Самюел Бьорк
Пътувам сама (20)

20

Лукас седеше на обичайното си място в църквата, на леко издигнат стол близо до стената с добър изглед към амвона и към паството. Пастор Симон, заел позиция пред олтара, още не бе започнал проповедта. Изглежда, мислеше за нещо важно. Лукас и другите богомолци седяха съвсем тихо, в голямата бяла зала не се чуваше и звук. Всички напрегнато чакаха да разберат какво му е на сърцето на пастор Симон. Беше известно колко дълго се бави белокосият пастор, преди да започне. Използваше това време, за да установи контакт с Господа, да отвори линиите, свързващи Бог, него и паството му, да освободи пространството от всяка евентуална пречка за диалог с небето. Целият сеанс беше красив, ангелически, почти медитативен, мислеше си Лукас, седейки съвсем спокойно с ръце, отпуснати в скута.

Лукас обичаше де слуша проповедта на пастор Симон. За първи път го бе чул случайно, преди повече от дванайсет години, по време на лагер в Сьорлан. Приемните му родители го бяха пратили със съседите, нямаха нито възможност, нито желание да го вземат на почивка със себе си. Лукас не помнеше къде точно щяха да отидат, на юг или някъде другаде, все едно. Петнайсетгодишното тогава момче се чувстваше изключително не на място на този лагер, всички му се струваха безкрайно странни. Не че му се случваше за пръв път — през целия си живот се чувстваше не на място. Откакто от Службата за закрила на детето го взеха от родния му дом, смени много приемни семейства и всъщност никъде не се почувства на място. На училище — също. Нямаше проблеми с предметите, проблемът бяха другите ученици. И учителите. Или по-точно хората като цяло. Лукас се вгледа с възхита в пастор Симон, който все още стоеше със затворени очи и длани, обърнати към небето. Лукас усети топлината. Жаркият зной и меката ясна светлина изпълваха тялото му и го пазеха. Припомни си първия път, когато се почувства по този начин, на онзи лагер в Сьорлан преди дванайсет години. Отначало не беше така. По-скоро приличаше на риба на сухо, сякаш всички около него имаха тайна и не го допускаха до нея. Неувереността и безпокойството нахлуха у него, а както винаги, с тях и всички гласове в главата му, подканващи го да прави разни неща, неща, които не биваше да се изричат високо. Но после сякаш сам Бог освети пътеката пред него, ненадейно намери пътя към малка палатка леко встрани от лагера. Видя ивица светлина, водеща към бялата палатка, и чу шепот, един от тихите гласове, не от омразните викове, не беше никой от тях, а ласкав шепот, мълвящ тихо на онзи чужд език. Sequere via ad caelum. Мекият ласкав глас, шепнещ в ухото му, и притегателната сила на светлината го умоляваха да се приближи. Sequere via ad caelum, последвай пътя към небето. Не след дълго стоеше в палатката, погълнат от гласовете, от топлината и светлината. И там, на подиума, в центъра на всичко — святкащите очи и мощният глас на пастор Симон. И тогава Лукас стана верен Богу.

Лукас погледна събралите се — все още седяха мълчаливо и чакаха проповедта на пастора да започне. Познаваше всички лица. Повечето бяха част от паството от много години, но никой толкова отдавна, колкото Лукас. Онова лято той не се прибра вкъщи, но и никой не се притесни за него. Сега, дванайсет години по-късно, се бе издигнал в йерархията, едва на двайсет и седем години и вече беше дясната ръка на пастор Симон. Един вид втори главнокомандващ, помагаше на пастора във всичките му дела, било лични или във връзка с паството. За Лукас работата за пастор Симон представляваше смисълът на живота. Нямаше нищо, което не би направил за него, ако той го поиска. Животът му не беше нищо в сравнение с пастор Симон, ако някога се стигнеше дотам, че да трябва да умре за пастора, щеше да го направи с радост. А и смъртта не беше смърт, не и за последователите на пастор Симон; смъртта беше само крачка към небето. Лукас потисна плахата си усмивка, когато топлината и великолепната светлина отново изпълниха тялото му.

От доста време не бе чувал гласовете в главата си. Не, чуваше ги понякога, спорадично, но не толкова силно и не така често, както когато беше по-млад. Тогава гласовете, особено виковете, го подтикваха да прави разни неща, които човек не бива да върши. Нямаше смисъл дори да се опитва да се възпротиви, беше му ясно — виковете така или иначе нямаше да се предадат. Оставаше му единствено да действа. Да изпълни желанията им. И да се надява на най-добрия изход. Лукас възприемаше виковете и шепота както Бог и Дявола. Веднъж пастор Симон му обясни, че едното не може да съществува без другото. Двата полюса на Всемира и на вечността са неразграничими. Не бива да се страхува толкова, защото пътят на светлината неизменно ще го води. Ако от време на време човек следва повелите на Дявола, това не означава вечно грехопадение, а само доказва съществуването на Бог и понякога дяволският глас всъщност е творение на Бога, един вид проверка, изпитание. Въпреки това Лукас смяташе за хубаво, че гласовете, особено виковете, вече не му говореха толкова често.

