Самюел Бьорк
Пътувам сама (70)

70

Габриел Мьорк стоеше във „Фрогнер“ на тротоара пред елегантна постройка с апартаменти, отдавани под наем, и звънеше. Леко се ядоса на Лудвиг, който го беше пратил тук. Не бе разбрал, че първо трябва да напазарува. Вярно, рангът му в Специалния отдел не беше особено висок, нали току-що бе започнал, но да изпълнява поръчки — това можеше да го свърши и някой друг. Все пак точно сега Габриел имаше по-важна работа. Пак погледна нагоре към апартамента и пак позвъни. Никой не отговаряше. Сградата беше хубава. В най-хубавия западен квартал. Големи прозорци и всички апартаменти имаха веранди с изглед към парка. Габриел се замисли за приятелката си и за малкото същество в корема й. Толкова се тревожеше в началото. Къде щяха да живеят? Как щяха да си плащат сметките, когато бебето се роди? Трябваше да се купят много неща. Чувстваше се глупаво, като си помислеше колко невеж е бил. Нищо не знаеше. За бащинството. Люлка, количка… — списъкът нямаше край. Но вече не е така. Той има работа. Съвсем неочаквано. Готина работа. Важна работа. Никога не бе допускал, че ще разсъждава така. Полицията е… враг, казано направо. За другите хакери, които познаваше. Но те нямаха представа за какво говорят. Не бяха срещали Миа Крюгер. Нито Холгер Мунк. Нито Къри. Нито Анете. Нито Лудвиг. Нито Ким и останалите. Не знаеха какво е да имаш колеги. Да идваш на работа, да си част от нещо, хората да ти се усмихват и да те поздравяват, да знаят, че си един от екипа, да те харесват — и теб, и това, което правиш. Габриел имаше чувството, че по някакъв начин е влязъл вътре в новините. Преди не го вълнуваха чак толкова, но когато това ти е работата, е съвсем различно. Техниците от „Грьонлан“ бяха донесли великолепно оборудване. Самият той никога нямаше да може да си го позволи. В началото се почувства почти като дете на Коледа.

Позвъни още веднъж, чудейки се какво щяха да си купят. Какво жилище. Не можеха да си позволят апартамент в този квартал — беше повече от ясно, но ще пробват да се сдобият с нещо хубаво в другата част на града. Със сигурност няма да разполагат с градина и подобни неща, но пък ще имат свой собствен дом. Обзе го радост. И собствена табелка на вратата. Тук живеят Габриел и Тове и… да, още не бяха обсъждали името на бебето. Тъкмо се накани да позвъни още веднъж, когато вратата се отвори и оттам излезе възрастна дама. Той й се усмихна мило, задържа любезно вратата пред нея и се шмугна по коридора.

Понесе торбите нагоре по стълбите и се качи на третия етаж. Лудвиг бе обяснил, че апартаментът се намира в дъното на коридора. Габриел възнамеряваше да позвъни, но видя, че вратата е открехната.

— Ехо — извика той предпазливо. — Има ли някого тук?

Никой не отговори.

— Ехо? — отново извика той и внимателно отвори вратата.

Внесе торбите в преддверието.

— Ехо? Нося някои неща от Холгер Мунк.

В този момент Габриел забеляза тялото.

Какво се е случило, по дяволите?

Захвърли торбите, набра 1-1-2 и коленичи до момичето на пода.