Самюел Бьорк
Пътувам сама (32)

32

Холгер Мунк свали тънките латексови ръкавици и излезе на верандата да изпуши една цигара. Дявол да го вземе, как само започна денят! Предишната нощ спа лошо, въртя се в леглото. Още не беше говорил с майка си за наследството. Неприятно му беше, че този въпрос не му дава да заспи, а все пак се налагаше да мислят за по-важни неща. Две за един ден? Запали цигара и се загледа навътре през прозореца. Криминалистите се готвеха да тръгват, а бащата на момичето бяха закарали в полицейския участък в „Грьонлан“. Още не бяха разпитали майката, бащата беше в шок и силно се затрудняваше да говори. Двамата очевидно отдавна не живееха заедно, бяха разделени. Тази седмица майката си бе взела почивка. Беше на вилата с приятелки, без обхват. Намериха прозореца на вратата към верандата разбит. Имаше следи от кръв долу, по стълбите и в стаята на момиченцето. Андреа. Някой я бе отвлякъл от стаята й. Мунк дръпна дълбоко дим и се опита да се пребори с настъпващото главоболие. Набра номера на Миа. Минаха няколко секунди, преди тя да отговори.

— Какво имате? — попита Мунк.

— Каролине Микле, шестгодишна, изчезнала е от стаята си.

— Има ли следи от взлом?

— Не, ключът е бил под изтривалката.

Боже господи. Мунк въздъхна. Под изтривалката. Как е възможно?

— Кръв?

— Следи от кръв от коридора до стаята й.

— Родители?

— Сесилие и Йон-Ерик Микле. Нямаме нищо за тях. Той работи в Северно море, сега се опитваме да се свържем с него. Тя е учителка.

— Учителка ли?

— Да, но не тя е извършителката. В пълен шок е. Изпратих я в „Юлевол“. Не знаеше къде се намира. Казваше, че няма време да говори с нас. Трябвало да заведе Каролине на детска градина.

— Виж ти! — възкликна Мунк.

— Ще направим обиколка, за да проверим дали някой не е видял нещо.

— Да, тук също — каза Мунк.

— Прилагаме АЛфА 1, нали?

Тя, естествено, не видя как Мунк кимна.

— Холгер?

— Какво? Да, искам всички навън. Всички. Навсякъде. И под „всички“ разбирам „всички“. На всяко проклето шосе и на всяка проклета пътека. Ясно?

— Добре. — Миа затвори.

Холгер дръпна продължително от цигарата. Главоболието го връхлиташе с пълна сила. Вода. Трябваше да пийне малко вода. И да хапне нещо. Телефонът му пак иззвъня.

— Да? Мунк на телефона.

— Габриел Мьорк е. В неподходящ момент ли се обаждам?

— Зависи за какво се отнася — отсече Мунк.

— Помниш ли личната работа, която ме помоли да свърша?

Мунк потърка челото си с ръка.

— Задачата — продължи Габриел.

Мунк потърси в паметта си и най-после всичко си дойде на мястото. Нерешената математическа задача, която шведката бе изпратила по интернет.

— Реши ли и я?

Отново влезе вътре. Внимаваше да не стъпи върху кървавите следи и да не докосва нищо. Криминалистите не бяха приключили работата си.

— Разбрах, струва ми се, какво е, но ми трябва още.

— Още какво?

— Да поговорим за това по-късно, става ли?

Мунк излезе пред къщата и запали нова цигара. Бяха преместили уличните ограждения надолу по пътя. По-добре да държат журналистите на разстояние. Докато не настъпи промяна. Ужасяваше го мисълта как ще докладва на Микелсон. Две жертви. Няма заподозрян. А сега имаха още две изчезнали деца. В „Грьонлан“ щеше да е същински ад.

— Това е Гронфелд, мисля — обясни Габриел от другата страна.

— Какво е?

— Шифър на Гронфелд. Кодов език. Подвид на Виженер, но вместо числа се използват букви. Нужна ми е обаче още информация. Дадоха ли ти още нещо?

Мунк не успяваше да събере мислите си.

— Още нещо, не знам. Какво трябва да е?

— Букви и числа. При Гронфелд и двете страни — и подател, и получател — използват една и съща комбинация. От букви и числа. Иначе е невъзможно да се разкодира.

— За нищо не се сещам — призна Мунк, в момента, когато Ким се показа на вратата. — Ще продължим по-късно.

— Добре. — Габриел затвори.

— Открихте ли нещо? — попита Мунк.

Ким поклати глава.

— Повечето хора са на работа, ще се наложи да направим една обиколка следобед.

— Значи нищо? По дяволите, все някой трябва нещичко да е видял.

— Засега няма никакъв резултат.

— Обиколете пак — настоя Мунк.

— Но ние току-що…

— Казах: обиколете пак.

Младият полицай кимна и хлътна зад вратата.

Мунк понечи да влезе в къщата, но се обади Миа.

— Да?

Чуваше го в гласа й. Бяха открили нещо.

— Жена е — съобщи му тя.

— Свидетел ли имаме?

— Един пенсионер точно отсреща. Страдал от безсъние. Гледал през прозореца, според него било около четири. Видял някой да се рови в пощенската кутия. Излязъл да провери.

— Храбър пенсионер.

— Абсолютно.

— Какво каза?

— Извикал я. Тя избягала.

— И е сигурен, че е била жена?

— Сто процента е сигурен. Бил е на няколко метра разстояние.

— Дяволска работа.

— Казах ти, нали? — напомни му Миа възбудено. — Знаех го.

— Вярно е. Пенсионерът с теб ли е сега?

— Ще дойде с нас.

— Ще се видим в отдела след десет минути.

— Добре. — Миа затвори.

Мунк стигна едва ли не тичешком до колата. Жена. Седна зад волана и потегли към огражденията. Дъждът се изливаше над сигналната светлина, когато мина покрай насъбралите се журналисти и репортери. Поне имаха нещо за лешоядите.

Жена.

Сложи синята лампа на покрива и подкара с бясна скорост към центъра.