Самюел Бьорк
Пътувам сама (69)

69

Емилие Исаксен влезе в малката къща и не повярва на очите си. Коридорът бе мрачен и така задръстен с вехтории, че беше трудно човек да се промъкне. Останалата част от жилището не се намираше в по-добро състояние. Дюшеци, пепелници, торби с неизхвърлен боклук. Емилие едва се сдържаше да не си запуши носа. Опитваше да си придаде доволно изражение, не искаше да разстройва допълнително малкото момченце, преживяло и без това твърде много. Бяха го оставили само цяла седмица в тази къща, претъпкана с боклуци, без храна и без да има кой да се погрижи за него. Емилие Исаксен беснееше вътрешно, но въпреки това успяваше да запази усмивката си.

— Искаш ли да видиш тайното ни място? — попита малкият Трубен.

Беше изключително щастлив, че някой е дошъл на гости. Когато отвори вратата, на Емилие й се стори почти изпаднал в шок, уплашен, с големи, насълзени очи, но сега се бе поотпуснал.

— С удоволствие — усмихна се тя и го последва нагоре по стълбите до втория етаж.

Вторият етаж бе в същото лошо състояние като първия. Емилие не можеше да го проумее. Дойде й твърде много. Едно е да си беден, но това? Едва стаята, която очевидно бе на момчетата, напомняше за дом. Миришеше на чисто, беше светло и подредено.

— Крием разни неща в дюшека, в случай че дойдат злодеи — усмихна се Торбен и коленичи до леглото. Отвори страничния цип на тънкия дюшек и го повдигна, за да го види Емилие.

— Това ли е бележката от Тобиас? — посочи я тя.

— Да — кимна ентусиазирано Торбен.

Отивам да шпионирам християнките, ще се върна скоро. Тобиас.

— Знаеш ли кога я е написал?

Малкото момченце се замисли.

— Ммм не. Но е било, преди да се прибера, защото беше тук, когато дойдох.

Емилие не успя да сдържи смеха си.

— Навярно си прав. А кога се прибра?

— След мача.

— Кой мач? Помниш ли?

— Ливърпул срещу Норич. Гледах го у Клас. Те имат футбол по телевизора, не само финала на купата на Норвегия, всякакъв футбол. Ние с Клас сме фенове на Ливърпул. Те спечелиха.

— Да не е било в събота?

— Ами, може да е било в събота, да. — Торбен се почеса по главата.

Момченцето, цялото мръсно, не миришеше особено добре. Трябваше да се изкъпе, да се преоблече, имаше нужда от храна и чисти чаршафи. Днес беше петък. Бе стояло вкъщи само от събота. Емилие седеше объркана на пода в стаята на момчетата. Какво да прави? Как да го остави само. Не можеше обаче да го вземе със себе си вкъщи. Или пък можеше?

— Искаш ли да видиш какво друго крием тук? — усмихна се Торбен.

Сякаш се страхуваше тя да не си тръгне, след като получи това, за което бе дошла.

— Да, искам. Но, Торбен?

— Да?

— Значи, Тобиас го няма, откакто си намерил бележката?

— Да. Никой не е идвал вкъщи.

— И никой не се е обаждал?

Момченцето поклати глава.

— Телефонът не работи. Не се чува никакъв звук, когато вдигна слушалката, а знаеш ли, мобилните телефони са много скъпи.

Емилие кимна и го погали по косата.

— Да, доста са скъпи, а и не е задължително човек да има мобилен телефон.

— И Тобиас казва така.

— Какви са тези християнки?

— Не е ясно, само гадаем — отговори момченцето разсъдително. — Някои разправят, че ядели хора, ама не е вярно. Не идват обаче в нашето училище — имат си свое.

За новите обитатели на гората Емилие Исаксен знаеше колкото и всички останали. Почти нищо. Бяха ги обсъждали, разбира се, в учителската стая, бяха споделяли предимно клюки. Нито едно от децата не бе регистрирано в училището, така че отговорността не беше тяхна.

— Значи е тръгнал в събота и оттогава никой не го е виждал?

— Не знам дали е тръгнал в събота. Ливърпул спечели с три на нула. Лиус Суарес отбеляза хеттрик. Знаеш ли какво е това? Защо нямат всички футбол на телевизора? Носиш ли ми нещо за ядене? Много обичам пица.

— Искаш ли пица?

— Да, много — кимна Торбен. — Но първо погледни тук.

— Добре — усмихна се Емилие.

— Това камъче е паднало от луната — каза Торбен и й показа черно камъче с дупка. — Пазим го, защото, ако си го поискат обратно, ще ударим с един куршум два заека — хем ще запълним дупката в луната, хем ще видим какви хора живеят там. Не е ли яко?

— Да, много е яко — съгласи се Емилие леко припряно.

Тобиас Ивершен бе изчезнал преди седем дни и никой не беше съобщил.