Deo sic per diabolum.

Пътят към Бог минава през Дявола.

Лукас знаеше, че това не е официалната позиция на Църквата. При невежите този постулат няма да попадне на благодатна почва. Трябва да си един от посветените, за да го проумееш. Но така или иначе невежите бяха тук само за да ги използват, както събралите се, насядали пред него в почтителна тишина. Важни бяха посветените, разбралите какво наистина иска да каже пастор Симон за пътя към светлината. И Лукас бе един от тях.

Вечер на профаните. Лукас чакаше уикенда с нетърпение. Пак щяха да отидат в гората. Заедно с други посветени. Лукас наистина не разбираше добре защо пастор Симон настоява да продължават да организират тези срещи с профаните, все пак имаха по-важни задачи, но, разбира се, никога нямаше да му хрумне да противоречи на пастора. Пасторът имаше връзка с Бог и знаеше какво прави и защо. Lux domus. Уикендът. Лукас стисна устни, за да не изпусне една лека въздишка, когато топлината и светлината отново се вляха в тялото му. Най-сетне пастор Симон отвори уста и тогава Бог влезе в помещението. Присъстващите седяха като заковани за столовете и се оставяха на блаженството. Лукас вече бе слушал тази проповед, беше писана за непосветени, хубава, но проста. А той чакаше с огромно нетърпение настъпващия уикенд. Lux domus. Още една стъпка по-близо до небето. Затвори очи, оставяйки словото на пастора да го изпълни, а после, не след дълго, разбра, че днешната среща е приключила. Сега пасторът стоеше на изхода. Покрай него се виждаха благодарните ръце и сведените глави на разотиващите се богомолци, а после останаха пак сами, само те двамата в голямото бяло помещение.

Лукас последва пастора в кабинета му и му помогна да си свали туниката. Обърна се, за да не го гледа по бельо, помогна му пак да облече обичайния костюм. Подаде му чаша горещо кафе. Изчака мълчаливо пасторът да седне на стола си зад голямото писалище и да даде знак, че Бог е напуснал стаята и вече е позволено да се говори.

— Пристигна ново име — прокашля се Лукас тихо и извади плика, който носеше във вътрешния джоб на якето си по време на цялата церемония.

— Така ли?

Пасторът вдигна поглед към него и взе плика. В него имаше единичен бял лист. Лукас не знаеше какво пише на него, само, че е име. Кое беше името нямаше представа, то бе предназначено единствено за очите на пастора. Неговата задача бе само да вземе плика и да му го даде. Не да го отваря, а само да бъде вестоносец, нещо като ангел.

Пасторът не каза нищо, както обикновено. Прочете името, сгъна листа и заключи плика в сейфа под малката масичка до прозореца.

— Благодаря ти, Лукас. Имаше ли още нещо?

Пасторът го погледна. Лукас се усмихна в отговор на дружелюбния, блестящ поглед.

— Не, нищо. А, между другото, брат ти е тук.

— Нилс? Тук? Сега?

Лукас кимна.

— Дойде тъкмо преди срещата. Помолих го да почака в задния двор.

— Чудесно, Лукас, чудесно. Вече може да го поканиш да влезе.

Лукас се поклони и излезе да посрещне госта.

— Защо се забави толкова? Важно е, казах ти.

Братът на Симон, Нилс, също беше високопоставен член на Църквата. Лукас го срещна за първи път онази вечер в палатката в Сьорлан, но макар да беше член на Църквата също толкова отдавна, Нилс не стоеше съвсем на върха, редом с пастора. Лукас знаеше за надигналите се гласове, мърморещи по ъглите, когато получи мястото на заместник. Мнозина смятаха, че то принадлежи на Нилс, но както винаги, никой не ходатайства в негова полза пред пастора. Въпреки всичко Лукас получи ключа за небесните двери.

— А ти знаеш колко е важно за пастора да помага на непосветените. Сега е готов за теб.

— Lux domus — промърмори късо подстриганият брат.

— Lux domus — усмихна се Лукас и го поведе.

При влизането на двамата пасторът се надигна. Гостът се поклони и се приближи към по-големия си брат. Целуна му ръката и двете бузи.

— Седни, седни, братко. — Самият пастор се настани отново на стола зад писалището.

Нилс хвърли бегъл поглед към Лукас.

— Да изляза ли? — попита веднага той.

