Самюел Бьорк
Пътувам сама (46)

46

Миа седеше в „Юстисен“ и се чудеше дали да не си поръча бира, но все пак се спря на минерална вода. След няколко минути Холгер дойде и се отпусна задъхан на мястото срещу нея.

— Какво се е случило? — попита тя.

— Извършителят се е свързал с „Афтенпостен“ преди няколко дни. Обадил се е на журналиста Микел Вол. Преправил си е гласа. Дал е информация за Каролине.

— Защо не са ни уведомили?

— Защото са егоистични идиоти и ги интересуват само продажбите на вестника.

Мунк бе видимо раздразнен.

— Какво ще правим?

— Не съм съвсем сигурен — промърмори той. — Адвокатът им ясно заяви, че не са направили нищо незаконно и нямаме основания да ги обвиним в нищо.

— Трябва да има начин да ги подведем под отговорност, дявол да го вземе! — изруга Миа.

— Микелсон обеща да помисли, но счита, че разпитът, който съм провел, е достатъчен.

— Само толкова ли?

— Проклети политици! — изръмжа Мунк. — Грижа ги е само да опазят себе си и кариерата си.

Поръча си сандвич със скариди и кола и си свали якето.

— Какво имаш?

— Устни показания. Ще изпратят писмени утре.

— Нещо полезно?

— Нищо разобличаващо. — Мунк отчаяно поклати глава. — Какво каза Баке?

— В десетката — отговори Миа.

— В какъв смисъл?

— Замесен си.

Той я изгледа с любопитство.

— Това вече го каза, но какво точно имаш предвид?

— Свързано е с теб.

Донесоха поръчката на Мунк и той отпи глътка кола.

— Трудно ми е да го обясня. Както ти споменах, това е усещането ми — продължи Миа.

— Докажи ми — подкани я той.

— Окей. Убиецът ни насочва към „Хьонефос“ и изчезналото бебе. Кой беше отговорен за делото?

— Аз — каза Мунк.

— Правилно.

— „Хамлет“ — продължи Миа. — За какво става въпрос в „Хамлет“?

— За истинска любов? — погледна я въпросително Мунк.

— Не „Ромео и Жулиета“. Стегни се, Холгер. „Хамлет“.

— Ти си следвала литературознание, Миа.

— Три лекции за два семестъра и нито един взет изпит не се брои за следване — промърмори младата жена.

— Не съм толкова навътре в Шекспир — въздъхна Мунк.

— Добре, няма значение. За отмъщение. В „Хамлет“ става въпрос за отмъщение. И за други неща, разбира се, но това е основната тема.

— Хубаво. Бебето изчезва. Аз съм отговорен. Шведът се обесва. Прекратяваме случая. Бебето го няма. Вероятно е мъртво. Убиецът ни обръща внимание, че похитителят не е шведът.

— Рине ЮВ.

— Да, и препраща към „Хамлет“. Значи това е отмъщение?

— Нещо такова.

— Но какво следва? Проследявам разсъжденията ти само донякъде. Бебето е отвлечено — добре. Аз съм отговорен — добре. „Хамлет“, отмъщение — добре. Но защо да убива десет момичета? Какво общо има това с мен? Не ти ли се струва малко нелогично, Миа?

Миа отпи глътка вода и се замисли за момент.

— Прабабата на Бенямин Баке.

— Вероника Баке. Какво за нея?

— Живяла е в същия старчески дом като майка ти. Как ти се вижда?

Мунк ококори очи.

— Така ли? Откъде знаеш.

— Открих го вчера. Лудвиг проверява всички служители, всички пациенти, всички хора, които са свързани с дома, и ги съпоставя с архивите от случая „Хьонефос“. Не допускам Бенямин Баке да е нашият човек, но не бива да забравяме, че старият телефон на Вероника Баке е използван за съобщенията. Дали от някого в дома, или ни подвежда? По въпроса наистина се колебая. Помолих Лудвиг да провери и това.

— И?

— Засега нищо. А, и още: старческият дом не е единствената връзка между майка ти и Вероника Баке.

— Коя е другата?

— Религиозната общност.

— И Баке ли е била от тях.

— Нещо повече. Възнамерявала е да им дари цялото имущество на рода си.

— Какво?

— Разбираш ли? Разбираш ли какво искам да кажа?

— Браво, Миа — промълви Мунк. — Браво!

Той отново потъна в размисъл. Опитваше се да осмисли думите й.

— Защо? — попита Миа.

— Да, защо?

— Не знам, но има прекалено много съвпадения, нали? Какво е общото тук, Холгер?

— Църквата.

— Именно.

— Но… — удивляваше се Мунк.

— Знам, и аз не разбирам всичко. Тук има нещо гнило. Почти съм склонна да приема, че целта е да ни заблудят. Милион задънени улици. Давам си сметка колко глупаво звучи, но извършителят се справя отлично. Аз бих действала по същия начин.

Мунк я погледна изкосо.

— Разбираш какво имам предвид. Ако бях на негово място. Символите, които са навсякъде, промените в методологията. Кръжим в мъглата и ни разиграват напред-назад — както при тениса, нали?

— Тениса ли?

— В тениса, който сервира, винаги има предимство. Стига да притискаш противника си през цялото време толкова силно, че едва да успява да върне топката, водиш. Ако не направиш грешка, ще спечелиш.

