Самюел Бьорк
Пътувам сама (34)

34

Миа Крюгер пресече улицата и тръгна нагоре по „Тьойенгата“. Извади таблетка за смучене от джоба си и се опита да не гледа заглавните страници на вестниците. Мина покрай още един павилион, където й излагаха на показ живота. Все още няма следа от мистериозната жена. От първа страница гледаше фоторобот. Този на жената, която пенсионерът бе видял. Нямаше нищо лошо в рисунката. Нямаше нищо лошо в показанията на свидетеля. Проблемът бе, че можеше да е всеки. Деветстотин обаждания само през първия ден. Хората сочеха съседката, колегата, племенницата си, жена, която бяха видели на опашката за ферибота. Полицейските линии прегряха, наложи се да ги затворят, да си починат. Според слуховете някои чакали по два часа, за да се свържат. Някой виждал ли е Каролине и Андреа? Нова заглавна страница, снимки на момичетата, големи, раздути, сякаш, за да й се подиграят. Не можеш да си вършиш работата. Отговорността е твоя. Ако момичетата умрат, ти ще си виновна.

Защо, за бога, изведнъж се бе появила тази кръв? Миа Крюгер не разбираше. Не се връзваше. Изследваха кръвта, не беше на момичетата. Дори не беше човешка кръв. Беше на свиня. Извършителката им се подиграваше, това правеше. Или извършителят. Миа Крюгер изобщо вече не беше сигурна. Нещо не се връзваше. С жената в „Скюлерю“. С фоторобота. Имаше чувството, че е само игра. Виж колко ми е лесно. Правя абсолютно всичко, което поискам.

Аз печеля. Вие губите.

Миа се сгуши в якето си и отново пресече улицата. Нямаха нищо за белия ситроен. От списъка с евентуални заподозрени не бе излязло нищо. Лудвиг и Къри бяха свършили страхотна работа със случая от Хьонефос, единият кабинет на „Марибуесгата“ беше покрит от горе до долу със снимки и бележки, но все още не бяха открили нищо. Все пак ставаше въпрос за осемстотин и шейсет служители. Почти деветстотин човека работеха в болницата. Да не говорим за всички със свободен достъп — пациенти, посетители, роднини. Хиляди хора. Видео наблюдението също не бе хванало нищо. На времето нямаше камери в родилното отделение, само на изхода. Самата Миа помнеше, че преглежда записите с часове, без успех. Нищо. Кашони с разпити и обяснения. Лекари, сестри, пациенти, физиотерапевти, санитари, роднини, служители на регистратурата, персонал по поддръжка на чистотата. Тя лично разговаря с почти сто човека. Всички бяха еднакво отчаяни. Как бе възможно това? Как така някой ще влезе в родилното отделение и ще излезе оттам с бебе, без да го забележат. Миа помнеше в какъв възторг изпаднаха полицейските началници, когато младият швед се самоуби и така „направи самопризнание“. Бързо прекратиха разследването. Заметоха го под килима. Срам за службата. Техен дълг бе да продължат.

Миа Крюгер пак пресече улицата и влезе в един заден двор. Отдавна не бе идвала, но мястото не се беше променило. Зелената врата без табелка, скрита в невидим ъгъл на града. Почука и изчака някой да отвори. Решиха да обявят възнаграждение. Семействата на момичетата и хората, които ги подкрепят. Мунк и Миа възразиха, това само щеше да увеличи броя на несериозните обаждания, да попречи на достъпа до линиите на хора, разполагащи с важна информация, и все пак се решиха на тази крачка след консултация с адвокатите си. Да става каквото ще. Надяваха се да излезе нещо от това. Точната сума пари да примами точния човек от сенките.

На вратата се отвори малко прозорче и се показа мъжко лице.

— Да?

— Миа Крюгер — представи се тя. — Тук ли е Чарли?

Прозорчето се затвори. След няколко минути мъжът се върна. Отвори вратата и я пусна да влезе. Имаше нов пазач, не го бе виждала преди. Типичен избор за Чарли, културист, с грамадно четвъртито тяло, с татуирани бицепси, по-дебели от бедрата й.

