Самюел Бьорк
Пътувам сама (39)

39

Домът за възрастни „Хьовиквайен“ несъмнено бе място за заможни хора. Типично за западните квартали на Осло, прецени Миа, докато прекрачваха прага на светлото, просторно фоайе. На пръв поглед мястото изглеждаше безупречно. Чисто и приветливо, с нови мебели, модерни осветителни тела, хубави репродукции на картини по стените. Тя разпознаваше повечето художници. Майка й, Ева, подчертано се интересуваше от изкуство и мъкнеше дъщерите си по всякакви изложби при възможност. По стените висяха и снимки от разни мероприятия. Цял шкаф беше пълен с купи. Излети до различни места, в страната и в чужбина. Турнири по бридж. Боулинг. Въпреки че мястото беше нещо като последен пристан, нищо в обстановката не напомняше за това. В дома за грижи за възрастни хора „Хьовиквайен“ животът не приключваше, преди да се изкъпеш в Мъртво море или да получиш награда за отгледана тиква.

— Пожелай ми успех — въздъхна Холгер и се изгуби в един от коридорите.

„Влязъл е в някоя от индивидуалните стаи — предположи Миа — със собствена баня, телевизор, радио и денонощно обслужване.“ Тук на възрастните хора не им се налагаше да лежат с дни с памперси, без вода и храна. Седна на един фотьойл и взе някакво списание. „Ние, над шейсетте. Списанието за най-хубавите ти години“. Леките упражнения помагат срещу деменция. Топен Бек^[1] носи червило, съчетано с цвета на колата й. Миа се замисли какво би казала нейната баба за това място и подобни четива и се усмихна. Остави списанието и понечи да вземе ново, но забеляза една от дипломите на стената. Коледен турнир на дожа по канаста, 2009 г. Победител: Вероника Баке. Бързо скочи и отиде да разгледа грамотата отблизо. Ами да, Вероника Баке. Трябваше да е същият човек. Приближи се до стъкленото гише в другия край на помещението и позвъни с малка камбанка. След няколко секунди от вътрешната стаичка се появи гледачка.

— Здравейте! Мога ли да ви помогна с нещо?

Гледачката подхождаше на дома. Жизнерадостна, хубава, румена. Изглежда, назначаваха само служители в хармония с интериора. Тук, в „Хьовик“, зад ъглите не се подаваха прегърбени, изнурени старци, миришещи на ръчно свити цигари. Момичето вероятно бе на нейната възраст. Високо и хубаво, с кобалтовосини очи, а черната й коса бе стегната в пружинираща конска опашка.

— Казвам се Миа Крюгер — представи се Миа.

Посегна да извади полицейската си карта, но се отказа.

— Аз съм Малин. При кого идвате? — попита симпатичната гледачка.

— Тук съм с един приятел, Холгер Мунк. Отиде при майка си.

— Да, Хилдюр — усмихна се момичето със сините очи. — Прекрасна дама.

— Определено. Стана ми любопитно — сподели Миа, — приятелката на Хилдюр, Вероника, е спечелила турнир по канаста. Прочетох го на една от дипломите.

— Вярно е — усмихна се пак момичето. — Всяка Коледа организираме турнир. Мисля, че Вероника спечели последните три, преди да почине.

— Никога не съм играла канаста — призна Миа.

— Нито пък аз — смигна приветливото момиче. — Но на старите хора им харесва.

— Това е важното — подсмихна се Миа. — Просто ми хрумна нещо и моля да ме извините, задето се интересувам, не съм сигурна, че имате право да отговаряте на такива въпроси — но Баке… Не е ли била роднина на онзи — сигурно го знаете — готиния актьор?

— Бенямин Баке?

— Да, за него говорех.

Момичето със сините очи се вгледа за момент в нея.

— Хм, дали наистина ми е позволено да говоря за това? — засмя се тя.

— Разбирам — кимна Миа. — Той често ли я посещаваше? Виждали ли сте го? На живо също ли е толкова готин?

Усмивката не слизаше от лицето на момичето с конската опашка.

— Не идваше много често, само няколко пъти годишно. И между нас да си остане, изглежда най-добре по телевизията.

Тя прихна.

— Разбирам — смигна Миа.

— Ще изпиете ли чаша кафе, докато чакате? Тъкмо щях да разнасям обяда, няма да ме затрудни да ви приготвя, ако искате.

— Не, няма нужда. Благодаря. — Миа отиде пак да седне.

Момичето със сините очи се усмихна за пореден път и изчезна в задната стаичка. В единия ъгъл имаше малък телевизор. Миа потърси дистанционното и го намери до екрана.

Бяха насрочили нова пресконференция за дванайсет часа днес. Миа Крюгер много се радваше, че й се е разминало. Медиите. От тях се напрягаше. Никога не се чувстваше естествено в тяхно присъствие. Принуждаваха я да бъде двулична. Никога не бива да казваш каквото мислиш, а това, което е разумно да кажеш. Не й подхождаше. Обичаше да бъде искрена. Беше като с театъра. Някои обичат светлината на прожекторите, други предпочитат да не попадат в нея. Увеличи малко звука и прехвърли на „Ен Ер Ко“. Детеубийствата. Логото тук не беше толкова крещящо, колкото другаде, но се виждаше на екрана. Миа Крюгер поклати глава и усили още малко звука. Двама водещи в студиото, един репортер пред стълбите на управлението в „Грьонлан“. Сигурно бяха отложили пресконференцията. Изключи телевизора, слезе надолу по стълбите и набра номера на Габриел.