— Не, не, остани.

Пасторът махна небрежно с ръка, давайки му знак да седне. Той бе един от посветените, нямаше причина да напуска стаята.

На Лукас му се стори, че решението на пастора предизвика известно раздразнение у брат му, ала новодошлият не каза нищо.

— Как сте там, горе? — попита пасторът.

— Всичко е, както трябва — кимна братът.

— А оградата?

— Повече от половината е готова.

— Колкото говорехме ли е висока?

— Да — кимна брат му.

— А защо не си там?

— Какво искаш да кажеш?

— Защо си тук, когато там имаш работа?

Нилс пак погледна към Лукас. Сякаш нещо го тревожеше, но в негово присъствие не се осмеляваше да каже какво.

— Овцете намаляха с една — промърмори той най-накрая с наведена глава, все едно го беше срам.

— Как така намаляха с една?

— Имахме произшествие с една от малките.

— Как така произшествие?

— Само произшествие. Пропуск. Сега всичко е овладяно.

— С коя?

— С Ракел.

— Добрата Ракел? Моята Ракел?

Братът на пастора кимна и приведе още по-ниско глава.

— Нямаше я една нощ. Но сега е при нас.

— Значи, всичко е наред?

— Да, всичко е наред.

— Тогава ще те попитам още веднъж, братко: защо си тук, при положение че горе имаш работа?

Нилс погледна пастора, големия си брат. Макар да беше петдесетгодишен мъж, изглеждаше като момченце, нахокано от баща си.

— Помоли да те държа в течение.

— Щом като всичко е наред, всичко е наред, нали?

Нилс кимна послушно.

— Сигурно щеше да е по-лесно, ако имахме телефон — отбеляза той колебливо след кратка пауза.

Пасторът се облегна назад на стола и долепи връхчетата на пръстите си.

— Искаш ли да кажеш още нещо? Имаш ли други възражения? Недоволен ли си от това, което Бог ти е дал?

— Не, не… не съм, аз само… — Нилс се запъваше, а лицето му поруменя.

Пасторът леко поклати глава и в стаята настана странна тишина. Странна не за Лукас — той винаги бе до пастора — а за пасторовия брат. И заслужено — как дръзваше той да критикува разпоредбите на пастора? Братът стана, погледът му все още бе впит в пода.

— Ще дойдете ли в събота?

— Ще дойдем в събота.

— Добре, ще се видим тогава, значи — кимна братът на пастора и излезе от стаята.

— Lux domus — изрече Лукас, когато пак останаха сами с пастора. Така най-много му харесваше — да бъдат само двамата.

Пасторът се усмихна и го погледна.

— Правилно ли постъпихме според теб?

— Абсолютно — кимна Лукас.

— Понякога не съм съвсем сигурен. — Пасторът пак долепи връхчетата на пръстите си.

— Трябва да ти кажа нещо — подхвана Лукас.

— Да?

— Знаеш, че моята работа е да те пазя.

— Така ли, Лукас? Наистина ли? — усмихна се пасторът.

Лукас леко се изчерви. Познаваше пастора толкова добре. Познаваше гласа му. Усещаше кога го хвали.

— Не знам дали си наясно, но не е изключено да има проблем в паството.

— А, така ли, сред тези тук?

— Да, сред непосветените.

— Не точно проблем, ти ще го определиш. Аз съм тук само за да казвам какво виждам и да те предпазвам.

— Да, това вече го каза, Лукас, оценявам го. Какво има?

Лукас леко се прокашля, преди да продължи.

— Наша постоянна последователка е близка на неподходящ човек.

Пасторът поклати глава.

— Сега говориш несвързано, Лукас. Изплюй камъчето. Казвай.

— Възрастна дама в инвалидна количка, с очила, седи най-отзад.

— Хилдюр?

Лукас кимна.

— Какъв е проблемът с нея?

— Майка е на Холгер Мунк.

— На кого?

— Холгер Мунк. Полицая.

— О, така значи. Той е полицай, нямах представа.

Лукас се сепна, но замълча. Отлично знаеше, че пасторът е наясно кой е Холгер Мунк.

— Хилдюр е негова майка — повтори той.

— И защо това ще ни създаде проблеми?

— Исках само да си осведомен.

— Съдържанието на плика ли имаш предвид?

Лукас колебливо кимна.

— Благодаря ти, Лукас, но не виждам причина да се тревожим за Хилдюр Мунк. Точно сега ни предстои да мислим за по-важни неща, не е ли така?

— Така е — потвърди Лукас и стана.

— Lux domus, приятелю — усмихна се пасторът дружелюбно.

— Lux domus. — Лукас отвърна на усмивката му. Поклони се дълбоко и излезе от кабинета на пастора, без да отрони повече нито дума.