— Там е. — Мъжът посочи към помещението.

Чарли Брюн стоеше зад бара и се усмихна широко при влизането й. Не се бе променил. Навярно беше поостарял и с уморен поглед, но колоритен както обикновено. Беше силно гримиран — носеше яркозелена рокля с пайети и боа на врата.

— Миа Лунния лъч — засмя се Чарли и излезе пред бара да я прегърне. — Невероятно много време мина. Как си, за бога, girl?

— Добре — кимна Миа и седна.

В заведението имаше малко хора. Само шест-седем души, повечето в женски дрехи: леопардови панталони и високи токчета; бели рокли и дълги копринени ръкавици. При Чарли можеше да бъдеш такъв, какъвто искаш да си, тук на никого не му пукаше. Светлината бе приглушена, атмосферата — спокойна. От джубокс в ъгъла звучеше Едит Пиаф.

— Изглеждаш ужасно. — Чарли Брюн поклати глава. — Искаш ли бира?

— Имаш ли лиценз за продажба на алкохол?

— Ама недей така, girl! Тук не използваме такива грозни думи — смигна мъжът и наля бира. — Какво ще кажеш за едно малко?

— Какво значи едно малко тук през деня? — усмихна се Миа и отпи от бирата.

— Значи каквото си поискаш — намигна й Чарли и избърса бара пред нея. — Да — продължи той. — Тук вече не е толкова забавно, колкото преди. Знаеш ли, остаряваме, поне Чарли остарява.

Заметна зелената боа на врата си и се пресегна към едно шише на рафта.

— „Йегер“?

Миа кимна и свали шапката и коженото си яке. Беше приятно да си вътре. На топло. Да се скриеш за миг от света. Често се бе застоявала при Чарли, когато медиите разгласиха нейния случай. Случайно бе попаднала на това място и веднага се беше почувствала у дома. Тук не я гледаха любопитни очи. Пълно спокойствие и сигурност, бяха почти семейство. Струваше й се, че е било много отдавна, в някой предишен живот. Сега не познаваше никого от облечените в женски дрехи мъжете, насядали в сепарето до червената стена.

Чарли извади чаши и наля „Йегермайстер“ и на двамата.

— Наздраве, сладуранке. Радвам се да те видя пак.

— Взаимно е — усмихна се Миа.

— Ти, естествено, не си остаряла — отбеляза той. — Какви скули имаш, girl. Трябвало е да станеш модел, а не полицайка. Ама сериозно. Защо не водиш малко по-здравословен живот заради кожата си? И не е зле от време на време да слагаш малко грим, въпреки че си жена. Така, казах го. Мама Чарли винаги е откровена — смигна Чарли и се усмихна.

— Благодаря — засмя се Миа и изпразни чашата „Йегермайстер“.

Питието загря приятно гърлото й.

— Ще ни донесеш ли бутилка шампанско, Чарли?

— Какво казах за викането, Линда?

Чарли се обърна към един от мъжете на масата — носеше къса розова рокля, боти, ръкавици и перлена огърлица на шията. Макар и на повече от четирийсет години, движеше тялото и ръцете си като петнайсетгодишно момиче.

— Хайде де, Чарли. Бъди добър.

— Това е почтено заведение, а не амстердамски бардак. С чаши за всички ли?

— Не, имаме си — изкиска се мъжът на име Линда.

— No class^[1] — въздъхна Чарли и завъртя очи. Взе бутилка шампанско от стаичката зад бара и я занесе до масата. Отвори я от раз за радост на мъжкото момиче, което пляскаше с ръце и се смееше.

— Така — каза Чарли, като се върна. — Мислех, че сме те изгубили.

— Слуховете за смъртта ми са силно преувеличени — смигна Миа.

— Малко червило и нотка фон дьо тен и ще се съглася — изкикоти се Чарли. — О, не, нагъл съм. Не, много съм нагъл.