— Здравей!

— Защо са отложили предаването? Случило ли се е нещо?

— Не, скоро ще започне.

— Окей. Анете ли ще води пресконференцията днес?

— Да, така мисля. И другата прокурорка. С късата коса.

— Хилде.

— Възможно е.

— Намери ли още нещо за Вероника Баке?

— Трябваше ли?

— Не, но аз намерих — продължи Миа. — Ще направиш ли една справка?

Габриел въздъхна тихо.

— Разбира се. За какво?

— Има ли нещо?

— Не, не, просто имам да мисля за толкова много неща. И…

— И какво?

— Не, нищо. Приятелката ми е бременна.

— О, поздравления!

— Благодаря, ъ, да… Какво трябваше да проверя?

— Не съм съвсем сигурна, само имам такова предчувствие. Нужен ми е достъп до списъка на старческия дом „Хьовиквайен“ с… как беше думата?

— Чакащите? Стая ли ти трябва?

— Боже мой, бързо си се устроил. Толкова недосегаем ли се чувстваш? — изкикоти се Миа.

— Sorry — извини се Габриел. — Малко съм кисел днес.

— Не си го изкарвай на мен, че гаджето ти е бременно — подхвърли Миа ехидно. — Сам си си виновен.

— Да, вярно е. Между другото, нормално ли е да ти се прииска нещо посред нощ?

— Какво?

— Например, сладолед от машина.

— Бременните жени имат някои странни желания, така съм чувала.

— Имаш ли представа колко е трудно да се намери сладолед от машина през нощта?

Миа се засмя.

— Да, ха-ха — изимитира я Габриел.

Младежът очевидно не бе в настроение.

— Знаеш… Служители, гости и подобни.

— Гости?

— Как се казва, когато живееш в старчески дом? Пациенти? Надомници?

— Разбирам какво имаш предвид. Мисля, че се казва „служители и ползватели“.

— Чудесно. Можеш ли да го направиш?

— Законно ли?

— Не.

— Разчитам да се застъпиш за мен, ако ме смъмрят.

— Чух, че си бил на обучение при Фимпен.

— Да, бях — въздъхна Габриел.

— Поемам отговорността, разбира се — успокои го Миа. — Дом за стари хора „Хьовиквайен“. Нужен ли ти е адрес или нещо подобно?

— Не, ще го намеря. Нещо конкретно ли да търся?

— Изобщо не знам. Само предчувствие е, както ти споменах. Майката на Мунк и Вероника Баке са били в един и същи старчески дом. Все пак заслужава си да се проучи.

— Майката на Мунк ли?

— Силно ли го казах?

— По дяволите, сега и Мунк ли ще трябва да лъжа? Предполагам, че той не бива да разбира за това.

— Умно момче — похвали го Миа. — Време е да вървя. Кога пак имаме съвещание?

— В три.

— Добре. Ще се чуем.

Миа затвори телефона и видя как Мунк слиза по стълбите. Понечи да тръгне към него, но спря, защото забеляза, че не е сам. Редом с него крачеше гледачка в бяла униформа като тази на синеокото момиче. Беше красива и стройна, с дълга, вълниста рижоруса коса. Смееше се високо; докосна Мунк, а той приличаше на четиринайсетгодишен хлапак с червени бузи и ръце в джобовете на панталоните. Миа лапна една таблетка за смучене и отстъпи малко встрани. Мунк и гледачката с червеникавата коса размениха няколко думи, преди тя пак леко да го докосне и да изчезне с усмивка зад вратата.

— Как мина? — попита Миа, когато Мунк се приближи до колата.

— Не питай — махна той и запали цигара.

— Коя беше тази?

— Коя? — попита Мунк.

— Как мислиш?

Мунк седна в колата, без да изгаси цигарата си.

— А, за нея ли питаш? Това е Карен — така, мисля, се казва. Работи с майка ми. Трябваше само…

Мунк запали колата и подкара по „Хьовиквайен“.

— Да? Какво трябваше само?

— Има ли нещо ново?

— В момента тече пресконференцията.

Мунк включи радиото. Миа чу гласа на Анете. Нищо ново, все още търсим. Очакваме сигнали. Нямаха никакви новини, които да оповестят. Но въпреки това хората искаха пресконференции. Миа погледна Мунк — беше потънал в мислите си. Тя се почуди дали да му каже, че Вароника Баке е живяла в същия старческия дом като майка му, но засега се отказа. Габриел се занимаваше с този въпрос, а и Холгер изглеждаше, сякаш главата му ще се пръсне.

— Трябва да отидеш на психолог — изтърси неочаквано той, докато пътуваха по „Драменсвайен“.

— В смисъл?

Мунк извади визитната картичка от джоба на сакото си и й я подаде.

— Трябва да отидеш на психолог.

— Кой казва?

— Микелсон.

— Защо, по дяволите?

— Не гледай мен. Подслушали са снощния ни разговор. Мислят, че не си съвсем на себе си.

— Могат да забравят за това — изръмжа Миа.

— И аз това му предложих.

— Тук сме единодушни.

Миа отвори жабката и захвърли визитната картичка вътре, без да я погледне.

— Що за наглост!

— Какво очакваше?

— Малко шибано уважение!

— Успех! — въздъхна Мунк. — Ще си вземем ли по един бургер по пътя?

— С удоволствие — каза Миа.

Той намери отбивка и свърна към една бензиностанция точно когато започваше да вали.