Самюел Бьорк
Пътувам сама (48)

48

Залегнал зад едно дърво, Тобиас Ивершен чакаше да се стъмни. Отдавна бе изял последната си филия и започваше да огладнява, но сега не можеше да си тръгне — имаше по-важна работа. Първоначално планът му бе да се опита да влезе през портата, ала се оказа невъзможно. Беше заключена с верига, а и се намираше на прекалено видимо място. Групата мъже бяха отнесли Ракел в една от малките постройки и оттогава всичко в двора бе притихнало. На няколко пъти от църквата излизаше по някой човек и отиваше към оранжерията, но иначе той не видя никого. Мястото изглеждаше почти изоставено. Като гробище. Вятърът духаше в короните на дърветата над него. Тобиас се сгуши в якето си и пак извади бинокъла. Дали все пак да не се прибере? Да съобщи в полицията? Видя как я хващат. Нямаше начин да е законно. Или имаше? Не й причиниха болка, просто я пренесоха през площадката. Непокорно дете, което не слуша. Полицията нуждаеше ли се от заповед за обиск при подобни случаи? В американските филми — да. Без такава заповед не им бе позволено да претърсват къщите на хората. Тобиас не знаеше как е в Норвегия, но вероятно нещата стояха по същия начин. Изведнъж се почувства не толкова смел. Всичко бе започнало на игра. Смяташе само да отиде да надникне. Тръгна на кратка експедиция. Изобщо не си представяше да се натъкне на човек, нуждаещ се от помощ. Спомни си за братчето си — сигурно вече си е вкъщи и се чуди къде е Тобиас, а майка му и пастрокът му не знаят какво да му отговорят. Притесняваше го мисълта малкият му брат да стои вкъщи без него. Поколеба се дали да не си тръгне. Все пак не познаваше това момиче. Защо, например, да не е немирна като неговата съученичка Елин миналата година? Беше се промъкнала в кабинета на директора, беше откраднала пари, а после ухапа един учител по ръката, когато я хвана да пуши в двора на училището през междучасието. Поне с него се държеше много мило, но след всичките й щуротии я изключиха и оттогава никой не я бе виждал. Ами ако и сега нещата стоят по подобен начин? Той навярно преувеличава. Майка му все повтаряше да престане да си фантазира толкова много. Не било хубаво. Да се увлича в мечтите си. Наистина не беше хубаво. Започна да става студено. Трябваше вече да е пролет, но времето не бе пролетно, не и привечер. Съжали, задето не бе взел нещата си. Остави палатката, спалния чувал и раницата си горе, на възвишението, където пренощува. Даже фенерчето си не взе. Толкова е глупав. Къде ти е главата? — често питаше майка му. — Има ли нещо вътре? Малко го беше срам. Постъпи страшно тъпо. Скоро щеше да стане прекалено тъмно, за да отиде да си вземе вещите. Няма да може да намери пътя в мрака. Ако тръгне сега, ще успее. Поне ще си прибере багажа. Щом има фенерче, винаги ще намери пътя към къщи. Това е най-доброто решение. Да си вземе нещата. Да се прибере. При братчето си. Тобиас стана и от скривалището си погледна към стопанството. В същия момент една врата се отвори и нещо там се раздвижи. Вдигна бинокъла и притихна. Двама мъже излязоха от една от постройките, между тях се виждаше силует. Ракел. Тя беше. Имаше нещо на главата й. Мъжете я държаха за ръцете, всеки от една страна, и я дърпаха. Скриха се зад църквата и отново се показаха малко по-нататък. Сърцето на Тобиас заблъска в гърдите му. Почти не вярваше на очите си. Беше като на кино. Бяха я хванали. Бяха вързали ръцете й отпред и бяха надянали качулка на главата й. Двамата мъже вървяха към мястото, където се беше скрил, и я дърпаха. Минаха покрай трактора и барачката, през нивата и… какво правеха сега? Тобиас събра смелост и се премести още по-близо до оградата. Мъжете бяха спрели. Единият се наведе към земята. Правеше нещо — Тобиас не виждаше какво. И изведнъж тя изчезна. Нямаше я. Там бяха само двамата мъже, които се запътиха обратно към къщата.

Тобиас бързо взе решение. Първоначално смяташе да изчака, докато се стъмни напълно, но сега не разполагаше с време за губене. Промъкна се до оградата и започна да се катери. Нямаха право да причиняват това на никого. Нямаха право да бъдат жестоки, независимо какво е сторила тя. Никой възрастен не бива да прави така. Повъзвърна си куража. Беше ядосан. Вкопчваше се в мрежата, пъхаше пръсти в дупките. Успяваше да се задържи с върховете на обувките си и ето, преди да разбере, се беше прекачил през високата ограда, намираше се от вътрешната страна. Остана за известно време седнал, та да си поеме дъх. Същевременно не спираше да се оглежда. Сега в заградения район отново бе тихо. Земята под него бе студена и мокра. Къде се бе изгубила? Влачиха я до средата на площадката и после изчезна. Беше естествено Тобиас да е уплашен, но него вече не го беше страх. Беше само ядосан. Беше ядосан на всички възрастни, които посягат на деца. Децата трябва да са свободни. Да играят. Да бъдат защитени. Не да стоят с наведена глава в кухнята. Болеше, когато те стиснат за ръката. Болеше, когато не можеш да отговориш, защото не искаш братчето ти да пострада, ако кажеш нещо лошо. Тобиас се сви и запълзя по площадката. Мястото, където мъжът се бе навел, отстоеше на стотина метра от тук. После тя изчезна. Защо възрастните раждат деца, ако не се държат добре с тях? Веднъж след часа по норвежки Емилие го попита от какво са белезите по врата му. Защо ръцете му са сини. На мен можеш да кажеш, увещаваше го тя. Държа се много мило, погали го по рамото. Можеш да ми кажеш, не се бой. Но той не каза нищо. Вярно, вината не бе нейна, искаше само да помогне. Но какво знаеше тя? Щеше ли да е там, когато се прибере вкъщи? Когато разберат, че се е разприказвал? Не, само щеше да стане по-лошо. Всичко щеше да стане по-лошо, о, да, той го знаеше. Трябваше само да издържи. Да устои. Да се погрижи братчето му да не бъде подложено на същото. Да изтърпи хокането. Има ли нещо тук? Тъп ли си?