Тя дори не смееше да си помисли какво може да се е случило с чудесното момченце, което толкова силно бе обикнала през последната година.

— А това е тайна информация за един наш познат полицай. Можем да му се обаждаме по всяко време, ако ни трябва нещо и ако сме в Осло. Защото сме герои, нали знаеш?

— Да, чух. — Емилие пак помилва косата на Торбен.

Едва успя да прокара пръсти през нея. Наистина трябваше да се изкъпе. И да яде. И не на последно място — да има с кого да говори. Двамата братя бяха открили жертва номер две от гротескните убийства, за които всички медии тръбяха. На следващия ден организираха общо събрание във физкултурния салон, присъстваха и психолози, така че децата да имат с кого да поговорят за случилото се, ако поискат.

— Казва се Ким, тук го пише — посочи гордо Торбен.

Той й подаде визитната картичка и пак посочи.

— К-и-м, Ким, нали?

— Отлично, Торбен. Нима можеш да четеш?

— Мога — подсмихна се момченцето.

Емилие разгледа визитната картичка.

Ким Колсьо. Отдел убийства. Специални части.

— Знаеш ли какво, Торбен? — Емилие се надигна.

— Не.

— Мисля да купим пица.

— Наистина!

Хлапето не спираше да се усмихва.

— Но най-добре първо да си вземеш душ и да си облечеш чисти дрехи. Ще се справиш ли сам, или да ти помогна?

— Пфу, ще се справя, разбира се. — Малкият се приближи до един шкаф. — Това са моите дрехи. — Той посочи трите рафта най-отдолу.

— Чудесно — одобри Емилие. — Ще успееш ли да намериш каквото ти трябва и да се изкъпеш? После ще отидем с колата да купим пица.

— Много ясно — засмя се Торбен, коленичи пред шкафа и започна да вади каквото смяташе, че му трябва.

— Аз излизам само да се обадя по телефона. Става ли?

— Нали няма да си тръгнеш? — той погледна разтревожено.

— Не — отвърна Емилие.

— Сигурна ли си?

— Напълно, Торбен.

Тя пак го помилва по косата.

— Нали ще се справиш с душа сам?

— Да. — Торбен заподскача към банята.

Емилие не си и помисли да проверява в какво състояние е тя. Вече не можеше да крие какво изпитва. Отчаяние. Двете братчета живееха при тези условия, без да има кой да се грижи за тях.

Изчака да чуе водата в банята, спусна се надолу по стълбите и излезе на двора, за да се обади по телефона.

— Полицейско управление Рингерике.

— Здравейте. Аз съм Емилие Исаксен. Учителка съм в училището в Хьонефос и искам да съобщя за изчезване.

— Почакайте — спря я гласът. — Ще прехвърля обаждането ви.

Емилие губеше търпение, но я прехвърлиха в системата.

— Холм.

Емилие се представи и разясни за какво става въпрос.

— А къде са родителите? — попита мъжът по телефона.

— Това не знам. Намерих малкото братче само в къщата. Стоял е самичък там цяла седмица.

— А момчето, за което говорим — Тобиас, нали?

— Ивершен. Тобиас Ивершен.

— Кога е видян за последно?

— Не е съвсем сигурно, но е оставил бележка, която е намерена в събота. Написал е, че отива в гората да шпионира… да, някаква религиозна група, която е купила стария рехабилитационен център там — вероятно сте чували за тях?

— О, да — потвърди полицаят. — Значи имаме момче, което според вас е изчезнало, а родителите ги няма, това ли казвате?

— Да, точно това казвам — отвърна лаконично тя.

— А откъде знаете, че не е с родителите си?

— Не знам.

— Значи би могъл да е с тях?

— Не, той е в гората!

— Кой го казва? — попита гласът.

— Оставил е бележка на брат си.

Мъжът на телефона въздъхна.

— Не мога да съобщя за изчезване, без да…

— Слушайте — прекъсна го Емилие, изгубила вече търпение. — Тук съм с момче на седем години, стояло е само вкъщи една седмица, брат му го няма, родителите ги няма. А вие казвате, че не можете…

Яростта я задави, наложи се да вдиша дълбоко, преди да продължи да говори.

— Не, разбира се, че ще проверим. Ще си запиша тук и утре ще видим какво можем да направим. Бихте ли дошли в участъка днес? Възможно ли е?

— Утре? — извика Емилие. — Ще оставите момче, изгубено в гората от цяла седмица, да прекара още една нощ там? Ами ако му се е случило нещо?

— Не, разбира се, но не мога просто… Искам да кажа, ами ако родителите са заминали на почивка и са го взели със себе си?

— И са оставили седемгодишното момче само?

— И по-лоши неща са ставали — увери я полицаят. — Ще взема номера ви, ще помисля и после ще ви се обадим. Ставали?

— Добре — изръмжа Емилие.

Тя му продиктува номера си и затвори.