Самюел Бьорк
Пътувам сама (43)

43

Миа Крюгер стоеше на верандата за пушачи и наблюдаваше как Мунк съсипва белите си дробове. Тъкмо бяха приключили с днешното съвещание и той бе в особено лошо настроение.

— Възможно ли е? — повтори той няколко пъти и разтърка очи.

През последната седмица никой от екипа не си бе доспивал, но Мунк изглежда бе спал най-малко от всички. Миа чакаше удобен момент да каже какво си бе мислила. Малко се колебаеше. Не бе сигурна. Просто имаше такова чувство. Чувство, засилило се в течение на деня.

— Възможно ли е? — пак изрече Мунк и запали нова цигара от първата.

— За какво говориш? — попита Миа и извади таблетка за смучене от джоба на якето си.

— В смисъл? — отвърна той и я изгледа.

Дойде на себе си, разбра с кого разговаря и погледът му стана по-мек.

— За всичко — отново потърка очи. — Все някой трябва да е видял нещо. Две шестгодишни момичета не могат да изчезнат просто така, без свидетели.

— И след обявяване на възнаграждението ли нямаме нищо?

— Нищичко. Пет хиляди крони. Очаквах все някой да ни предостави някаква информация.

— Ще го вдигнат ли на милион?

Мунк кимна.

— Ще излезе утре. После ни остава само да се надяваме.

— Всички извършители на света да задръстят линиите ни — подхвърли Миа.

— Длъжни сме да опитаме — въздъхна той и дръпна дълбоко от цигарата. — Успя ли да се свържеш с Бенямин Баке?

Тя кимна.

— Ще се срещнем в четири и половина в театъра. Разполагал само с половин час. Изглежда, играе в „Пук и Чук“ в добавка към репетициите за „Хамлет“. Искаш ли да дойдеш?

Мунк поклати глава.

— Не, поеми го ти. В жилището на прабаба си ли живее? Там ли му изпращат сметките? Знаеш какво да го попиташ.

— Не се безпокой — отвърна Миа.

— Дяволска работа! — изруга Мунк. — Все някой трябва да е видял нещо. Как се качват в някоя кола и как слизат от нея. Как влизат или излизат от някоя барака. От някой килер. Нали момичетата все нещо трябва да ядат. Някой да е купувал по-голямо количество храна. Някой, който…

Загледа се във фаса.

— Ако е добре планирано, ни е нужен късмет, знаеш — тихо се обади Миа.

— Изглежда много добре планирано, нали? — въздъхна той.

— Да, за съжаление — потвърди тя. — В продължение на много години, доколкото ни е известно.

— Наясно сме какво означава това — напомни Мунк. — Момичетата няма да оживеят, не ги ли открием скоро.

Миа мълчеше. Седеше, загледана в улицата под тях. Понякога завиждаше на живота долу. Обикновени хора стопанисват магазини или купуват обувки на децата си. На тях не им се налага да се занимават с такива неща. Извади още една таблетка от джоба си и придоби смелост.

— Трябва да ти кажа нещо — обърна се тя към Мунк.

— Кажи — подкани я той.

Миа се замисли за момент, опита се да намери точните думи.

— Какво има? — полюбопитства Мунк.

— Мисля, че ти си замесен.

— Как така замесен?

— И ти си включен в плана според мен.

— За какво, по дяволите, говориш, Миа?

Леко притеснен, Габриел Мьорк подаде глава навън и ги прекъсна.

— Извинявам се, че ви безпокоя, но…

— Какво искаш? — изръмжа Мунк.

— Не, само, Миа, намерих… знаеш, информацията, която ми поиска днес. Какво да направя с нея?

— Дай всички имена на Ким и на Лудвиг, нека да ги съпоставят със случая от Хьонефос. Имам чувството, че оттам ще изскочи нещо.

— Веднага. — Младежът бързо затвори вратата, без да поглежда към Мунк.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това, че съм замесен в плана? — попита Мунк.

— Така ми се струва — отвърна Миа. — Отнася се до теб.

— До мен?

— Така мисля — повтори тя.

Още веднъж ги прекъснаха — този път нетърпеливата Анете Голи, която дори не си направи труда да почука.

— Налага се да дойдеш — обърна се тя към Мунк.

— Какво има?

— Имаме пробив. Току-що ми се обади адвокат…

Погледна към самозалепващото се листче в ръката й.

— … Ливол. Представлява „Афтенпостен“. Имали са контакт с извършителя.

— Дявол да го вземе! — изруга Мунк.

Стана и си изгаси цигарата.

— Кога?

— Няколкократно, доколкото разбрах. От няколко дни насам. Последно днес преди обед.

— И се свързват с нас чак сега? — разгневи се Мунк. — Сега? Проклети идиоти!

— Очевидно им е трябвало време да се допитат до един-двама адвокати.

— Дяволски изчадия! Къде са?

— В „Постиробиге“. Чакат ни. Колата ми е долу.

Мунк се обърна към Миа:

— Идваш ли с нас?

Миа поклати глава.

— Имам среща с Бенямин Баке.

— Да, разбира се.

Той я изгледа странно.

— Ще обсъдим въпроса по-късно — каза бързо. — Изобщо не разбирам за какво говориш.

— Да се срещнем после в „Юстисен“ — предложи Миа.

— Добре — отвърна Мунк и последва Анете, подтичвайки, към офиса.