Самюел Бьорк
Пътувам сама (89)

89

Чакалнята пред интензивното отделение в болница „Юлевол“ гъмжеше от народ. Една медицинска сестра излиза няколко пъти и учтиво помоли да изчакат другаде, но Мунк само я отпъди с ръка.

Настроението в помещението беше потиснато. Габриел Мьорк седеше на един стол с ръце, отпуснати в скута. За първи път пред него нямаше екран, просто се взираше с празен поглед във въздуха. Анете и Лудвиг, седнали на дивана, се сместиха да направят място на Ким и Шире. Целият отдел седеше в малката стаичка, всички лица бяха сериозни и никой не говореше.

Анете току-що бе разговаряла с Микелсон по телефона отвън. Когато се върна в помещението, смигна на Мунк, а Мунк й отговори с полуусмивка. После пак се възцари угнетителна атмосфера.

Къри се разхождаше напред-назад и отказваше да седне, не можеше да накара дребното си, набито тяло да се отпусне.

— Дяволите да ги вземат — изруга Къри и замахна с ръка. — Няма ли да ни кажат нещо?

— Седни — изкомандва Анете. — Няма да узнаем нищо, преди самите те да са наясно, това е положението.

— По дяволите — повтори Къри и продължи да крачи по синия линолеум.

— Иска ли някой кафе? — попита Лудвиг и стана.

Лицето на опитния полицай беше мрачно и ситуацията за него бе също толкова тягостна, колкото и за останалите, събрали се тук.

Мириам се появи на вратата. Мунк отиде към нея и я прегърна.

— Добре ли си?

Дъщеря му го стисна за ръката.

— Чудесно, вече съм много добре.

Видя Ким на дивана, втурна се към него и обви ръце около шията му.

— Благодаря. — Тя изтри една сълза от бузата си.

— Боже Господи, бива ли така?! — възкликна Ким. — Просто си вършех работата.

— Не, благодаря, наистина. Благодаря — повтори тя и пак го прегърна, после отиде при Къри и направи същото.

Къри изглеждаше почти смутен от вниманието. Кимна на Мириам и я прегърна силно.

— Тя добре ли е? — попита Мунк и се доближи до дъщеря си.

— Марион е супер. — Дъщеря му изтри още една сълза от лицето си. — С Юханес е. Беше изтощена, но е учудващо жизнена. Пита за дядо си.

Мунк се усмихна.

— Нещо ново за Миа? — попита Мириам със сериозен тон.

— Не — отвърна Мунк и над очите му отново надвисна дълбока резка.

По коридора мина лекарка с документи в ръце.

— Йон Ларшен? — попита тя и погледна насъбралите се.

— Къри — повика го Анете и посочи лекарката.

— Какво? — стресна се Къри.

— Пита за теб.

Той се обърна.

— Йон Ларшен? — повтори лекарката и погледна листа си.

— Да, аз съм. — Къри вдигна ръка. Държеше другата плътно притисната към тялото.

— Ще ви погледнем ли?

— Не, не, няма нужда. — Той й махна със здравата ръка.

Мунк погледна строго колегата си, който все още избягваше очите му. Къри едва не бе провалил цялата операция, изложил беше на опасност живота на всички с безразсъдното си поведение, но това сега щеше да почака, нямаше голямо значение, щеше да го порицае по-късно.

Надзърна към вратите на отделението, но още не се долавяше никакво раздвижване.

— Все пак е по-добре да ви видим — настоя лекарката и се усмихна на Къри.

Той въздъхна и неохотно я последва по коридора.

— Дръжте ме в течение — извика и им се закани със здравата си ръка.

— Довечера ще има ли разпит? — попита Анете и погледна Мунк.

— Не, не, ще изчакаме. — Той прокара пръсти през брадата си. В същия момент вратите се отвориха и към тях се приближи лекар.

— Близките на Миа?

Много ръце се вдигнаха едновременно.

— Как е тя? — попита Мунк и тръгна към лекаря.

— Беше на косъм. Но прескочи трапа.

Облекчението в малкото помещение се усети буквално физически. Габриел стана и прегърна Анете. Ким се усмихваше до ушите.

— Можем ли да я видим? — попита Мунк.

— Много е слаба — отвърна лекарят. — Но ще пуснем един човек. Стига да е за кратко.

— Аз — каза Мунк.

Свали си палтото, подаде го на Мириам и последва лекаря към входа на отделението.

Миа лежеше със затворени очи, когато влязоха.

— Не стойте дълго — предупреди строго лекарят, след което изчезна.

Мунк се приближи до леглото и сложи длан върху ръката й. Тя бавно отвори очи, видя го и се усмихна.

— Пушил ли си? — прошепна.

— Отдавна не съм. — Мунк също се усмихна.

— Това е добре за теб. — Миа отпусна клепачи.

Той внимателно стисна ръката й.

— Хванахме ли я? — попита немощно тя.

— Хванахме я — отвърна Мунк.

— А Марион?

— Марион е добре.

Миа отвори очи и слабо се усмихна.

— Наистина ли?

— Настина — увери я Мунк.

Видя как тялото й изведнъж се отпусна. Ръката й напълно се предаде в неговата, а главата й потъна по-дълбоко във възглавницата.

— Ще ми идваш ли на гости? — попита тихо Миа.

— На остров Хитра ли?

Тя бавно кимна.

— Може би на почивка — отвърна Мунк. — Но предпочитам да останеш тук. Имам нужда от компания.

— Добре — измърмори Миа и затвори очи.

Лекарят пъхна глава през вратата и си посочи китката. Мунк му направи знак, че е разбрал.

Пак погледна Миа. Спеше.