Чарли Брюн се приведе над бара и дълго я държа в прегръдката си. Миа се усмихна. Отдавна не й се бе случвало да я прегръща плюшено мече в женски дрехи. Беше хубаво.

— Нагло ли беше? Изглеждаш тооолкова прекрасно. Като милион крони.

— Няма проблем — засмя се Миа.

— Два милиона.

— Стига, Чарли.

— Десет милиона. Още един „Йегер“?

Миа кимна.

— Кажи какво те води тук — поде Чарли, когато и двамата изпразниха чашите.

— Имам нужда от помощ — отвърна Миа и извади снимка от вътрешния джоб на якето си.

Тя я плъзна през бара. Чарли извади чифт очила и приближи снимката до свещта.

— Ранди, да — кимна Чарли. — Знаех си, че ще има нещо общо с теб. Трагедия.

— Той често ли идваше тук? Извинявай, исках да кажа „тя“.

Чарли свали очилата и плъзна снимката по бара обратно към Миа.

— Случваше се да идва тук, да. На периоди. Ту идваше често, ту минаваха месеци, преди да я видим отново. Рогер беше от тези, които, как да се изразя, не се чувстват добре със себе си. Помоему правеше всичко по силите си да не бъде Ранди, но, знаеш как е, не можеше да престане. Трябваше да пие много, за да се отпусне. Понякога се налагаше да я помолим да си тръгне, притесняваше другите гости.

— Имаш ли предположение защо?

— Защо е скочил от покрива ли?

Миа кимна. Чарли сви рамене.

— Нямам представа. Светът е жесток, само това мога да кажа. Трудно е, когато обществото иска от теб да бъдеш някакъв, а тялото ти иска друго.

— Няма по-нормален човек от теб — увери го Миа и надигна бирата си.

— Аз ли? Боже мой, аз приключих с това преди трийсет години, но не всички са като мен. Вина, срам и угризения на съвестта. Имаме интернет на телефона и изпращаме всъдеходи на Марс, но в умствено и емоционално отношение живеем още в Средновековието, но ти знаеш за какво говоря.

— Знам ли? — повдигна вежди Миа.

— Да, ти си умна. Затова те харесвам толкова. И красива — това разбира се помага, но най-вече си умна, не е нужно да ти обяснявам всичко. Защо не станеш министър-председател, Миа? Да научиш таза страна на едно-две неща?

— Едва ли ще доведе до добър резултат.

— Да, вероятно е така. Прекалено си мила.

Чарли се засмя и наля на себе си и на Миа по още един „Йегер“.

— Сама ли идваше?

— Кой? Ранди?

Миа потвърди.

— Обикновено — да. Няколко пъти доведе и приятелка, но не съм разговарял с нея.

— Мъж?

— Не, жена.

— Как изглеждаше?

— Строга. Достолепна. С тъмна коса на стегната конска опашка. Малко необичайни очи.

— В какъв смисъл необичайни?

— Бяха разноцветни.

— Я виж ти.

Чарли кимна.

— Едно синьо и едно кафяво. Изглеждаше малко freaky^[2]. Студена. Сериозна. Зарадвах се, когато спря да идва. Побиваха ме тръпки от нея.

— Кога беше това?

— О, не знам. — Чарли извади парцал и започна да бърше бара. — Май няколко месеца, след като ти спря да идваш тук. Между другото, къде беше?

— За известно време извън света.

— Радвам се, че се върна. Липсваше ми. — Той смигна и надигна чашката. — Да изгоня ли гостите? Така и ние ще пийнем като хората, както едно време.

— Някой друг път, Чарли. — Миа си облече якето. — Точно сега имам много работа.

Намери химикалка в джоба си и му написа телефонния си номера на една салфетка.

— Обади ми се, ако се сетиш за нещо. Става ли?

Чарли се наведе над бара и за довиждане я целуна по двете бузи.

— Don’t be a stranger^[3].

— Обещавам — усмихна се Миа.