— Значи, убиецът бие сервиса?

— Да.

— Не знам дали разбирам връзката — въздъхна Мунк. — Тенис и убийство?

— О, всичко разбираш. Просто не искаш да признаеш заслугата ми. Всички идеи трябва да са твои.

— Да, такъв съм.

Той смигна, дояде си сандвича и избърса майонезата от брадата си със салфетка.

— Трябва да запаля цигара.

— А аз трябва да пропуша — въздъхна Миа. — Досадно е през цялото време да тичам след никотиновата ти зависимост.

— Sorry — отвърна Мунк, без да е искрен, и тръгна пред нея към задния двор.

— Само бърборя и опипвам в тъмното — призна тя, когато седнаха под отоплителната лампа. — Но, по дяволите, все нещо трябва да правим.

— Хубаво е да поиграем на топка — смигна Мунк.

— О, затваряй си устата — ухили се Миа. — Добре, няма да използвам повече спортни аналогии, но разбираш какво искам да кажа.

— Хаос.

— Точно така.

— По-подходящо е да се опише като хаос, отколкото като тенис.

— Да, да — съгласи се Миа. — Добре, нека да е хаос.

— Има голяма разлика между хаоса и тениса. Тенисът е прецизна игра.

— А това не е ли?

Мунк запали втора цигара.

— Хм, не и до този момент.

— Виждаш ли, значи донякъде съм права?

— Хаос е по-добре.

— О, Господи, държиш се детински.

— Как ще ограбиш банка, без да привлечеш вниманието?

— Като взривиш сграда от другата страна на улицата, знам — въздъхна Миа.

— Съжалявам — усмихна се Мунк и разтърка очи. — Седмицата беше дълга. Страшно се ядосах на адвоката днес. Дявол да го вземе, хората никога не поемат отговорност за собствените си действия. Какво ще правим оттук нататък?

— И аз щях да те попитам същото.

— Сектата?

— От само себе си се разбира.

— Да отидем с теб утре рано сутринта?

— Обезателно.

— Габриел в офиса ли е?

— Така мисля.

— Изпрати му съобщение. Помоли го да ги провери, за да имаме с какво да отидем при тях. Не помня как наричат себе си, но адресът им е на „Богерювайен“, в Бьолер.

— Готово. — Миа си извади телефона.

— Впрочем — поде Мунк, докато си палеше нова цигара от старата. — Какво каза току-що?

— Тенис?

— Да, ако първи биеш сервис, печелиш.

— Ако не сгрешиш…

— Това е добре идея — отбеляза Мунк.

— Разбира се — кимна Миа.

— И ние да окажем натиск — продължи той.

— Ще се опитам да измисля нещо.

— Опитай. А аз ще видя кои са тези проклети откачалки, които се домогват до парите ми.

Мунк стана.

— Тръгваш ли вече?

— Довечера ще гледам Марион. Заради сватбата. Има много неща за уреждане.

— Естествено. Поздрави Мириам.

— Непременно.

Мунк си загаси цигарата и излезе. Миа се поколеба дали все пак да не изпие една бира, но успя да преодолее желанието си и си поръча втора бутилка минерална вода. Извади химикалката и бележките си и ги разстла на масата пред себе си, както правеше, когато искаше да подреди мислите си. Преди виждаше всичко толкова ясно и много по-бързо. Когато умът й бе най-остър, беше достатъчно да затвори очи и всичко се разиграваше в главата й, но това бе отдавна. Произшествието на Трюван. Месеците, прекарани на остров Хитра. Сякаш пред ретината й имаше воал. Сякаш мъгла обвиваше мозъчните й клетки. Бяха й наредили да си почива. Пълна и продължителна почивка. Да не се излага на никакво напрежение. В отговор на това тя бе започнала да се упоява. Почти до смърт. И сега се налагаше да си плати. Започна да пише по листовете. Опита се да остави химикалката да свърши работата. Да си състави система в лудостта. Беше почти болезнено да мисли. Две момиченца са мъртви. Други две са отвлечени. Отговорността е нейна. Мунк. Със сигурност имаше връзка с Мунк. Бе убедена в това. Или не? Това, което преди няколко години й се отдаваше толкова лесно, изведнъж й се струваше невъзможно. Не биваше да се съгласява да си тръгва от острова. Трябваше да изпълни замисъла си.

Ела, Миа, ела.

Пак написа имената отгоре на листа. Паулине. Юхане. Каролине. Андреа. Шестгодишни. Започват училище през есента. Марко 10:14. Оставете децата да дохождат при Мене. Пътувам сама. Въже за скачане. По дърветата. Гората. Чисти дрехи. Спретнати телца. Шекспир. „Хамлет“. Училищни принадлежности. Ето че потръгваше. Рине ЮВ. „Хьонефос“. Момиченцето не е открито. Пътувам сама.

Ела, Паулине, ела.

Ела, Юхане, ела.

Ела, Каролине, ела.

Ела, Андреа, ела.

Сервитьорката, изведнъж оказала се до нея, рязко изтръгна Миа от мислите й. По дяволите. Почти бе стигнала. Там, където трябваше да бъде. Там, където отдавна не бе прониквала.

— Желаете ли още нещо?

— Да, една бира — измърмори Миа раздразнена. — И „Рацепуц“. Два пъти „Рацепуц“.

Налагаше се да си помогне. За да се върне там, където трябваше да бъде.