Самюел Бьорк
Пътувам сама (68)

68

Лудвиг Грьонли излезе на верандата за пушачи на Мунк, за да подиша чист въздух. Въздъхна и се протегна. Беше изтощен, но не смяташе да се оплаква. През последните дни други в отдела бяха работили два пъти повече от него. Лудвиг Грьонли наближаваше шейсетте и без да го изричат гласно, от само себе си се разбираше, че след толкова дълга и вярна служба никой не възразява, ако вече не работи по двайсет и три часа в денонощието. Измъчваше го обаче не толкова физическото напрежение, колкото психическото. Никога нямаше спокойствие, постоянно трябваше да се върши нещо. Докато на свобода има сериен убиец, никой от тях не можеше да си отдъхне.

Телефонът му иззвъня. Видя познато име на дисплея и вдигна.

— Грьонли на телефона. — Лудвиг леко се изпъна.

— Здравей, Лудвиг. Шел е.

— Здравей, Шел. Откри ли нещо?

Шел Мартинсен бе стар негов колега. В продължение на много години работиха заедно, но за разлика от Мунк, Мартинсен доброволно избра понижението. Или по-скоро сам реши да не се напряга много. Намери си жена. Пожела да го преместят в полицейското управление в Рингерике. Старият колега на Лудвиг направи добър избор. Звучеше спокойно и в добро настроение.

— Всъщност, да.

— Група за взаимопомощ за бездетни жени ли?

— Да — потвърди колегата на Лудвиг, — или дискусионна група, както са я наричали. Понякога Хайди работи за доброволческия център в Рингерике, така че тя ме насочи към тази следа.

Хайди бе жената, накарала Мартинсен да напусне Осло. Самият Лудвиг понякога се замисляше за това. Да се сбогува със стреса в столицата и да си намери работа в някое малко градче. Досега не му се бе случило, а вече не му оставаха много години до пенсионирането.

— Групата е съществувала между 2005 до 2007 г., нали този период те интересува?

— Точно така — отвърна Лудвиг. — Имаш ли списък с имената?

— Имам нещо повече. Очертава се да намеря обща снимка на групата с имената и допълнителна информация.

— Страхотно, Шел, страхотно — похвали го Лудвиг, влезе вътре и се върна при бюрото си. — Ще ги изпратиш ли по факса?

На мига съжали.

— По факса ли, Лудвиг? — засмя се колегата му. — Нямаш ли имейл?

— По имейла, разбира се. Исках да кажа по имейла.

— Ще накарам някого да я сканира и да ти я изпрати възможно най-скоро.

— Чудесно, Шел, страхотна работа си свършил.

— Ще разрешите ли случая? — попита Шел малко по-сериозно. — Хората тук говорят. Имат съмнения.

— Ще я заловим — увери го Лудвиг и си помисли, че сигурно е издал твърде много.

— Нея? Щолц? Тази, чиято снимка ни пратихте ли? Тази, която издирвате?

— Още не знаем. — Лудвиг се замисли. — Има ли я на снимката?

— Възможно е, не съм я виждал. Хайди отиде в доброволческия център да я вземе, сега пътува насам. Здравей, Рюне! Работи ли ни скенерът?

Последно колегата на Лудвиг извика на някого от другата страна на линията. Получи отговор и се върна на телефона.

— Ако Хайди е права и я намери, ще я получиш до края на деня.

— Прекрасно! — възкликна Лудвиг.

Тъкмо затвори и Габриел Мьорк надникна в стаята.

— Чувал ли си се с Мунк или с Миа?

— Току-що говорих с Мунк, но Миа не си вдига телефона. Защо?

— Исках само да й кажа, че според мен ще оправим филма до края на деня. Изпратих го на един приятел, който знае как да изчисти шума.

— Чудесно. — Лудвиг изведнъж си спомни какво го бе помолил Мунк. — Случайно да се нуждаеш от малко чист въздух?

— Защо?

— Дъщерята на Мунк чака да й занесат някои неща в апартамента. Ще свършиш ли тази работа?

— Готово — отвърна младежът. — Какво трябва да й занеса?

— Почакай. — Лудвиг се зае да проверява списъка, който Мунк му бе изпратил на телефона.