Нахлупи си шапката и излезе в дъждовната вечер на Осло. Потърси такси, но не видя. Все едно. Не бързаше. Да не би някой да я чака в хотелската стая? Миа си сложи качулката и се отправи с бавна крачка към центъра. Телефонът й иззвъня. Габриел Мьорк.

— Здравей — поздрави Миа.

— Здравей. Габриел е. Имаш ли време?

— Разбира се — отговори Миа. — Още ли си в офиса?

— Да.

— Не знам дали Холгер ти е казвал, но не влиза в задълженията ти да стоиш там денонощно.

— Да, разбирам, но имах да разучавам много неща.

Габриел звучеше уморено.

— Има ли нещо ново?

— Всъщност — да. Хрумна ми, че трябва да е възможно да се възстановят изтрити съобщения, затова се обадих на един мой приятел, луд по „Епъл“.

— И?

— Не се притеснявай. Намерих ги.

— Всичко, което е било в телефона му?

— М-да.

— Страхотно! — възкликна Миа. — Какво имаме?

— И добри, и лоши новини. Открих изтритите съобщения, но не са много. Телефонът му трябва да е бил съвсем нов. Очите ми се затварят, затова предпочитам да не ти ги чета. Ще изчакаш ли да ги видиш утре?

— Разбира се. И тези ли бяха анонимни?

— Не, има номер.

— Чий е?

— Не е общодостъпен. Точно затова ти звъня. Налага се да хакна няколко бази данни, за да разбера на кого е.

— За колко по-точно говорим?

От другата страна за момент настъпи тишина.

— Толкова, колкото е необходимо.

— И?

— Ами, не е законно. Трябва да изискаме достъп. Какво мислиш?

— Говори ли с Холгер?

— Не си вдига телефона.

— Не можем да чакаме — заяви Миа. — Действай.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Окей — съгласи се Габриел.

— Веднага ли ще се заемеш?

— Мислех евентуално да си легна.

— Както решиш. Сигурно няма да е късно и утре сутринта.

— Ще пробвам да го направя сега.

— Би било чудесно. Аз няма да спя.

— Добре.

Миа затвори и продължи разходката си към центъра. Улиците бяха почти пусти. През прозорците се виждаха хора, светлините от телевизорите. Изведнъж хотелската стая й се стори още по-непривлекателна, отколкото преди малко. Нямаше причина да отива там. Така или иначе беше изключено да заспи. Да изпие една бира не изглеждаше лоша идея. Ще се опита да си събере мислите.

За щастие в Юстисен посетителите бяха малко. Тя поръча бира и седна в един усамотен ъгъл. Взе химикалка и хартия и се взря в празния лист пред себе си. Четири момичета. Скоро щяха да навършат шест години. Паулине. Юхане. Каролине. Андреа. Написа имената отгоре на листа. Паулине. Изчезнала от детската градина. Намерена в Маридален. Юхане. Изчезнала от детската градина. Намерена при „Хаделансвайен“. Каролине и Андреа. Отвлечени от домовете им. Къде щяха да ги намерят? Не видя никаква логика. Отговорът се криеше другаде. Рогер Бакен/Ранди. Текстови съобщения. Не е разумно да летиш прекалено близо до слънцето. „Who’s there?“. „Bye, bye, birdie.“

Първо съобщение. Икар. Направил е нещо непозволено. Второ съобщение. „Who’s there?“. Не се ли разправяха серия вицове. Чук-чук. Knock, Knock. Who’s there? Doris. Doris, who? Doris locked, that’s why I’m knocking.^[4] Нямаше никакъв смисъл. „Bye, bye, birdie.“ Това беше лесно. „Bye, bye, birdie“, мюзикъл, хит сред гейовете. Татуировка на орел. Чао, птичке.

