Самюел Бьорк
Пътувам сама (14)

14

Леко неспокоен, Габриел Мьорк чакаше на тротоара на „Марибуесгата“ да го вземат. Мислеше, че участъкът се намира в квартал „Грьонлан“ и там трябва да се яви, но явно не беше така. Бе получил кратко текстово съобщение. Среща на „Марибуесгата“. Ще те вземем в 11 ч. Без подпис. Нищо. Много странно. Миналата седмица като цяло беше изключително странна, забавна в някакъв смисъл, но Габриел Мьорк още нямаше ни най-малка представа колко сериозно щеше да се окаже онова, на което се беше съгласил.

Работа. Преди не бе работил. Да има шеф. Колеги. Всичко това. Действителността. Да става сутрин. Да е част от обществото. Това не беше за един двайсет и четири годишен младеж.

Габриел Мьорк обичаше да будува през нощта, докато останалият свят спи. Тогава мислеше по-добре. В нощния мрак, осветяван единствено от екраните в жилището. Силно казано жилище. Габриел Мьорк неохотно си признаваше, че още живее у дома в детската си стая. Разполагаше, разбира се, със самостоятелен вход и отделна баня, но майка му обитаваше същата къща. Не беше върхът и определено не си струваше да го съобщава на всеослушание, случеше ли му се да се запознае с нови хора или да срещне стари познати от училище. Не че не познаваше и други хакери в същото положение. Още живееха с родителите си. Но все пак.

Сега това щеше да се промени. Неочаквано. Всичко ставаше някак прекалено бързо. Но не беше ли го чакал цял живот? Срещна я в интернет само преди седем месеца, а сега беше бременна. Щяха да заживеят заедно в собствен апартамент и ето че той стои на улицата, вече нает да работи в полицията. Габриел Мьорк никога не бе смятал, че има особен успех — не когато ставаше въпрос за компютри, там малцина бяха по-добри от него — а в живота и изобщо. В училище най-често странеше от другите. Притесняваше се, когато момичетата го заговаряха и го канеха някъде. По време на абитуриентските празненства си остана вкъщи, докато съучениците му се напиха до безпаметност на Трюван. Есента бе записал някаква специалност, свързана с информатика, но нито веднъж не отиде на лекции. Какво да прави там? Знаеше вече всичко.

Огледа се нервно, ала не видя някой да е дошъл да го вземе. Май беше само майтап. Работа в полицията? Първо си помисли, че някой от виртуалните му приятелчета се е пошегувал с него. Познаваше няколко типа, които смятаха такива неща за ужасно забавни. Да се бъзикат с живота на хората. Да проникват в електронни медицински издания. Да разбиват сайтове на адвокатски кантори. Да изпращат съобщения с текст „бременна съм“ на случайни номера. Да подправят тестове за бащинство. Да създават възможно най-много хаос. Габриел Мьорк не беше от тези хакери, но познаваше много такива. Възможно бе някой да се будалка с него, но не вярваше. Човекът, който му се обади, звучеше много убедително. Бяха получили името му от Центъра за правителствени връзки в Англия. МИ-6. Службата по разузнаване. Габриел Мьорк бе направил като мнозина други — атакува неочаквано появилата се задача в интернет миналата есен. Canyoucrackit? За обикновените хора очевидно неразрешим код. Сто и шейсет двойки числа и букви, и часовник, отброяващ секундите до нулата, за да повиши напрежението. Не той пръв дешифрира кода, но не беше толкова далеч. Първи го направи някакъв руснак, blackhacker^[1], дешифрира го само няколко часа след качването му в интернет. Габриел Мьорк знаеше, че руснакът не е решил самия код, а е хакнал интернет страницата, canyoucrackit.co.uk и открил HTML адреса, където се намира отговорът. Само по себе си беше забавно, но не представляваше никакво предизвикателство.

Габриел Мьорк веднага разбра, че това е машинен код, Х86 и допълва алгоритъма RC4. Не беше суперпросто. Авторите бяха заложили уловки, естествено. Бяха скрили, например, един блок данни вътре в PNG файла, тоест в самото изображение на кода, не беше достатъчно да декодираш само числата, въпреки това му отне само няколко нощи. Приятно предизвикателство. Отговорът не се оказа толкова забавен. Всичко това беше пиарски трик на британското разузнаване, тест, молба за работа. Ако успееш да разбиеш кода, ти си достатъчно способен, за да работиш при нас.

За всеки случай попълни името си и описа решението, само на шега. Получи мил отговор — да, правилно го е разшифровал, но за съжаление само британски граждани могат да кандидатстват за работните места.

Габриел Мьорк не помисли повече за това. До обаждането миналия петък. Сега беше четвъртък и ето че стои с компютър под мишница и му предстои да срещне някой си там, за да прави нещо си. Да работи в полицията.

— Габриел Мьорк?

Габриел се стресна и се обърна.

— Да?

— Здравей, аз съм Ким.

Мъжът протегна ръка. Габриел не видя откъде бе изникнал — изглеждаше съвсем нормално, навярно затова. Беше очаквал сини светлини, сирени и униформа или поне някаква строгост, или нещо друго издайническо във вида му, ала мъжът, застанал сега пред него, можеше да е всякакъв. Бе почти невидим. Обикновен панталон, обикновени обувки, обикновен пуловер, цветовете на дрехите по нищо не го отличаваха от тълпата, впоследствие на Габриел му хрумна, че вероятно това е била целта. Цивилна полиция. Той бе обучен да не се вижда. Да не се отличава. Ненадейно да изниква от нищото.

