Самюел Бьорк
Пътувам сама (31)

31

Журналистът от „Афтенпостен“ Микел Вол получи една от електронните си статии и остана относително доволен от резултата. Сега всичко ставаше толкова бързо, почти не бе имал време да прочете коректурата, преди да я публикуват. Прегледа статията няколко пъти, както бе поместена в сайта, нямаше правописни грешки, всичко изглеждаше наред, за щастие. Последно сбогом с Паулине. Предишния ден бе отразил погребението й заедно с двама колеги. Бяха ги пратили там заради заглавната страница на хартиеното издание на вестника, а неговата работа бе да намери друга гледна точка. Обикновено работеха отделно, хартиеното и електронното издание, но не и по този случай. Всички правят всичко и за предпочитане преди всички останали — това бе новото мото и той установи, че конкурентите му имат същия подход.

Църквата в квартал „Скьойен“ гъмжеше от народ. По желание на семейството помолиха журналистите да изчакат навън, но не всички се съобразиха. Микел Вол видя много колеги от други вестници да се промъкват в църквата, смесвайки се с роднините, съседите и приятелите. Вярно, работеха в труден бранш, но си имаше начини. „Афтенпостен“ бе ангажирал добър екип със случая. Умни хора. Способни журналисти. Без да го обсъждат, имаха негласно споразумение да не прекаляват. Да не раздухват случая. Да не бъркат с мръсни, любопитни пръсти в дълбоки рани. Нещо, което правеха някои от конкурентите им.

Микел Вол получи предложението за нова работа преди няколко месеца. Вече наближаваше четирийсетте и бе работил в „Афтенпостен“ почти дванайсет години. Щеше да е вълнуващо да започне нова работа, разбира се, а и кой знае кога щеше да получи друго предложение, но се радваше, че отказа. Последно сбогом с Паулине. Интервюира приятелка на Паулине от детската градина и родителите й. Може би беше малко на границата, но не, той сметна, че става. Беше уместно. Дълбока скръб от загубата. Снимаха плачещото момиченце с букет цветя в ръката и рисунка, която бе нарисувало за Паулине. Красиво и трогателно. В пълно съответствие с призива „Бъди внимателен“ — етичният кодекс на медиите. Или не? Микел Вол въздъхна тихо и се протегна. Не му оставаше много време за сън, откакто бяха открили момичетата. Нима губеше ценностните си ориентири? Отърси се от тази мисъл и отиде в кухнята да си вземе чаша кафе. В помещенията се чуваше жужене. Отдавна не бяха работили по подобен случайна впрочем бяха ли някога? Сериен убиец облича момичетата като кукли и ги окачва по дървета с ученически ранички на раменете. Поклати глава и отпи глътка кафе. Изглеждаше почти нереално. Случай от САЩ или евентуално от телевизията, но не и от родната му страна. Микел Вол трудно понесе гледката на множеството, излизащо от църквата. Малкият бял ковчег. Всички мрачни лица. Скръб. Последно сбогом с Паулине. Надяваше се, че е успял да спази добрия тон. Да, беше успял. Бе се получил хубав материал.

— Пак са тръгнали.

Силе пъхна глава в стаята за почивка.

— Накъде?

Микел остави чашата на бюрото и последва младата журналистка в съседната стая. Редуваха се да слушат полицейската станция ден и нощ. Опасяваха се да не изпуснат нещо.

— „Скюлерю“.

— Ново момиче?

— Трудно е да се каже. — Силе увеличи малко звука на радиото.

— Какво имаме?

Грунг влезе в стаята, неизбръснат и с леко зачервено лице, както обикновено. Редакторът очевидно също не бе спал много напоследък.

— Няколко екипа пътуват към квартал „Скюлерю“.

— „Скюлерю“ ли? Не беше ли „Дисен“?

— И на двете места.

— И в „Дисен“ ли? — попита Микел Вол. Не беше разбрал за това.

— Преди няколко минути — кимна Грунг. — Ерик и Тове вече са там.

Той пак се обърна към Силе.

— Имаме ли адрес в „Скюлерю“?