Миа усети неприятен вкус в устата си и си поръча още един „Йегер“. Алкохолът й подейства добре. Главата й се замая, беше й по-лесно да мисли. Взе втори лист и го сложи до първия. Ученически пособия. Книги. Хартия. Име на първата страница. Кукленски рокли. Пътувам сама. „Това се повтаря“ — написа бързо тя. „Това се връзва“. Кръв от свиня. Who’s there. „Това не се връзва“ — написа тя отдолу. Две от детската градина. Две от домовете им. Десет рокли. Жена. Миа поръча още една бира. Сега мисълта й потръгна. Съзнанието й се проясни. Травестит. Жена. Пол. Игра с пола? Неясен пол? Срам. Вина. Пътувам сама. Първите символи даваха ясна представа за интелигентност. Раница. Табелка. Кукленски рокли. В останалото нямаше логика, бяха само… да… безсмислици? Свинска кръв? Who’s there? Извади още един лист и го смести до другите два. Изпи до дъно бирата и поръча още една. Тук имаше нещо. Натъкна се на нещо. Отгоре на третия лист написа жена. Хьонефос. Родилно отделение. Измити и натъкмени момиченца. Упойка. Обгрижване. Медицинска сестра? Фоторобот. Прилича на всяка друга. Как да се скриеш, бидейки на показ? Остави част от листа празна и написа още нещо отдолу. Студена. Сериозна. Разноцветни очи. Едно кафяво и едно синьо. Шизофрения? Една в Маридален. Една при Хаделансвайен. Гора. Скрита. Трябва да търси. Трябва да работи. Трябва да ловува. Видима, но скрита. Иска да покаже какво е направила, но не толкова очевидно, че да не трябва да се търси. Свинска кръв. Who’s there? Защо е така чисто в началото? Сериозно? Защо след това е толкова нечисто? Несериозно?

Миа поръча още едно питие, извади нов лист. Мисълта й тръгна по-гладко, тук имаше нещо. Усещаше вкуса му, но не съумяваше да го хване. Гордост. Вижте ме. Вижте какво направих. Рине ЮВ. Напълно неспособни сте и аз ще ви го докажа. Аз срещу вас. Игра. Защо в началото всичко е толкова чисто, а после — така нечисто? Кръв? Свинска кръв? Като на кино. Театрално. Неистинско. Не гледай натам. Съзнанието й се отприщи. Лавина от неудържими мисли. Така беше. Неистинско. Не гледай натам. Миа продължаваше да записва и да записва, почти забрави да пие. Не гледай натам. Не всичко има значение. Не и киното. Не и театралното. То не е истинско. То е наужким. Не се връзва. Гледай само това, което се връзва. Това, което е действителност. Накъде сочат символите и кои от тях? Кой трябва да следваме и кой — не? Това ли е играта?

Това е играта.

Миа се засмя, без да се усети. Беше далече. Потънала дълбоко в себе си. Градът не съществуваше. Юстисен не съществуваше. Масата я нямаше. Бирата я нямаше. Въже за скачане, да. Училищни принадлежности, да. Кукленски рокли, да. Пътувам сама, да. Упойка, да. Свинска кръв, не, наужким. Bye, bye, birdie, не, не е важно. Да летиш прекалено близо до слънцето, не, не е важно. Who’s there?

— Миа?

Миа така се стресна, че подскочи на стола. Огледа се объркано, не разбираше къде е.

— Извинявай. Безпокоя ли те?

Действителността бавно се върна при Миа. Бирата се върна. Помещението се върна. До нейната маса, с мокра коса, подгизнало яке и тъжен поглед стоеше Сюсане.

— Здрасти! Случило ли се е нещо?

— Може ли да седна? Виждам, че работиш. Не искам да те безпокоя.

Миа нямаше време да отговори. Сюсане си свали якето и се свлече на стола като мокра котка.

— Сядай — подкани я Миа. — Не се притеснявай. Вали ли навън?

— И навън, и вътре — въздъхна младата жена и закри лицето си с ръце. — Не знаех къде да отида, помислих си, че сигурно си тук.

— Тук съм — отвърна Миа. — Искаш ли бира?

Сюсане кимна мълчаливо. Миа стана и отиде на бара.

Върна се на масата с две бири и две чашки „Йегер“.

