Самюел Бьорк
Пътувам сама (84)

84

Кариане Колета мразеше да продава лотарийни билети. Продажбата на лотарийни билети бе най-ненавистното й занимание. Четиринайсетгодишното момиче дори обмисляше да напусне оркестъра само заради тъпите билети. Нямаше нищо против да работи, за да печели пари, не — тя, например, беше събирала камъни и брала ягоди, просто ненавиждаше да продава гадните билети. Кариане Колета беше срамежлива, именно затова не обичаше да продава лотарийни билети. Трябваше да звъни по вратите и да говори с хората.

Кариане Колета се уви по-плътно в якето си и се спусна по пътя към фермата на Том Лауриц Ларшен. Защо все пак да не почука на вратата на Ларшен, всичко ще мине добре. Свиневъдът беше доста странен, но пък мил, много пъти бе разговаряла с него. Последния път купи почти цялата пачка. Дали и този път щеше да има късмет? Кариане Колета отвори вратата и влезе в двора.

Том Лауриц Ларшен се прочу, след като някой отсече главата на една от свинете му. Писаха за случая в „Хамар Арбайдербла“. При това няколко пъти. Първо, когато главата изчезна, и после, когато се появи. „Местно прасе, намерено побито на кол в хода на разследването на детеубийствата“ пишеше във вестника и дори имаше снимка на Ларшен и на помощника му.

Кариане Колета знаеше всичко за изчезналите момичета, прочела бе всяка дума за случая, написана във вестниците. Проведоха и специални срещи, за да говорят за тях, най-напред в училище, после в оркестъра, сетне в общинския център. Събраха се всички, не само родителите на момичета на предучилищна възраст, а цялото село. Запалиха свещи в памет на убитите момиченца, а тя самата участва в създаването на група във фейсбук за изразяване на съболезнования. Не е трудно да се създаде група във фейсбук. Просто си седиш на компютъра, а не като сега, когато трябва да говори с някого. Отиде до къщата и почука на вратата. Навън вече се смрачаваше, но от кухненския прозорец светеше. Чуваше се и музика, значи той си беше вкъщи. Тя пое дъх и се съсредоточи, опита да се усмихне.

— Здравей! — поздрави Ларшен и я погледна добронамерено. — Пак ли продаваш лотарийни билети?

Ох, слава Богу, благодаря, не се налага да казва нищо.

— Да — кимна тя с облекчение.

— Влез тогава — отвърна Ларшен и се загледа в тъмнината зад нея. — Сама ли обикаляш толкова късно? — попита я той, когато влязоха в кухнята.

— Да — потвърди срамежливо Кариане.

— Какво е този път?

Том Лауриц Ларшен вече бе извадил портфейла си и стоеше с него в ръка.

— Отиваме на турне. В Швеция.

— О, сигурно ще бъде страхотно!

— Да, предполагам — откликна Кариане учтиво.

— Нямам особено голям късмет — засмя се Ларшен и извади стотачка от портфейла си. — Но е редно да подкрепяме младежта, нали?

— Благодаря — усмихна се Кариане. — Струват по двайсет крони и имате шанс да спечелите кошница за плодове, кафе и неща, които сами сме изработили.

— О, сигурно няма да спечеля, но ще купя билети — смигна Ларшен. — За съжаление имам само сто крони, това е неприятното.

Сто крони. Пет билета. Значи се налага да продължи да обикаля тази вечер. Беше го отлагала до последно. Уговорката беше на репетицията на следващия ден да предаде парите, а тя имаше още много непродадени билети.

— Във всеки случай е по-добре от нищо. — Ларшен й даде стотачката и взе подадените му билетите. — Бъди внимателна — заръча й угрижено на стълбите.

Той се вторачи в мрака след нея и сбърчи нос. След като изчезна свинската глава, явно му беше станало нещо. При миналото й посещение не се бе притеснил толкова много.

Кариане Колета прекоси двора и излезе през вратата. Изкачи се по пътя към моста „Вик“. Чудеше се дали да не се прибере вкъщи и да зареже продажбата на билети. В този момент пред очите й ненадейно се разигра невероятна сцена.

В началото не разбра какво вижда. Не беше възможно. В Танген — най-скучния град на света — тук никога нищо не се случваше. Отсреща имаше малка къща. Тя не знаеше кой живее в нея, всъщност мислеше, че е необитавана, никой никога не беше виждал там да влизат или да излизат хора. Сега вратата зееше и по стълбите слизаше малко момиченце. Беше облечено в странна рокля и силно ридаеше. Кариане Колета веднага го позна. Беше го виждала във вестниците. Имаха негова снимка в групата във фейсбук. Това беше момиче номер пет. Това беше Марион Мунк.

Кариане стоеше със зяпнала уста, без да помръдва. Момиченцето се затича надолу по стълбите и падна веднага щом стъпи на чакъла. След него с големи крачки заслиза жена. Марион се изправи, погледна назад, изплака и продължи да тича. Жената подире й бе много побърза, настигна я с един скок, запуши устата й с ръка, издърпа я обратно в къщата и затвори вратата.

После всичко утихна.

Кариане Колета беше в шок. Беше изпуснала пачката билети, парите и телефона си на земята.

Наведе се бързо, вдигна телефона и набра 1-1-2 с треперещи пръсти.