Самюел Бьорк
Пътувам сама (71)

71

Миа Крюгер караше много по-бързо от позволеното, но й беше все едно. Сбърка. Грешният Мунк. Извършителят не преследва Холгер. Преследва нея. Тя изруга тихо и изпревари един камион. Едва успя да се върне в своето платно, преди насрещното движение да се устреми към нея. Чу след себе си яростното бибиткане на шофьора на камиона, докато натискаше още по-силно газта. Не това е правилният Мунк. Не Холгер. Едвард Мунк. Осгорщран. Тя е. Миа Крюгер. Тя бе мишената. Не Холгер. Срамуваше се. Допусна грешка. Мамка му, защо Мунк не си вдига телефона? Изпревари още една кола, този път каравана, завъртя волана с една ръка и се върна в своята редица, отново на косъм. Долепи телефона до бузата си, размисли дали да не използва полицейското радио, но се отказа. Никога не се знаеше кой слуша, а тя не искаше никой да разбере това, което щеше да каже.

Тъкмо щеше да направи пореден опит да се свърже с Мунк, когато телефонът й иззвъня и осуети намерението й. Беше Габриел.

— Къде е Мунк? — попита Миа.

— Ти къде си? — попита я на свой ред Габриел.

— На път за града. Къде е Мунк?

— Един дявол знае — отвърна Габриел. — Не си вдига телефона, дявол да го вземе, Миа.

Едва сега забеляза, че той изобщо не е на себе си.

— Какво се е случило?

— Марион е изчезнала.

— Какво говориш, по дяволите?!

— Наистина.

Младежът почти заекваше.

— Качих се в апартамента с някои покупки и я намерих на пода.

— Кого?

— Дъщеря му.

— Мириам?

— Да.

По дяволите. Мамка му. Мътните го взели.

— Добре ли е?

Миа пак излезе в насрещното. Задмина три коли, преди бързо да се върне в своето платно.

— Диша, но спи.

Упойка. Нали, по дяволите, им бе казала да сложат постоянна охрана отвън?!

— И няма и следа от Марион?

— Не. — Младежът щеше да се разплаче.

— Проследи ли телефона на Холгер? Когато за последно разговарях с него, пътуваше към старческия дом. Майка му е получила пристъп.

— Майка му ли? — възкликна Габриел.

— Остави това. Трябва веднага да се свържа с него.

— Не съм в офиса — уточни Габриел. — Намирам се във „Фрогнер“.

— Отиди в офиса — разпореди Миа и избибитка на мотопедиста пред нея.

— Ред… шу…

— Не те чувам — прекъсна го Миа. — Повтори.

Най-после задмина мотопедиста и пак натисна газта.

— В момента работим върху видеоклипа, редуцираме шума — повтори Габриел.

— Добре, кога ще разполагаме с него?

— Веднага щом го обработим.

— Да, но кога?

Миа бе раздразнена, но се опомни. Момчето нямаше вина. Беше свършило добра работа.

— Не знам — призна Габриел.

— Отиди в офиса и ми се обади оттам.

Затвори и набра номера на Лудвиг.

— Къде си? — попита колегата й. — Тук е същински ад. Чу ли?

— Чух. Къде е Холгер?

— Нямам представа. Не си вдига телефона. Далече ли си?

— На двайсет минути — половин час — прецени Миа.

— По дяволите! Пълен ад!

В това нямаше никакво съмнение. Държали Марион под охрана, а ето че тя бе изчезнала.

Миа прекрати повикването и набра телефонни справки. Беше започнало да вали. Капките падаха тежко върху предното стъкло и все повече намаляваха видимостта. Тя включи чистачките на непрекъснат режим, без да отпуска педала на газта.

— Справки 1881?

— Свържете ме, моля, с дома за възрастни хора „Хьовиквайен“?

— Искате ли да ви дадем номера?

— Не, за бога, свържете ме с тях — изръмжа Миа и натисна спирачката в момента, в който забеляза, че е опасно близо до ръба на пътя.

Мина невероятно много време, преди да й отговорят.

— Дом за възрастни хора „Хьовиквайен“. Говорите с Биргите.

— Здравейте, аз съм Миа Крюгер. Дали случайно Холгер Мунк не е при вас?

— Беше тук преди известно време — отвърна гласът на Биргите.

— А сега там ли е?

— Не, не съм го виждала.

Дявол да го вземе!

— Карен там ли е?

— Да, Карен е тук. Почакайте.

