Самюел Бьорк
Пътувам сама (44)

44

Бенямин Баке седеше на стъпалата пред Националния театър, когато Миа се приближи. Изглеждаше неспокоен — погледна си часовника, написа нещо на телефона си, запали цигара, барабанеше с пръсти по бедрото си, озърташе се, сякаш се страхуваше да не го види някой. „Това не е най-доброто място за сядане, ако не искаш да те забележат“, помисли си Миа и спря за момент зад статуята на Хенрик Ибсен, за да понаблюдава Баке.

Беше го виждала някъде и преди, но мина време, преди нещата да си дойдат на мястото. Не в „Се-о-Хьор“, беше очевидно — не го четеше, дори при зъболекаря не разлистваше такива списания. Не че възразяваше против тях, просто съдържанието им не я интересуваше. Няколко пъти я търсиха, когато положението й бе най-тежко, но тя, разбира се, отказа. Истинската история на Миа Крюгер. Журналистът, който й се обади, използва подобна формулировка. А това изобщо журналисти ли бяха? По какво се определяха? Журналист ли си, ако пишеш за цици и къде хората са прекарали Великден? Нормално беше да има някакви правила. Така или иначе учтиво отклони предложението им — чудно пътешествие на юг за теб и приятеля ти, срещаш ли се с някого в момента? Миа се засмя наум и отхапа от ябълката, купена от павилион „Нарвесен“ по-нагоре по улицата. Пътешествие на юг. Не думай! Това ли бе най-доброто, което бяха успели да измислят? Това ли бе примамката им? Значи да им разкаже за личния си живот срещу пътешествие на юг?

Бенямин Баке седеше с цигара в устата и примижаваше с едното око, докато пишеше на телефона си. После го прибра в джоба си, повъртя цигарата между пръстите, пак си побарабани по бедрото и отново извади телефона, за да напише още нещо. Изведнъж споменът връхлетя Миа. Чувства на прибоя. Оттам го познаваше. Беше го гледала в един филм. Играеше следовател. Трябваше да се превъплъти в нея или по-скоро не в нея, а в Ким или Къри — мъж следовател, но не началникът, а един от служителите. Изглежда, се чувстваше неудобно в ролята. Миа дояде ябълката, хвърли огризката в близкото кошче за боклук и се запъти към стъпалата.

Щом я видя, Бенямин Баке стана и се приближи към нея с широка усмивка.

— Здравей, Миа! Много ми е приятно — силно стисна ръката й.

— Здрасти! — Миа остана малко изненадана от фамилиарното му поведение.

Навярно така е прието в неговите кръгове. Ние, тези, които показват по телевизията и за които пишат във вестниците, имаме една и съща съдба, ние сме една общност и държим един на друг. Това изобщо не й се хареса, но тя се престори, че не забелязва нищо.

— Запазих маса в кафенето на театъра. Имаш ли нещо против да отидем там? — попита Бенямин и загаси цигарата си.

— Хм — усмихна се Миа. — Едва ли ще отнеме толкова време.

— Заради мен — каза Бенямин и леко я побутна по ръката. — Искам да хапна. Цяла сутрин имах репетиции, по-късно ще играя в едно детско представление, а вечерта пак съм на репетиция.

— Добре. Аз не съм гладна, но ще те погледам, докато ядеш.

— Звучи супер — усмихна се Бенямин и й даде знак да го последва през улицата.

Бенямин Баке, естествено, знаеше името на сервитьорката в кафенето на театъра и разговаря с нея през цялото време, докато тя ги водеше към резервираната маса до прозореца. Дори й представи Миа. Момичето видимо се смути да се здрависа с нея и да си каже името. На Миа пак й стана смешно — малко име тук, малко име там. Това, разбира се, бе техника за господство^[1], но тя не успяваше да разбере дали Бенямин Баке е достатъчно съобразителен, за да го осъзнае. Вероятно просто си е така в неговия бранш. Всичко бе лично, уютно, познаваме се, от една прослойка сме, избери ме за ролята, това е работата ми.

Женкар — това е той. Миа се надяваше Сюсане да не е толкова глупава да се забърка с този тип. За него ли бе плакала? Не, сигурно не е той. Сюсане имаше афинитет към малко по-възрастни мъже, които да се грижат за нея, не към такива младежи. Не към това. Миа не се съмняваше в способностите на Бенямин Баке при необходимост да изиграе ролята на силен и грижовен мъж. Сега беше по-скоро в образа на… как да се изрази — невинно момче?

— Да, трябва да призная, че се изненадах, когато се обади — каза той, след като поръча. — За какво всъщност става въпрос?

Миа прикри усмивката си. Във филма, в който го бе гледала, имаше почти същата реплика.

— Просто рутина — увери го тя и отпи глътка вода.

— Атакувай — подкани я Бенямин Баке.

Прокара ръка през косата си и й намигна. Наистина е женкар. Тя си напомни другия път да предупреди Сюсане да стои настрана от него.

— Става въпрос за твоята прабаба, Вероника Баке.

— Нима? — Бенямин повдигна вежди.