Тобиас се сниши, доколкото бе възможно, в подгизналата трева. Коленете му се намокриха, но това нямаше значение. Щеше да го понесе. Беше издръжлив. Трябваше само да си мълчи. Да не отронва и дума, за да не стане по-лошо. Да кима. Да свежда глава. Да казва „да“. Не го беше страх. Вече не се боеше. Бяха сложили качулка на главата й. Нямаха право. Възрастните нямат право да причиняват това на деца. Той пълзеше предпазливо напред, на почивки, за да се убеди, че всичко е наред, че няма да се отвори някоя врата, че няма да го видят. Станеш ли на осемнайсет, вече решаваш сам. Можеш да се изнесеш, да си намериш работа, дори да вземеш и брат си, макар да е само на дванайсет. Всичко наред ли е у вас, Тобиас? Ще кажеш ли на майка си да идва на родителските срещи? Искам да говоря с нея. Отдавна не е идвала, а е важно да присъства. Ще й кажеш ли? Ръката ли си си наранил? Какво е станало с ухото ти? Мога ли да ти помогна с нещо, Тобиас? Нали знаеш, че можеш да разчиташ на мен?

Тобиас стигна до мястото, където Ракел изчезна. Вече беше тъмно. Църквата се извисяваше в небето, забола кула в осветените от луната облаци. Почти като в стар филм на ужасите. „Франкенщайн“ или „Дракула“, или някой подобен на тях. Беше естествено да е уплашен, но не го беше страх. Беше ядосан. Видя очите й под бялото боне. Те бяха възрастни, а тя — дете. Нямаха право да се държат жестоко с децата. Тобиас още веднъж съжали, задето не си взе фенерчето. Земята почти не се виждаше, луната осветяваше слабо пътя му, но след няколко секунди се скри. Не беше глупав. Тя не можеше просто да изчезне. Някъде в земята трябва да има дупка. Шахта. Отвор. Що за възрастни заравят дете в земята?

Тобиас се приведе и започна да опипва почвата. Неочаквано в църквата запалиха лампите. Той реагира инстинктивно — хвърли се на земята и остана да лежи плътно притиснат до мократа почва. Миришеше на пръст и на трева. Остана в тази поза известно време, но никой не излезе. Събра смелост и застана на колене. Светлината от прозорците му помагаше да вижда по-добре. Шахта в земята. Това търсеше. Никой не изчезва просто така.

Не му отне много време да я намери. Оказа се съвсем нова, покрита със светли дъски, около един квадратен метър — малка шахта направо в земята. Бе заключена с катинар. Не много голям, малък катинар, златист, като този, с който учителят по физическо заключваше шкафа с футболните топки, та никой да няма достъп до тях без разрешение. Пак се огледа. Не се виждаше никой. От църквата долитаха гласове, песен — там някой пееше. Бяха заети с други неща. Пееха. Възпяваха Бог или в каквото вярваха. Не знаеха, че Тобиас е тук, отвън. Че някой иска да й помогне. Да разбие катинара. Да я освободи. Не съумя да потисне усмивката си. Учителят по физическо така и не разбра защо топките не са в шкафа. Не допускаше колко е лесно да отвориш катинар. Тобиас го беше правил много пъти. Почти всички момчета в класа му знаеха как става. Беше още по-лесно, отколкото да преписваш на контролно. Бяха си направили шперцове в час по трудово, когато учителят им излезе да пуши. Парче метал и пиличка за нокти като тези, които използват момичетата, е добре като за начало. Връхчето се изрязва с ножица за метал и се изпилва, докато стане достатъчно тънко. Изисква се, разбира се, умение, трябва някой да те научи, но направиш ли го веднъж, после е лесно. Тобиас си извади ключовете от затворения с цип джоб на якето и напипа шперца. Дръж катинара така, че широкият край на ключалката да остане от дясната страна. Пъхни шперца, натисни наляво, докато усетиш, че е захапал метала вътре. Готово. Разклати, дръпни катинара към себе си, напъни и после завърти силно надясно. Тобиас чу тихичкото прищракване и катинарът се отвори. Стълба. Дълга стълба водеше надолу в шахтата. Предпазливо пъхна глава и прошепна:

— Ехо? Ракел? Там ли си?