха прекалено много бехеровка и се събудиха всеки с по една татуировка. Нейната беше малка — пеперудка в жълто и зелено на хълбока. Миа почти се усмихна. По някое време си мислеше да я махне, засрамена от младежката си глупост, но не го бе направила, а сега вече нямаше никакво значение. Докосна малката сребърна гривна на дясната си китка. Двете със Сигри бяха получили по една като подарък по случай конфирмацията си. Детска гривничка, сърчице, котвичка и буква. „М“ на нейната. „С“ на гривничката на Сигри. Вечерта, когато празненството приключи и гостите се разотидоха, двете седнаха горе, в детската стая в Осгорщран, и неочаквано Сигри предложи да си ги разменят.

— Искаш ли да вземеш моята, а аз — твоята?

Оттогава Миа никога не свали блестящата гривна.

Сега, под въздействието на хапчетата, се отнесе още повече, едва се виждаше в огледалото. Тялото й представляваше далечен призрак. Белег до лявото око. Кутре без две фаланги. Чешка пеперудка досами ръба на бикините й. Тънки ръце и крака. Индианка с тъжни, сини, почти мъртви очи. Не издържа повече — отвърна поглед от огледалото, пристъпи, залитайки, към душ-кабината и остана под топлата вода толкова дълго, че накрая тя стана леденостудена.

На излизане избегна огледалото. Слезе гола в салона и се подсуши пред незапалената камина. Влезе в кухнята и си наля поредното питие. Намери няколко хапчета в едно чекмедже. Докато се обличаше, ги сдъвка. Още по-вяло. Беше чиста отвън, а скоро щеше да стане чиста и отвътре.

Миа си сложи шапка и яке и излезе от къщата. Пак слезе към морето. Седна на скалата и остави очите си да почиват със зареян към хоризонта поглед. Чувства на прибоя^[1]. Откъде беше това? О, да, фестивалът, така беше — фестивалът, насочен срещу норвежкото кино, създаден от знаменитости, които бяха на мнение, че норвежкото кино трябва да е различно. Миа Крюгер много обичаше киното, но не бе видяла промяна към по-добро в резултат на избегнатите чувства на прибоя. Огорчаваше се от всеки опит на някой нещастен режисьор да пресъздаде образа на полицай или полицайка в киното. Обикновено си тръгваше от прожекцията, изпълнена със съчувствие към горкия актьор, натоварен да произнесе съответните реплики и да направи това и това. Беше чисто и просто безвкусно. Не, нека има повече чувства на прибоя. Миа Крюгер се поусмихна на себе си и отпи глътка от шишето, което си носеше. Ако не се бе оттеглила тук, за да умре, би се замислила над идеята да остане да живее на острова.

18 април.

Един ден й хрумна ненадейно, под формата на откровение, и оттогава всичко се нареди. На 18 април 2002 г. намериха Сигри мъртва. В едно мазе в квартал „Тьойен“ в Осло, на прогнил дюшек; иглата още бе забита в ръката й. Дори не беше отпуснала ремъка. Свръхдозата бе влязла направо в нея. След десет дни щяха да се навършат точно десет години оттогава. Малката, сладката, чудесната, красивата Сигри умря от свръхдоза хероин в някакво гадно мазе и то едва седмица след като Миа сама я беше взела от рехабилитационната клиника във Валдрес.

О, тя изглеждаше толкова добре тогава, след четири седмици в стопанството. Страните й бяха румени, беше си възвърнала смеха. По пътя към Осло се държеше почти като преди — двете се смееха и се закачаха както в градината вкъщи в Осгорщран.

— Ти си Снежанка, а аз съм Спящата красавица.

— Ама аз искам да съм Спящата красавица. Защо все аз съм Снежанка?

— Защото имаш тъмна коса, Миа.

— О, затова ли било?

— Да, затова. Не си ли го разбрала досега?

— Не.

— Глупачка.

— А не съм ли?

— Не, не си.

— Защо всъщност трябва да играем на Снежанка и Спящата красавица? Нали трябва и двете да спим сто години и да чакаме някой принц да дойде и да ни събуди? Не е особено приятно, а и ще сме сами.

— О, един ден той ще дойде, ще видиш Миа, ще дойде.

В случая на Сигри принцът бе един идиот от Хортен. Беше се представил за музикант, даже имаше някаква група, която никога не свиреше, а само седяха заедно в парка и пушеха хашиш или вземаха амфетамини, или се боцкаха. Този проклет, мършав, надут неудачник. Миа Крюгер дори не успя да произнесе името му — само при мисълта за него така й се догади, че се наложи да стане, да си поеме дъх. Тръгна по пътеката покрай скалите, покрай навеса за лодки и седна на пристана. Далече, там, на сушата, се виждаше движение. Хора се занимаваха с хорските си работи. Колко беше часът? Засенчи очи и погледна към небето. Заложи на дванайсет или един, така изглеждаше по слънцето. Отпи още една глътка от шишето и усети как таблетките започват да действат, да й отнемат възприятията, да я правят равнодушна. Остави краката си да се клатушкат, провесени от ръба на пристана, и вдигна лице към слънцето.

Маркус Скуг.

Сигри беше на осемнайсет, идиотът — на двайсет и две. Идиотът се бе преместил в Осло и непрекъснато висеше на „Плата“^[2]. След няколко месеца Сигри го последва.

Възстановяването бе продължило четири седмици. Не за първи път Миа прибираше сестра си от клиника, но сега всичко изглеждаше толкова различно. Съвсем нова мотивация. Нямаше я наркоманската усмивка след такива престои — лъжи, лъжи, лъжи: само чакаше да излезе и да се надруса. Не, вече имаше нещо ново в очите й. Изглеждаше по-уверена, почти беше на себе си.

Миа толкова много бе размишлявала за сестра си през тези години, че в главата й сякаш се беше отворила дупка. Защо точно Сигри? Дали защото се отегчаваше? Дали заради мама и татко? Дали само заради някакъв проклет мършав идиот? От любов ли наистина?

Мама навярно бе строга, но не чак толкова. Татко изглежда беше прекалено добродушен, но какво значение имаше това? Ева и Шире Крюгер бяха осиновили близначките веднага след раждането им. Беше предварително уговорено с биологичната им майка. Тя бе млада, сама, не можеше, не искаше, а и не й беше позволено да задържи децата. За бездетните съпрузи това бе като дар от небето — момичетата бяха точно това, което желаеха; щастието им беше пълно.

Тя, мама Ева, учителка в прогимназията „Осгорен“. Той, татко Шире, продавач на бои, собственик на магазина „Уле Крюгер и синове“ в центъра на Хортен. Миа бе търсила и търсила причини в семейството — опитваше се да проумее защо Сигри трябваше да свърши като наркоманка — но така и не ги намери.

Маркус Скуг.

Негова бе вината.

Случи се само седмица, след като си дойде вкъщи от Валдрес. Толкова им беше хубаво заедно в апартамента на улица „Вогт“. Сигри и Миа. Миа и Сигри. Снежанка и Спящата красавица. Отново неразделни. Миа даже си взе няколко почивни дни — за пръв път от Бог знае колко време насам. После една вечер намери бележка на масата в кухнята:

Трябва само да говоря с М.

Веднага се връщам. С.

Миа стана от ръба на кея и запристъпва към къщата. Вече леко се олюляваше. Беше време за още няколко таблетки. И питие към тях.