— Само ме следвай, качваме се. — Мъжът, представил се като Ким, поведе Габриел през улицата към една жълта жилищна сграда.

Полицаят прокара картата си през сензора до външната врата и набра кода. Вратата се плъзна и се отвори. Габриел последва мъжа към асансьора. Тук се повтори същата процедура — трябваше ти карта, за да получиш достъп до асансьора. Габриел скришно наблюдаваше как мъжът набира кода в асансьора. Питаше се какво да каже и дали изобщо да казва нещо. Никога не беше ходил в полицията. Нито се беше возил на асансьори с кодове. Полицаят, представил се като Ким, изглеждаше съвсем спокоен, все едно това му беше ежедневно задължение. Да посреща непознати нови колеги на улицата. Да набира кодове в асансьори. Двамата бяха еднакво високи, но полицаят беше по-набит, при цялата си невзрачност изглеждаше доста мускулест. Имаше къса тъмна коса и не беше добре избръснат. Габриел не знаеше дали е преднамерено, или не е имал време. Не смееше да се заглежда много, но с крайчеца на окото си забеляза как полицаят потисна малка прозявка, значи вероятно беше второто. Дълги дни. Вероятно тежки случаи.

Асансьорът спря на четвъртия етаж и полицаят излезе първи. Габриел го последва по дълъг коридор до втора врата — тя също се отваряше с карта и код. Никъде не се виждаше табелка. Нито „Полиция“, нито името на други институции. Пълна анонимност. Мъжът отвори още една, последна врата и се оказаха вътре. Без да са твърде големи, офисите бяха просторни и светли. Няколко бюра бяха събрани в едно общо помещение, други, малки офиси бяха разпръснати наоколо, повечето със стъклени врати, някои със спуснати щори. Никой не обърна особено внимание на двамата новодошли. Хората бяха заети със своите си работи.

Габриел последва полицая през общото помещение до малък кабинет, един от тези със стъклени врати. Щеше да седи на видно място, но поне щеше да разполага със самостоятелен офис.

— Това е за теб. — Ким го покани да влезе.

Работното помещение бе пестеливо обзаведено: бюро, лампа, стол. Всичко изглеждаше съвсем ново.

— Изпратил си ни списък с поръчки за нужното ти оборудване.

Габриел кимна.

— Бюро и лампа от „Икеа“?

За първи път полицаят Ким изрази чувства. Смигна и потупа Габриел по рамото.

— Е, не, имаше още нещо — възрази Габриел.

— Само се майтапя. Техниците са на път, ще си готов до края на деня. Трябваше да те разведа и да те представя на всички колеги, но след пет минути започва инструктаж, така че няма да успеем. Пушиш ли?

— Да пуша?

— Да, цигари, нали разбираш?

— А, не.

— Това е добре за теб. Тук няма кой знае колко правила, но едно е важно. Когато Холгер Мунк е на верандата за пушачи, тя е негова. Тогава Холгер Мунк размишлява. Тогава Холгер Мунк не иска да го безпокоят. Окей?

Полицаят го дръпна извън малкия офис и посочи по протежение на стената. Габриел видя отвън мъж, вероятно Холгер Мунк, шефът. Именно той му се бе обадил и непринудено, само след десет минути, го бе назначил на работа. В полицията. Да не безпокои шефа, докато пуши. Дадено. Впрочем Габриел и не мислеше да безпокои когото и да било или да се разпростира извън възложените задачи. Изведнъж забеляза момичето до Холгер на верандата.

— Мамка му! — възкликна той.

Мислеше, че го е казал наум, но Ким се обърна.

— Моля?

— Това Миа Крюгер ли е?

— Познаваш ли я?

— Какво? Не, не така, но съм… Да. Чувал съм за нея.

— Че кой не е? — подсмихна се Ким. — Миа е способна, няма съмнение. Тя е нещо много специално.

— Наистина ли носи само черно и бяло?

Габриел попита, без да се замисля, просто любопитството му надделя, но веднага съжали. Непрофесионално. Аматьорско. Забрави, че всъщност е назначен на работа. Ким сигурно ще го вземе за почитател на Миа или нещо такова, което впрочем донякъде беше вярно, но не така искаше да се представи Габриел Мьорк пред колегата си през първия си работен ден.

Ким го изгледа за момент, преди да отговори.

— Хм, не си спомням да съм я виждал в нещо друго. Защо?

Габриел поруменя леко и за момент сведе поглед към пода.

— А, не, просто го прочетох в интернет.

— Не бива да вярваш на всичко прочетено — усмихна се Ким и извади плик от джоба на сакото си. — Ето ти картата. Кодът е рождената ти дата, стаята за заседания е в другия край на коридора. Започваме след около пет-десет минути, бъди точен.

Ким смигна, още веднъж го потупа по рамото и го остави сам в малкия офис.

Габриел не знаеше какво да прави. Да стои прав или да седне, или да избяга вкъщи и да забрави цялата случка. Да си намери друга работа, да прави нещо друго. Чувстваше се като риба на сухо. И как така срещата щеше да започне точно след около пет-десет минути?

Отвори плика и за своя изненада видя на картата собствената си снимка.

Габриел Мьорк.

Отдел убийства.

Изведнъж се почувства горд.

Тайни врати. Тайни кодове. Специален отдел. И той беше тук вътре. А не стоеше ли самата Миа Крюгер там, на верандата? Реши да тръгне към заседателната зала след няколко минути. Вероятно беше по-добре да подрани, отколкото да отиде точно на време — каквото и да означаваше споменатата формулировка — на това тайнствено място.