— „Велдинг Улсен“. Недалеч от училището.

— Ще го поема — вдигна ръка Микел.

— Чудесно — кимна Грунг. — Ще ни информираш своевременно, нали?

Микел Вол изтича обратно в офиса си и грабна оборудването.

— Имаме ли фотограф?

Грунг се провикна през помещението.

— Мисля, че Еспен е свободен.

— Не, той отиде в „Дисен“.

— Обади се на Нина — заръча Микел Вол и се втурна към изхода. — Помоли я да дойде направо там.

Взе асансьора до първия етаж, изтича на стоянката и хвана такси. Извади телефона си и набра номера на Ерик Рьонинг, колегата, който беше в „Дисен“.

— Ерик на телефона.

— Какво става?

— Преградили са. Тук е малък хаос. Никой, изглежда, не знае какво се случва.

— Само вие ли сте там?

— Иска ти се.

Колегата му се изсмя.

— Да, цялата трупа е тук. Миа! Миа!

За момент колегата се изгуби. После пак се чу гласът му по телефона.

— Какво става? — попита Микел Вол.

— Току-що дойдоха Мунк и Крюгер. Май ще се окажем на правилното място. Миа! Миа!

Колегата му пак се изгуби. Този път окончателно.

Микел Вол погледна към таксиметровия шофьор и го помоли да кара малко по-бързо. Надяваше се да е един от първите пристигнали, а останалите да не са в течение на тревогата, вдигната по полицейската станция. Микел се опита да се обади на колегата си, но попадна на телефонния секретар. Холгер Мунк и Миа Крюгер бяха там. Сигурно се случваше нещо значимо.

Микел Вол пристигна на улица „Вилдинг Улсен“ в „Скюлерю“ само за да открие, че полицията вече е отцепила района. Плати на шофьора, изскочи от колата и си проправи път през неголямата тълпа, вече започнала да се събира. Така се получаваше в последно време. Уж слушаха радиото, а стигаха твърде късно. Бе чул мнозина да обсъждат същото наблюдение. Толкова бавно ли реагираме? Носеха се слухове, че полицията разполага с нещо ново, други линии, но засега никой нищо не бе успял да разбере.

Микел Вол се промъкна съвсем отпред при загражденията и видя колега от „Ве Ге“.

— Какво се е случило?

— Още не знаем.

Журналистът от „Ве Ге“ запали цигара и посочи пътя.

— Мисля, че е номер три или номер пет. Една от жълтите къщи от редицата там. Никой от важните клечки още не е дошъл, само редови полицаи. Не знам какво става.

Микел Вол се огледа. В района постоянно прииждаха още хора. Видя „Ен Ер Ко“ и „Те Ве 2“. Кимаше на представителите на „Дагсависен“, когато телефонът му звънна.

— Микел на телефона.

— Грунг е. Какво имаме?

— Засега нищо, но всички са тук.

— По дяволите, толкова ли сме бавни? — тросна се Грунг.

— Трябва да сложим някого на пост.

Гласът на Грунг заглъхна. Редакторът не обичаше да му се нарежда какво да прави.

— Мунк и Крюгер са в Дисен — смени темата Микел.

Пазеше се да не изпадне в немилост пред Грунг. Бе ставал свидетел на подобни случаи и гледката не беше приятна. Не го въодушевяваше мисълта да го понижат дотам, че да отразява котешки изложби в Санвика.

— Крюгер тъкмо тръгна оттам — осведоми го Грунг. — Идва към теб, обзалагам се.

— Успя ли да се свържеш с Нина?

— Да, идва. Ерик е на другата линия. Ще ти се обадя пак.

— Окей. — Микел затвори.

Приближи се до загражденията и се съсредоточи върху ситуацията. Полицията бе отцепила цялата улица, нямаше достъп до нито една от къщите. Мунк и Крюгер бяха отишли в Дисен, а Крюгер навярно пътуваше насам. Сигурно беше нещо важно. Сигурно не само едно момиче е изчезнало. Две наведнъж? Това щеше да е на първа страница утре. Гарантирано. Поогледа се да види как да се промъкне отнякъде. Трябваше да има друг път. Журналистът се върна на мястото, където слезе от таксито. Тук ли да стои, или да пробва да заобиколи? Прекъсна го звънът на телефона му. Този път — скрит номер.

