Самюел Бьорк
Пътувам сама (2)

2

Миа Крюгер се сепна от шума на чайките.

Всъщност трябваше да е свикнала с тях. Все пак бе купила тази къща далеч в морето, в устието на фиорда, преди четири месеца, но градът не искаше да я пусне. Апартаментът в „Туршхов“ на улица „Вогт“ — там винаги се носеше грохот — автобуси, трамваи, полицейски сирени, линейки — ала никога не се беше будила от тях, те почти я успокояваха, но от тези чайки, от техните крясъци, не съумяваше да се отърве. Навярно защото всичко останало бе толкова тихо.

Тя се протегна, за да стигне часовника на нощното шкафче, ала не виждаше колко показва той. Сякаш стрелките не бяха там, намираха се някъде в мъглата, десет и петнайсет или един и половина, или нещо без двайсет и пет. Снощи пи хапчета и те още действаха. Успокояваха, отпускаха, притъпяваха сетивата — не бива да се вземат с алкохол, но кого го беше грижа. Така или иначе оставаха само дванайсет дни, преди да умре — кръстчета в календара долу в кухнята, дванайсет отворени прозорчета.

Дванайсет дни. 18 април.

Тя седна в леглото, навлече исландския си пуловер и се заклатушка надолу към всекидневната.

Хапчетата й бе предписал един колега. Упълномощен приятел, помогнал й да забрави, да преработи действителността, да дойде на себе си. Полицейски психолог или май беше психиатър? Сигурно трябва да е бил психиатър, за да пише рецепти. Във всеки случай тя имаше достъп до това, което искаше. Дори оттук, макар че й струваше известно усилие да си взема нещата. Да се облече. Да включи извънбордовия мотор на лодката. Да измръзне през петнайсетте минути, нужни й, за да стигне до пристана. Да запали колата. Да пътува в продължение на четирийсет минути до Филан, тукашния административен център, който не приличаше съвсем на център, но все едно. Тук, в търговския комплекс „Юртен“, се намираше аптеката и после едно кръгче през „Винмонополе“^[1] на същото място. Рецептите бяха готови, изписани от Осло. „Аподорм“, „Вивал“, „Ламиктил“, „Циталопрам“. Някои от психиатъра, но също така от лекаря. И двамата бяха толкова отзивчиви, толкова доброжелателни — „не вземай прекалено много, трябва да си предпазлива“ — ала Миа Крюгер нямаше намерение да бъде предпазлива. Не бе дошла тук, за да оздравее. Беше дошла, за да изчезне.

Още дванайсет дни. 18 април.

Миа Крюгер извади бутилка минерална вода от хладилника, облече се и се спусна към морето. Седна на скалата, уви се по-плътно в якето и глътна първата си доза хапчета за деня. Песъчинки в джоба на панталоните й. Пъстри цветове. Нямаше представа какви лекарства е пила днес, главата й все още бе замаяна, но това нямаше значение. Прокара лекарствата с глътка от бутилката и протегна крака към вълните. Продължаваше да седи, загледана в ботушите си. Видът им й бе непонятен, сякаш това не бяха нейните крака, а нечии други, някъде там далече. Премести поглед към морето. И то й бе непонятно, но все пак се насили да продължи да гледа отвъд, към хоризонта в далечината, малкото островче някъде там, чието име не знаеше.

Избра това място наслуки. Хитра — остров в Трьонделаг. Можеше да е където и да е другаде, само да бъде сама. Остави решението на брокера. „Продай ми апартамента и ми вземи нещо друго.“ Той я погледна из косо, сякаш е луда или идиот, обаче искаше да спечели пари, така че не му пукаше, изобщо не го беше еня. Блестящата му усмивка дружелюбно й обещаваше той да се погрижи за всичко. Държи ли да продава веднага? Има ли нещо конкретно предвид? Престорена добронамереност, но тя бе надникнала в очите му. Гадеше й се при тази мисъл, фалшиви, противни очи. Винаги бе съзирала вътрешния мир на хората около нея. Сега виждаше него, това мазно същество в костюм и вратовръзка и видяното не й хареса.

Не е ли редно да се възползваш от тази дарба, щом я имаш?

Не разбираш ли? Трябва да я приложиш за нещо и то именно за това!

Да върви по дяволите. Вече няма да я използва. Никога повече. Тази мисъл й подейства много успокояващо. Изобщо беше крайно спокойна, откакто дойде тук. Остров Хитра. Брокерът си беше свършил добре работата. Изпита почти приятелско чувство към него.

Миа Крюгер се надигна от скалата и тръгна нагоре по пътеката към къщата. Беше време за първото й питие за деня. Не знаеше колко е часът, но времето нямаше значение. Купи скъп алкохол, поръчан предварително. Навярно бе нелогично да ползва нещо скъпо, при положение че така или иначе й остава толкова малко време, но от друга страна — защо не? Какъв е смисълът в едното? Какъв е смисълът в другото? Отдавна бе престанала да мисли за такива неща. Отвори бутилка арманяк „Домен дьо Пантанян“, реколта 1965 г. на „Лабейри“, и се почерпи с три четвърти чаена чаша, оставена неизмита на кухненския плот. Арманяк за осемстотин крони в неизмита чаша. Виждаш ли колко ми пука? Мислиш ли, че ми пука? Тя се усмихна леко на себе си, извади още няколко хапчета от джоба на панталона си и пак слезе към скалата.

Отново изпита почти приятелско чувство към брокера с прекалено белите зъби. Ако си избира място за живеене, защо да не е тук? Въздух, гледка към морето, необятно спокойствие, застинало под белите облаци. Никога нищо не я бе свързвало по някакъв начин с Трьонделаг, но този остров й се понрави още щом дойде. Тук имаше елени. Несметни количества елени и това я очарова. Елените подхождат повече на други места — на Аляска, на филмите. Красиви животни. Някои хора ги застрелват, без да им мигне окото. Миа Крюгер се беше научила да стреля в академията, но никога не бе обичала оръжията. Човек не бива да си играе с оръжия, те се използват само в случай на крайна необходимост и дори тогава е най-добре да се избягват. Ловният сезон за елени на остров Хитра продължаваше от септември до ноември и веднъж на път за аптеката се бе натъкнала на група младежи, които привързваха един елен към ремаркето на колата си. Беше през февруари, извън ловния сезон, и за момент си помисли да спре, да им запише имената, да докладва, та да си получат заслуженото наказание, но потисна този порив и не направи нищо.

Веднъж полицай, винаги полицай?

Вече не. Не, по дяволите.

Още дванайсет дни. Осми април.

Тя изпи последната глътка арманяк, отпусна глава назад на скалата и затвори очи.