Самюел Бьорк
Пътувам сама (15)

15

В началото свинарят Том Лауриц Ларшен от Танген бе негативно настроен към интернет. Но когато младият му помощник Йонас се нанесе в прилежащата постройка, настоя шейсетгодишният животновъд да прокара интернет, ако не иска сам да си работи във фермата. Том Лауриц Ларшен, разбира се, се подразни. Общо взето, той си беше раздразнителен, нямаше много на какво да се радва, а сега успя да хване и тази болест на дробовете. Да излезе в болнични? Що за щуротии, по дяволите? Да не би някой от семейството му някога да е излизал в болнични?! Какво си мислеше този идиот, лекарят? Че е неспособен да стопанисва собствената си ферма, така ли? Три поколения свинари в Танген и никой не бе излизал в болнични. Да взема обезщетения за болест от държавата? Щеше да е върхът! Но после започнаха припадъците, ей така, изведнъж. Постоянно и навсякъде. Последния път припадна в свинарника на отворена врата. Когато се събуди, съседите се бяха събрали около него, прасетата се разхождаха свободно из постройката, а силно смутеният Том Лауриц Ларшен последва съвета на лекаря още на другия ден. Отиде на изследвания в болницата в Хамар. Взе си болнични. И се сдоби с помощник посредством Администрацията по труда и благосъстоянието.

Помощникът, деветнайсетгодишен младеж от Станге, се оказа блестящ работник. Момчето веднага му хареса. Не беше от онези превзети животновъди, дето не си цапат ръцете. После дойде желанието за интернет — нещо твърде съмнително в очите на Том Лауриц Ларшен. Все пак го инсталира заради деветнайсетгодишното момче в прилежащата постройка. Беше свързано с някаква дама във Вестлан и с големи сметки за телефон, а и по интернет човек говорел безплатно и даже виждал събеседника си, и един дявол знае още какво. Тъй или иначе, от „Теленур“ изпратиха момче от Хамар и от няколко месеца в стопанството вече имаха интернет.

Том Лауриц Ларшен си сипа още една чаша сутрешно кафе и влезе в сайта на Селскостопанския съюз. Снощи бе видял там много интересна статия и искаше да я прочете още веднъж. Отнасяше се до статистика, изготвена от Норшвин. От 2007 г. всеки четвърти свиневъд в Хедмарк бил прекратил дейността си — вече не било изгодно. Сега останалите притежавали средно по 53,2 свине, а миналата година броят им възлизал на 51,1. И без да си гений, се разбираше накъде вървят нещата. Големите ставаха по-големи, а малките се топяха.

Том Лауриц Ларшен отиде да си досипе кафе и спря пред кухненския прозорец с чашата в ръка. Изневиделица от плевнята дотърча Йонас, сякаш дяволът го беше подгонил. Какво му ставаше на това момче пък сега? Ларшен тръгна към вратата и едва излезе на стълбището, когато младежът застана пред него, целият облян в пот, с пребледняло лице, с обезумял поглед, все едно бе видял призрак.

— Какво ти става, за бога? — възкликна Ларшен.

— Т-и-и, т-а-а-м… Крист-и-кристи…

Младежът не успяваше да се изкаже. Сочеше и махаше неконтролируемо с ръце. Повлече през двора Ларшен, както си беше по чехли, с чашата кафе в ръка. Не го пусна, докато не влязоха в свинарника, при една от клетките. Гледката беше ужасяваща. Дори след няколко месеца свинарят Том Лауриц Ларшен бе неспособен да опише картината. Изпусна чашата, дори не усети горещото кафе по бедрото си. На пода в клетката лежеше мъртво едно от прасетата му, Кристине. Само туловището й беше там. Някой я бе обезглавил. С електрически трион. Вратът й беше прерязан. Главата на прасето я нямаше. Бе останало само тялото.

— Обади се на ленсмана^[1] — разпореди Том Лауриц Ларшен на момчето. Това бе последното, което помнеше, преди да загуби съзнание.

Този път не заради дробовете.