— Книга ли пишеш? — попита Сюсане и се усмихна изпод бретона си.

— Не, просто работя.

— Добре, защото това вече е заето. — Сюсане посочи единия лист.

Who’s there?

— Заето ли? Какво имаш предвид? Откъде е?

— Това е първата реплика от „Хамлет“.

— Сигурна ли си?

Сюсане се засмя.

— Да, напълно съм убедена. Все пак съм асистент-режисьор. Очаква се да познавам пиесата.

— Не исках да кажа това — оправда се Миа. — Но наистина ли?

Сюсане се прокашля и изведнъж отново се превърна в театралната Сюсане от Осгорщран.

— Who’s there? Hay, answer me, stand and unfold yourself. Long live the king!

„Ти първо кой си? Стой и се разкрий! Да живее кралят!“^[5]

Отпи глътка бира и неочаквано доби срамежлив вид.

— Това не е наистина. Хайде да не му обръщаме внимание — прошепна Миа.

— Какво? — учуди се Сюсане.

— Не, нищо. Какво се е случило? Защо си толкова тъжна?

Сюсане пак въздъхна. Издърпа косата, затъкната зад ухото й, и се скри зад нея.

— Пак старата история. Аз съм една глупачка.

Едва сега Миа забеляза колко много е пила приятелката й. Говореше носово и трудно уцелваше устата си с халбата.

— Актьори. Как да разчиташ на актьор? — продължи тя. — Твърди, че те обича, а на следващия ден — не, после неочаквано пак го казва, а когато му повярваш, спи с някоя от осветителките. Такива ли са хората?

— Две лица — обобщи Миа. — Не е лесно да разбереш кое е истинското.

Две лица?

Игра с пола?

Актьор?

— Лицемерни мръсници — повиши тон Сюсане.

Гласът й се понесе през бара и някои от клиентите погледнаха към тяхната маса.

— Ще ти мине, нали? — Миа докосна ръката на приятелката си.

— Винаги минава. После пак. Вечен хоровод, като в „Пер Гинт“ на Ибсен. Въртиш се, въртиш се и изведнъж животът свършва, а любовта не е дошла.

— Пияна си — отбеляза Миа и пак я погали по ръката. — Говориш безсмислици. Хайде да те заведем да си легнеш.

Самата Миа вече беше доста пияна. Допи си бирата и се загледа в Сюсане, която се опитваше да отпие от своята.

— Винаги се прибирам сама. — Младата жена изтри една сълза.

Телефонът на Миа иззвъня. Пак беше Габриел Мьорк. Миа погледна Сюсане.

— Вдигни го — кимна тя. — Боже мой, не съм чак толкова зле, само цивря.

— Сигурна ли си?

— Божичко, разбира се.

— Веднага се връщам.

Миа взе телефона си и отиде в задния двор.

— Да?

— Габриел е.

— Какво имаме?

— Още една грешна препратка.

— Нищо ли не намери?

— Намерих. Номерът е на Вероника Баке.

— Отлично, Габриел. Коя е тя?

— Въпрост е по-скоро „коя е била тя“. Вероника Баке е починала на деветдесет и четири години през 2010 г.

— Как е възможно?

— Била е стара.

— Да, това го разбирам, но как е възможно телефонът й да е използван преди два месеца, ако е починала през 2010 г.?

— Представа нямам, Миа. Много съм уморен. В момента съм неспособен да мисля ясно. Будувам от почти трийсет часа.

— Поспи малко. Ще говорим утре.

Тя затвори телефона и влезе вътре. Сюсане вече не седеше на масата, а се клатушкаше до бара. Опитваше се да убеди келнера, че е достатъчно трезва, за да си поръча още една чашка, но той не й вярваше. Миа взе листовете си, навлече си коженото яке и я изведе от заведението.

— Не съм пияна — измънка Сюсане.

— Тази нощ ще спиш при мен — подхвърли Миа.

Прегърна приятелката си през раменете и внимателно я поведе по мокрите улици към хотелската стая.