Самюел Бьорк
Пътувам сама (74)

74

Тобиас даде одеялото на Ракел и загаси фенерчето. В скривалището бе съвсем тъмно, но нямаха избор. Налагаше се да пестят батериите, а и очите им бързо свикнаха с мрака. Тобиас не знаеше откога са затворени в подземното помещение, но предполагаше, че са минали четири–пет дни.

Горе-долу преди толкова време отвори капака и надникна в шахтата. Прошепна името на Ракел, момичето, с което тъкмо се бе запознал, християнката, затворена зад оградата, която се нуждаеше от помощта му. Тогава някой се промъкна зад него и го бутна. Уплаши се и се почувства глупаво, освен това се удари. Дълго пада покрай стълбата, летеше надолу в черната дупка и се приземи тежко на бетонния под. Слава богу, не на главата или на ръцете си, а падна настрани и стълбата явно бе омекотила удара, защото не го болеше толкова силно, само малко хълбокът и единият крак.

— Да опитаме ли още веднъж да отворим капака — попита Ракел; той почти я съзираше — седеше недалече от него.

— Мен ако питаш, няма смисъл — отвърна Тобиас.

Не искаше да звучи песимистично, но бяха опитвали многократно, за последно преди няколко часа. Той се беше покатерил по стълбата и бе натиснал дървения капак с рамо, но капакът не помръдна, пак го бяха залостили отвън, а шперцът на Тобиас беше безполезен, защото катинарът стоеше от другата страна.

За щастие разполагаха с храна. И с одеяло. И с джобно фенерче, макар че се налагаше да пестят батериите, защото не откриха резервни. Намираха се в убежище. Ракел му обясни всичко. Бяха я държали тук многократно. Тук затваряха непокорните деца. Непослушните. Обикновено не ги държаха дълго, зависи в какво се бяха провинили. Тобиас научи, че в това имение прилагат много наказания. Едно от тях бе да не говориш в продължение на една седмица. Затова Ракел му бе писала бележки при оградата. Можеше да говори, не си бе изгубила гласа, както той си бе помислил в началото. Най-напред я взе за глухоняма като вожда Бромдън в „Полет над кукувиче гнездо“, а тя умееше да говори — след като го бутнаха в шахтата при нея, почти не спираше. На Тобиас му бе приятно да слуша гласа й. Тя не говореше като другите му познати момичета, не беше като съученичките му, които предимно се кикотеха или дрънкаха глупости. Ракел се изразяваше добре, почти като възрастна. Освен това знаеше къде стоят всички неща в скривалището. Имаше кутии с храна и големи съдове с вода, и бензин, и дрехи и всичко необходимо — не намериха батериите, но положително и те бяха там някъде.

Тобиас бе влизал в убежище и преди — имаха в училище и бяха провели учение там. От гражданска защита надуха сирените в Хьонефос и всички трябваше да слязат в убежището в дълга редица и да се скрият там, все едно са във война. В скривалището в училище имаше само няколко стари гимнастически дюшека и няколко стика за хокей на трева — не като тук, където имаше почти всичко възможно. През първите дни се страхуваше, но вече започваше да се успокоява. Не се случваше нищо лошо, а мина много време. Накрая човек излиза — това му каза Ракел, накрая човек излиза, просто понякога се налага малко да почакаш. Той се тревожеше най-вече за братчето си. Торбен щеше да се уплаши, когато се прибере вкъщи и открие, че той не е там. Вярно, написа бележка, скри я в дунапреновия дюшек в леглото си, този, дето се отваря с цип — тайното им място, както го наричаха. Отивам да шпионирам християнките, ще се върна скоро. Тобиас — това написа. Надяваше се бележката му да е помогнала.

— Вече не вярвам, че Бог съществува. — Ракел хвана ръката на Тобиас.

Тобиас и преди бе държал ръката на момиче, но това беше различно. Ракел обичаше да стиска дълго ръката му и той обичаше да стиска нейната. Пръстите й бяха меки и топли и когато седеше близо до него, той усещаше и топлината на тялото й. Чувството бе почти хубаво да седят един до друг, всъщност нямаше нищо против да продължават да седят заедно. Стига да не бяха затворени под земята.

— Аз не вярвам в Бог — отвърна Тобиас.

Бяха говорили за това много пъти. Явно бе важно за Ракел. Да говори за Бог. Понякога му се струваше, че тя говори повече на себе си, но се опитваше да й отговаря, колкото се може по-добре.

— Защото, ако имаше Бог, той нямаше да позволи на хората да правят ужасни, отвратителни неща. Не си ли съгласен?

Ракел се приближи по-плътно до него и стисна ръката му. Той стисна нейната. От време на време правеха така.

Всичко ще е наред. Заедно сме.

— Съгласен съм — отвърна Тобиас, макар че не го занимаваше толкова много въпросът дали има Бог, или не.

В училище им бяха казали, че има много богове, навсякъде по света хората вярват в различни неща, но това не бе любимият му предмет. Досега не се беше замислял толкова много по въпроса.

— В какво вярва човек, ако е престанал да вярва в Бог? — запита се Ракел.

— В Супермен — опита се да я развесели Тобиас. Такива неща говореше, когато брат му бе тъжен, забавни неща, та малкият да се почувства по-добре.

— В кого? — не разбра Ракел.

Не, наистина. Ракел знаеше много малко. Не бе чувала за нищо.

— Един мъж, страшно е силен и може да лети.

— Ама никой не може да лети — учуди се момичето.

— Да, той не може да лети, но… да, той не съществува наистина, герой е от комикс.

— Ние имаме комикси за Иисус — сподели Ракел и притихна.

Тобиас я съжали. Не че той притежаваше кой знае колко, някои негови съученици разполагаха с всичко възможно — компютри и айпади, и айфони, всякакви модерни неща, но той поне имаше телевизор, комикси и книги. Ракел нямаше и това.

— Кога ще ни пуснат според теб? Колко най-дълго е стоял някой затворен в скривалището?

— Не знам със сигурност — отговори Ракел. — Едно момиче, Сара, е стояло две седмици, но тя не беше вече тук, когато аз дойдох.

— Какво е направила?

— Била се опитала да избяга.

— Като теб ли?

— Да.

В помещението бе станало по-студено. Сигурно навън беше вечер и това бе причината. Тобиас придърпа единия край на одеялото и си загърна раменете. Ракел се премести още по-близо до него и го зави целия. Седяха така мълчаливо известно време, плътно един до друг под одеялото, стискайки ръцете си. Тя отпусна глава на рамото му и след малко той чу как дишането й стана по-равномерно. Спеше. Тобиас седеше съвсем тихо, за да не я събуди. Затвори очи. Скоро и той заспа. Не дълбоко както в леглото си вкъщи, а само потъна в лека дрямка. Не разбра, че е спал, преди да се събуди от силен шум. Сепна се и видя как капакът над него се отваря.

Най-сетне, помисли си той, когато светлината на фенерче проблесна по дължината на стълбата.

Тобиас Ивершен събуди момичето с хубавите лунички и стана от пода.