— Нали Вероника Баке е твоя прабаба? „Ханстенсгата“ 20. Починала е преди две години.

— Всичко е точно — потвърди Бенямин.

— На този адрес ли е живяла до смъртта си?

— Не, не. От много години бе настанена в старчески дом.

— Дом за възрастни хора „Хьовиквайен“?

— Да, точно така. Каква е връзката?

— Кой е живял на „Ханстенсгата“ 20?

— Това е моят апартамент. Живея там от седем години.

— Откакто баба ти е отишла в старчески дом ли?

— Да.

— Наследил ли си жилището? На твое име ли е?

— Не, на името на баща ми. Какво е станало? Защо ме разпитваш за това, Миа?

Пак се обърна към нея по име. Почти й се прииска да му се довери, да му разкрие мислите си. Техниката му наистина бе добра, трябваше да я запомни.

— Както казах, това е само рутина — отвърна тя и пак отпи глътка вода. — В кое представление играеш?

— Какво? Ъ, „Хамлет“. По-скоро репетираме. В момента играя в едно детско представление, но се подготвям и за невероятно интересен проект — нова норвежка драматургия, авторката е само на двайсет и две години, много е талантлива. Събрахме се да й помогнем, pro bono^[2]. Разбираш какво имам предвид — сурово, ъндърграунд, направо от улицата.

— Разбирам — кимна Миа. — Къде получаваше пощата си?

— Кой?

— Вероника Баке.

— Пощата си ли? В какъв смисъл?

— Искам да кажа — в дома ли се е получавала пощата й, или при теб?

Бенямин изглеждаше малко объркан.

— По-голямата част от кореспонденцията й се получаваше в дома. За каква поща говориш? Някои неща получавах аз, но й ги препращах или й ги носех, когато отивах да я посетя. Коя поща имаш предвид?

Миа извади бележка от джоба на якето си и я плъзна по бялата покривка.

— Това ли е номерът на нейния мобилен телефон?

Бенямин погледна бележката и придоби още по-объркан вид, ако това бе възможно.

— Сега изобщо не разбирам какво искаш да кажеш.

— Този номер неин ли беше?

— Прабаба нямаше мобилен телефон — уточни актьорът. — Тя мразеше мобилните телефони, а и за какво щеше да й послужи, всички в дома си имаха собствен телефон?

Миа взе бележката и я прибра в джоба си.

— Благодаря. — Тя стана. — Това е всичко, което исках да разбера. Благодаря, че ми отдели време.

— Това ли беше всичко? — Бенямин Баке изглеждаше едва ли не разочарован.

— Да. Впрочем само още едно нещо. — Миа пак седна. — Кой е наследник на прабаба ти?

— Баща ми — отговори той.

— Чувал ли си, как да се изразя, дали не е дарила част от наследството на някаква религиозна общност?

Бенямин Баке притихна. Пъхна клечка за зъби в устата си и се загледа през прозореца.

— Длъжен ли съм да отговоря на този въпрос? — попита той накрая.

— Не си длъжен, разбира се. — Миа го потупа по ръката. — Просто в момента разследвам много важен случай и името й изникна и… не е редно да го издавам, Бенямин, но…

Приведе се по-близо до него.

— Толкова сме близо до разплитането на случая и ако ми помогнеш, навярно ще успея да го разреша още тази вечер.

— Важен случай? — прошепна Бенямин и също се приведе леко.

Миа кимна и сложи пръст върху устните си. Той отвърна също с кимване. После пак се изправи и с актьорска умелост се престори на безразличен.

— Ще си остане между нас, нали? — каза, като се огледа.

— Непременно — прошепна Миа.

Бенямин се прокашля.

— Баща ми е много горд човек, така че ако това се разчуе…

— Ще си остане между теб и мен — смигна Миа.

— Сключихме споразумение — изстреля бързо той.

— Какво споразумение?

— Беше променила завещанието точно преди да умре.

— Колко щеше да отиде за сектата?

— Всичко. — Бенямин се прокашля.

— Но успяхте да го предотвратите.

Той кимна.

— Баща ми ги издири. Заплаши ги с процес. Предложи им известна сума. И така стана.

— Колко голяма сума?

— Доста голяма — измърмори Бенямин.

Миа се вгледа в младия актьор. Изглеждаше искрен и невинен, но все пак беше актьор, нали? Имал е достъп до телефона на Вероника Баке и нима не бе казал току-що, че репетира „Хамлет“?

Who’s there?

Тя обмисли за момент дали да не го отведе със себе си в участъка за допълнителен разпит, но прецени, че е по-добре да разположи патрул да го следи. По този начин бързо щяха да разберат дали Бенямин Баке е такъв, за какъвто се представя.

— Много благодаря. — Миа му стисна ръката. — Много ми помогна.

Стана и закопча ципа на коженото си яке.

— Това ли беше всичко? Няма ли да хапнеш нещо?

— Не, но благодаря. Ще се видим, Бенямин.

— Непременно, Миа. Непременно.

Тя нахлузи шапката си и излезе от кафенето на театъра с усмивка на уста.