Минаха милион секунди. Миа имаше желание да вие в телефона. Наложи се да увеличи скоростта на чистачките с още една степен, за да вижда през прозореца. Минаха още един милион секунди, преди Карен най-после да се обади.

— Да? Карен е на телефона.

— Здравейте, Карен! Миа Крюгер е.

— Здравейте, Миа! Радвам се да ви чуя!

— Виждали ли сте Холгер днес?

— Да, беше тук. Майка му получи пристъп, но за щастие не е сериозно. Лекарят й даде приспивателно и…

— Да, добре, чудесно — прекъсна я Миа. — Но сега не е там?

— Не, тръгна си.

— Знаете ли къде отиде?

— Не, не знам. Беше много уморен. Казах му, че…

Миа изруга тихо. Нямаше време за това.

— … събудих го след един час. И тогава не изглеждаше особено добре, но…

— Но не знаете къде е отишъл?

— Не, обадиха му се по телефона и той направо излетя през вратата. Дори не каза „довиждане“ — обясни Карен.

— Окей — каза Миа. — Благодаря.

— Миа? — обади се Карен, миг преди тя да затвори.

— Да?

— Не знам дали е важно, но колата й е тук.

— Чия кола?

— На Малин. Малин Щолц. Колата й е тук.

Валеше толкова силно, че Миа се видя принудена да намали скоростта. Капките се удряха в стъклото подобно на градушка. Колите пред нея биеха спирачки, червените светлини проблясваха през предното стъкло срещу нея. Отпусна педала на газта и пое дъх. Бяха се обадили на Холгер. Кой? Някой му се бе обадил и той се беше втурнал. Холгер никога не се втурваше. Дори не бе казал „довиждане“. Хукнал е. Какво, по дяволите, е накарало Холгер да хукне?

Извършителят.

Разбира се. Марион е изчезнала. Извършителят е позвънил на Холгер. А Холгер не се е обадил на никого от отдела. Втурнал се е, без да каже „довиждане“. Марион. Не би се завтекъл за никого другиго.

— Там ли сте, Миа?

— Извинявайте, Карен, какво казахте?

— Сигурно не е важно. Ще поговорим по-късно.

— Напротив. Какво казахте? Колата й?

— Да, в гаража е. Не знам дали това има някакво значение…

— Каква е колата?

— Бял ситроен.

Бял ситроен.

Миа погледна през прозореца. Опита се да разбере къде се намира. Шлепенден. Не беше далече.

— Идвам — каза тя. — Заключена ли е?

— Не знам — отговори Карен. — Но ключовете вероятно са в шкафчето й в стаята на персонала. Тя е малко разсеяна, губи разни неща. Помня как говореше за…

— Отлично, Карен — прекъсна я Миа. — Ще ги потърсите ли. Ей сега идвам.

Затвори и се обади на Анете.

— Анете на телефона.

— Здравей, Миа е.

— А, ето те. Къде се губиш?

— Осгорщран. Мунк не ти ли е звънял?

— Не. Чу ли?

— Да, мамка му.

— Пълен ад.

— Микелсон е тук. Полудял е.

Миа се хвана, че точно в този момент въобще не й пука какво мисли Микелсон.

— Кой ръководи сега? — Тя се огледа за отклонението.

— Микелсон — отвърна Анете.

— Но той и представа си няма от случая, Анете. Трябва ти да поемеш командването.

— Какво мога да направя? Ти къде си впрочем?

— Скоро ще бъда в Хьовик. Намерихме Колата на Щолц. А имаме ли нещо ново за нея?

— Не, нищо. Какво да правя?

— Притисни Габриел и вземи джипиес координатите от проклетия филм. И го накарай да проследи телефона на Мунк. Според мен убиецът му се е обадил и той пътува натам.

— Добре — каза Анете. — Още нещо?

— Трябва…

Миа видя отклонението за Хьовик и сви по него. Дъждът започваше да отслабва и тя виждаше накъде кара.

— Трябва?

Миа не се сети за нищо друго.

— Просто се погрижи да оправят филма, колкото се може по-бързо, и да проследят телефона на Мунк.

— Добре — съгласи се Анете. — А, да, Лудвиг има нещо за теб.

— Какво?

— Снимка. Дискусионна група в Хьонефос.

Гениално. Налучка и позна.

— Помоли го да ми я изпрати на телефона.

— Окей.

— А за Щолц не е изникнало нищо?

— Нищичко.

— Добре, пристигам след малко. Ще ти се обадя, ако се окаже, че в колата има нещо важно.

Миа затвори и сви към старческия дом.