Самюел Бьорк
Пътувам сама (52)

52

Миа стоеше на тротоара пред сив блок в западната част на Осло с усещането, че някой я наблюдава. Откакто дойде в града, това се случваше не за първи път — да изпитва отвратителното чувство, че я следят. Приписваше го на параноя. Напълно нормално за човек в нейното положение. Само не биваше да му позволява да се загнездва в нея. Не се тревожеше особено, не това бе причината, но, дявол да го вземе, все едно. Огледа се, ала не видя никого. Наоколо улиците бяха съвсем пусти.

Преместиха момичетата в несъществуващо жилище във „Фрогнер“. Несъществуващо — в смисъл че не беше регистрирано. Не и в официалните архиви. Предишната вечер ги бяха скрили в апартамент в източните покрайнини на града, но Мунк не се чувстваше сигурен и искаше да ги премести. Сега използваха жилище, запазено за политици и други високопоставени гости, нуждаещи се от защита, Мунк обаче дръпна няколко конеца, без да вдига много шум. Държеше възможно най-малко хора да са замесени. Наистина започваше да развива параноя, но Миа го разбираше.

Тя извади таблетка за смучене от джоба си и се огледа в двете посоки на улицата. Нямаше никого. Нито една кола. Нито един разносвач на вестници. Беше съвсем сама и абсолютно сигурна, че никой не е видял момичетата да влизат в жилището.

След няколко минути дойде Мунк. Запали цигара и прокара ръка през косите си.

— Съжалявам — каза Миа.

— Не, вината е моя — възрази той. — Аз просто… знаеш.

— Спокойно — кимна тя.

— Сами ли сме?

— Така мисля. Не видях никого. Горе всичко ли е наред?

Мунк вдиша дълбоко дима от цигарата и погледна към четвъртия етаж.

— Отлично. Мириам ми е сърдита, но й влизам в положението. Надявам се да разбира, че само искам да й помогна.

— Разбира, естествено — увери го Миа. — Просто точно сега й идва малко в повече. Когато всичко свърши, ще ти благодари.

— Не знам. Трябва да й кажем, че няма да може да се омъжи.

— Да отмени сватбата?

— Разбира се.

— Трудно ще я убедим — поколеба се Миа.

— Сто човека в една църква? И всички, свързани с мен. Изключено е да го допуснем — отсече Мунк.

Нима това не е игра? Той си играе с нас. Тя си играе с нас. Как се обира банка? Като взривиш сграда на същата улица. Извършителят е наясно точно какво прави. Тя е наясно. Нещата са по-дълбоки от убийството на четири момичета. От убийството на десет момичета. Някой го бе следил в продължение на много години. И знаеше кое е най-болезненото му място. Как да предизвика най-голямо объркване. Хаос. Страх. Миа не беше спала повече от четири часа за последните три денонощия и това започваше да й се отразява, усещаше го. Трудно й бе да мисли логично.

— Кой е в офиса? — попита Мунк, след като се настаниха в колата.

— Лудвиг, Габриел, Къри, мисля — отвърна Миа.

— Микелсон иска да ме отстрани. — Мунк запали цигара, без да отвори прозореца.

— Откъде знаеш?

— Ти какво би направила?

Той я погледна с почти мъртви очи.

— Щях да те отстраня — отговори Миа.

— Разбира се. — Мунк продължи към „Марибуесгата“.

— А ти какво мислиш?

— Как така какво мисля?

— Ами въпросът е оправдан. Работим по изключително тежък случай. Убиецът заплашва лично теб. Ще съумееш ли да останеш обективен? Да се абстрахираш от чувствата си? Не ми се вярва.

— Ти на чия страна си? — изсумтя Мунк.

— На твоя, естествено — отвърна Миа, — но въпросът е основателен.

— Вече е лично. — Той присви очи. — Никой няма да тормози семейството ми, без да си плати.

— Виждаш ли?

— Какво?

— Едно такова изказване пред Микелсон и готово!

Миа прекара пръст през шията си, за да онагледи какво има предвид.

— Ха! — изсмя се Мунк. — И на кого ще възложат случая?

— На Венгор.

— Да, сигурно.

— На Клокервол тогава.

— По дяволите, Миа! От кой отбор си?

— Само казвам, Холгер. Има и други. Разумно е да се оттеглиш.

Мунк помисли малко, преди да отговори.

— Ти какво би направила? Ако заплашваха някого от твоите близки?

— Знаеш отлично.

— Ето… Да не говорим повече за това.

— Не трябва ли да поспиш малко?

— Трябва, но не е възможно — въздъхна Мунк и най-после отвори прозореца.

— Уведоми всички да дойдат в офиса след час. Ако някой отсъства, да си търси нова работа. Започваме всичко наново. Ще търсим под дърво и камък, докато не намерим проклетата хлебарка, ако ще това да е последното нещо, което правя през живота си.

Миа кимна и си извади телефона.