Самюел Бьорк
Пътувам сама (72)

72

Лукас седеше на пейката до езерцето, загърнат в одеяло. Облякъл беше сухи дрехи, но все още не можеше да се стопли. Пастор Симон го бе държал дълго под водата. Едва не се удави. Пасторът го попита дали вижда Дявола, Лукас не го виждаше и тогава той потопи главата му във водата. Лукас бе объркан. Първо пастор Симон го държа под водата, а сетне му донесе сухи дрехи. Имал е дрехи в колата си. И одеяло. Пасторът бе предвидил всичко? Защо?

Пастор Симон се върна от колата с пакет храна и термос. Седна на пейката срещу Лукас. Сандвичи с брюнуст. Отвъртя капака на термоса и наля топло какао в чашата.

— Пий и яж — нареди той.

Лукас отпи глътка какао и усети как топлината се стича по гърлото му. Дъвчеше бавно филиите под погледа на пастора. Пастор Симон не отронваше и дума. Седеше със скръстени ръце на срещуположната пейка и го наблюдаваше с мек поглед. Лукас все още бе малко уплашен, но се чувстваше несравнимо по-добре, отколкото преди малко. Пасторът не сваляше очи от него и за секунда. Обикновено вперваше поглед над главата му, отправяше го към небето или го зарейваше нанякъде, във всеки случай не гледаше право в него, втренчен в очите му, както сега. Лукас бързо си възвърна телесната топлина. Опита да срещне погледа на пастора, но му се отдаде само отчасти. Изяде всички филии и изпи три чаши какао и тогава най-сетне пастор Симон проговори.

— Бог изпрати своя син, Иисус, Единородния, на земята, за да поеме греховете на хората — подхвана той. — Хората имаха възможност да спасят Иисус, но вместо него избраха Варава, разбойника.

Лукас кимна леко.

— Какво говори това за хората? — попита пасторът.

Лукас мълчеше. Със сигурност щеше да даде грешен отговор и пак да стои под водата. Все още усещаше паниката в тялото си.

— Че не знаят какво е добро за тях — продължи пасторът. — Хората не могат да вземат решения за себе си. Това го разбираш, нали, Лукас?

Лукас кимна. По този въпрос бяха говорили и преди. Хората са глупави. Не знаят какво е добро за тях. Затова Бог избира само някои, които да се възкачат на небето. Единствено специалните. Посветените. Тези, които са прозрели. Четирийсет човека от общността. И малцина други, живеещи на различни места по света, с които ще се срещнат по-късно.

Пастор Симон погледна право в него и хвана ръката му.

— Аз съм Бог — заяви той.

Лукас усети как топлината се завръща в тялото му. Отново го полазиха тръпки, по-силно от когато и да било. От пръстите на краката, нагоре по глезените, по бедрата, в корема, по шията, боцкаха го по лицето, чак до ушите.

— Аз съм Бог — повтори пасторът. — А ти си моят син.

Лукас зяпна.

— Ти си моят син, Лукас. Ти си новият Иисус.

Лукас едва не припадна. Пасторът е Бог. Разбира се. Така всичко се връзва. Това е причината. Когато говореше с Бог в кабинета си, всъщност говореше със самия себе си. Пасторът е Бог. А той, Лукас, е Божият син.

— Татко. — Лукас почтително се поклони.

— Сине — пасторът положи ръка на главата му.

Лукас усети топлината от Божията ръка да се разпростира по скалпа му.

— Ти издържа изпита — отсъди пасторът. — Остави живота си в моите ръце. И се надявам да се осланяш на мен. Можех да те убия, но не го направих. Защото имаш важни задачи, които ти предстои да свършиш, преди да се отправим към дома.

— Дома? — попита предпазливо Лукас.

— На небето — усмихна се пасторът.

— Наистина ли съм новият Иисус? — заекна Лукас.

Пасторът кимна.

— Преди двайсет и седем години те изпратих на земята.

Лукас не вярваше на ушите си. Разбира се. Всичко си дойде на мястото. Затова няма родители.

— А аз те намерих — той сведе почтително глава.

— Ти ме намери — потвърди с усмивка пасторът.

— Но първият Иисус е извършил велики дела. Какво съм направил аз? — попита Лукас.

— И това ще стане. Днес.

— Днес? — развълнува се Лукас.

Пасторът отново се усмихна и се запъти към колата. Върна се с малък пакет в ръце и внимателно го постави на пейката.

— Това за мен ли е?

— Отвори го — нареди пасторът, без да спира да се усмихва.

Лукас отвори пакета с треперещи пръсти. Видя какво има в него и затвори очи.

— Пистолет?

Пасторът кимна.

— Какво трябва да направя?

Пасторът се приведе към него и хвана ръката му.

— Миналата седмица в Дома на светлината дойде един нашественик.

— Кой?

— Едно момче, пратеник на дявола.

Лукас усети у себе си надигащото се негодувание. Дяволът е изпратил момче да им попречи да отпътуват. Предчувстваше го. Пасторът и Нилс напоследък бяха толкова мълчаливи.

— Но за щастие аз съм по-силен от Дявола — заяви пасторът. — Аз го разбирам, а той мен — не.

„Естествено“, помисли си Лукас.

Deo sic per diabolum.

Пътят към Бог минава през Дявола.

Да разбираш Дявола. Да го опознаеш. Това е имал предвид пасторът.

— И къде е сега момчето?

— Затворено е в скривалището.

— И какво ще правим с него?

— Ти ще го убиеш — обяви пасторът.

Лукас погледна пистолета пред себе си и бавно кимна.

— Има само един малък проблем.

— Какъв?

— Той е пленил Ракел. Моята Ракел.

— Този дявол — изсумтя Лукас.

— Налага се да бъдеш внимателен. Убий момчето, но не наранявай Ракел. Тя ми е нужна на небето.

— Ще направя каквото е по силите ми.

Лукас се наведе и целуна ръката на пастора. Пасторът стана. Лукас прибра пистолета в пакета и се качи с него в колата.

— Когато отидем на небето, ще имаш своя Ракел — обеща пасторът.

— О? — учуди се Лукас.

— Непременно — увери го пастор Симон. — Нали знаеш за малките ангелчета, увесени по дърветата?

— Момичетата, за които всички говорят?

— Да — потвърди пасторът. — Те ще ни посрещнат горе. Можеш да си избереш една от тях.

Собствено момиченце? Ама той не иска момиче. Бог му е достатъчен. Какво ще прави с малко момиченце? Лукас не каза нищо. Не искаше да противоречи на пастора. Сложи си предпазния колан, запали колата и спокойно подкара по горския път към стопанството.