— Да, Микел на телефона.

От другата страна цареше пълна тишина.

— Микел Вол е на телефона. Кой е?

Запуши с ръка свободното си ухо, за да чува по-добре.

Бяха надошли много хора, районът се пълнеше с все повече коли и любопитни минувачи.

— Не е ли несправедливо? — прозвуча странен глас в ухото му.

Стържеше, някак преправен, Микел Вол не чуваше кой го търси.

— Кой е? — повтори той.

— Не е ли несправедливо? — попита отново гласът.

Вол се отдалечи още повече от тълпата, прекоси улицата и намери по-спокойно място.

— Кое да е несправедливо? — поиска да узнае той.

От другата страна пак настана тишина.

— Ало?

Вол изпита раздразнение.

— Ало? Който и да си, сега нямам време.

— Не е ли несправедливо? — потрети странният глас.

— Кое да е несправедливо? Кой е?

— Много е несправедливо, че трябва да стоиш толкова далече — уточни гласът.

В същия момент се приближи едно червено пежо. Микел забеляза Миа Крюгер и една жена, най-вероятно колежка. Пежото стигна до загражденията и пазачите го пуснаха.

— По дяволите — изруга той.

Къде е фотографът? Трябваше да снимат това.

— Обади се на някой друг да го тормозиш — изръмжа по телефона. — Аз съм зает.

Понечи да затвори, но стържещият глас пак се обади.

— На номер три е — съобщи гласът.

— Какво имаш предвид?

— На номер три е — повтори гласът. — Казва се Каролине. Още ли искаш да затвориш?

Микел Вол се заслуша внимателно.

— Кой е?

— Доналд Дък. Кой мислиш, че е? — полюбопитства гласът.

— Не, искам да кажа…

Гласът се засмя.

— Все още ли искаш да се обадя на някой друг? Тьонинг от „Дагблае“? Рюд от „Ве Ге“? Да се обадя ли на някого от тях вместо на теб?

— Не, не, не… ъъъ, не, не — запъна се Микел Вол, — аз те слушам.

Премести се още малко по-далече от множеството.

— Много добре тогава — похвали го гласът.

Микел издърпа бележника и химикалката от джоба си.

— Искаш ли да бъдеш мой приятел? — осведоми се стържещият глас.

— Вероятно искам — отговори журналистът.

— Вероятно?

— Да, ще се радвам да съм ти приятел — поправи се Микел. — Коя е Каролине?

— Коя, мислиш, е Каролине?

— Тя номер три ли е?

— Не, Каролине е номер четири. Номер три беше Андреа. Не се ли информираш? Не беше ли на „Дисенвайен“?

Тогава при загражденията се случи нещо. Вътре влезе още една кола. Криминалистите.

— Как да знам, че…

— Как да знаеш какво? — прекъсна го гласът.

— Ами че…

Микел не успя да каже нищо повече. Челото му гореше, ръцете му бяха влажни.

— Не са ли сладки, когато спят? — възкликна гласът.

— Кои?

— Малките.

— Откъде да знам дали не си правиш само майтап с мен?

— Искаш ли да ти изпратя пръстче по пощата?

Тръпки полазиха Микел Вол. Опита се да запази спокойствие, но му беше трудно.

— Не, в никакъв случай — заекна той.

Гласът се изсмя тихо.

— Трябва да задавате правилните въпроси — наставнически изрече.

— Какво имаш предвид?

— На пресконференциите — защо не задавате правилните въпроси?

— Кои са правилните въпроси? — попита Вол.

— Защо свинята е потекла на пода? — попита на свой ред гласът.

— Защо…? Какво каза?

Микел отчаяно се опитваше да отвори бележника си, без да изпуска телефона.

— Тик-так — изтананика стържещият глас. И затвори.